Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (10)

10

Старият Даг идваше сред вечерния мрак откъм Сторколен, през малката долчинка. Бе в края на ноември, сред дълбока тъмнина и заледена почва. Затова той не вървеше прекалено бързо.

Пушката стърчеше над рамото му, а два заека и няколко черни глухари се люшкаха от двете му страни. Майорът бе пристигнал на гости, но не искаше да дойде с него в гората. Ето защо Стария Даг тръгна сам, тъй като изпитваше нужда често да бъде сред горския простор. В гората беше хубаво дори през този сезон — с много красиви цветове по пасбищата и заблатените местности заради листата, паднали по земята. В звуците на гората имаше някакъв притегателен зов от младостта му. И вътрешно той се чувстваше все по-здраво свързан с онова време, даже с най-далечните си години като момче. Тук го връхлитаха спомени, свързани са толкова много щастливи и спокойни моменти. А той имаше нужда от вътрешно равновесие заради всичко онова, което животът бе стоварил върху плещите му.

Заслуша се в грохота на водопада. Горе реката бе обуздана от леда и водопадът не бумтеше така бясно като в началото на есента. Прекоси моста и се взираше съсредоточено в мрака към воденицата. На края на моста бе свел глава, замислен. Дали не бе видял нещо долу във водата? С ръка върху перилата на моста, той отстъпи крачка назад, после още една и една.

Беше странно. Сред водните пръски долу пред воденицата блещукаше в пълния мрак нещо като мъничка светлинка. Трябваше да имаш остро зрение, за да я забележиш, но зрението на Стария Даг все още бе остро.

В кухнята на прислугата и навън сред хората се говореше за странни звуци и сини светлини около старата воденица долу след водопада и Свен Барсколт бе имал неблагоразумието една есенна вечер да дойде в гората и да види със собствените си очи как водни духове се издигат нагоре сред пяната на горната тераса на водопада толкова леко, както човек крачи по пътя. Никой повече не можеше да бъде накаран доброволно да мине по моста, когато тук беше тъмно.

Стария Даг постоя дълго на моста, като гледаше втренчено в мрака долу. Мислеше, че е видял блясък от светлина, но той отново изчезна — може и да беше пелената, която се надигаше до височината на последната слаба дневна светлина. Но сега отново видя блясъка. Процеждаше се слаба светлина.

Старият Даг свали пушката от рамото си и започна да слиза по пътеката край водопада надолу към воденицата — широкоплещест и изправен, хванал с лявата си ръка приклада, а с дясната — затвора на пушката.

Изведнъж спря долу в тъмнината и се ослуша. След това се отби от пътеката, мина опипом през храстите, стигна до брега и се приближи до воденицата откъм храсталака, който беше над водопада от северната страна на воденицата.

Малко след това проскърца врата, силна светлина проряза тъмнината и глух старчески глас рече:

— Лека нощ, майоре, и когато ти се допие, винаги можеш да дойдеш тук, във воденицата, на спокойствие.

Майорът избоботи в знак на благодарност и рече, че е било истинско мъжко пиене. След това мина, олюлявайки се, покрай Даг, пое нагоре по пътеката.

Стария Даг не влезе във воденицата. Нямаше никакъв смисъл да говори с пияни хора. Възможно обаче беше да се върне някога отново тук. Значи във воденицата скатаваха зърно и варяха ракия, а майорът вероятно беше открил това и сигурно не за пръв път се появяваше тук. Като си припомни по-добре, той си направи заключението, че твърде често майорът необяснимо бързо се напиваше, само след няколко грога вечер. Следователно често преди това той е бил тук, докато Даг още е бил в гората.

Стария Даг почака, докато майорът се отдели на повече разстояние от него, след това бавно тръгна по дирите му. Като се върна вкъщи, завари госта си зает със слагане на дърва в камината на залата. Майорът се протегна, изписа весел израз на лицето си и облиза с език устните си, очаквайки един истински, силен грог с коняк след острата шльокавица при воденичаря. Но тъй като Стария Даг изобщо не пожела да поръча грог, майорът бе обхванат от видимо неспокойство. Беше в непрестанно движение, очите му се пулеха, а устата му, която иначе беше прекалено словоохотлива, сега не промълвеше нищо. Обаче скоро силната ракия, която беше изпил във воденицата, го удари в главата, защото той започна да преглъща и все повече отмаляваше.

Изведнъж той подскочи и впи втренчено поглед пред себе си:

— Трябва да си ходя още тази вечер.

Старият Даг го огледа замислено.

— Но все пак би могъл да пренощуваш тук, тръгни утре — предложи той.

Обаче майорът се изправи на крака и се спусна бързо към стълбището.

— Ще си взема багажа.

Даг гледаше подире му, докато той се изкачваше по стълбището. Без друго щеше да заспи в стаята си при това му състояние, реши старецът.

Но майорът се върна назад, влачейки след себе си торбата за пиене и багажа си. На стълбището той загуби равновесие и едва не се претърколи. Все пак успя да слезе благополучно долу. Стария Даг си мислеше угрижено, че Аделхайд със сигурност чува от стаята си всичко това. Напоследък тя бе постоянно скована, бледа и унесена. Почти не ядеше и бе съвсем отпаднала. Трябваше да намери време да поговори някоя вечер с нея, но си имаше още толкова много грижи.

Всички опити на Даг да задържи майора бяха напразни — той му заяви, че непременно трябва да тръгне веднага. Имал съвсем неотложен ангажимент в града. Бил го забравил и сега трябвало да пътува и през деня, и през нощта. Старият Даг се сети, че предлагаха алкохол в Корсвол, първата станция за смяна на конете. Никога не бе виждал майора толкова възбуден и в бистрото му съзнание мислите бързо се наместиха, водейки до един извод. Стария Даг излезе бързо навън и отиде при ратаите. Когато се върна, майорът седеше и хъркаше в креслото, но веднага се сепна и скочи буден, чул да се отваря вратата.

След малко главният ратай, Сивер Бакпе, беше пред вратата, с кон и файтон, с кожени завивки за сядане и завиване. Майорът се надигна, като се олюляваше, строполи се отново в креслото, отново стана, излезе и се натовари във файтона. Сивер безкрайно дълго товари багажа, оправяше и пристягаше, подреждаше завивките и настаняваше майора, както трябва, завивайки го топло и грижовно. После се оказа, че е забравил торбата с овес и трябваше да я донесе от обора. Това костваше страшно много време и щом се върна, майорът вече така хъркаше, че целият двор се тресеше. Сивер се качи отпред на файтона и подкара коня — вместо към изхода, обърна и обиколи три пъти бавно двора, след което отново спря пред входната врата. Стария Даг излезе и двамината занесоха майора, както си бе увит, през преддверието и залата, в спалнята на Даг. Сложиха го на пода и го завиха грижливо.

На Сивер бе заповядано да не казва на никого за случилото се. Заради това Сивер, който по принцип разказваше охотно и интересно за пътуванията си, никога през живота си не каза и дума за най-краткото си пътуване.

Когато се събуди на пода в спалнята на Даг, майорът изобщо не успя да си спомни предишната вечер. Мислеше си, че така е бил победен от грога, че не е могъл да изкачи стълбището и Даг затова го е прибрал в стаята си.

Той не се чувстваше уютно на дневна светлина и това беше причината. Беше притеснен и подчиняващ се, несмеещ да се покаже пред погледа на Аделхайд от страх, че и тя може да е забелязала случката. В резултат на това се остави да бъде отведен на разходка в гората от Стария Даг. Двамата взеха пушките си — майорът, отишъл веднъж в гората, никак не беше слаб стрелец.

Майорът възлагаше надежди за една утринна чаша алкохол на закуска, своего рода възнаграждение, че ще придружи Стария Даг, но надеждите му бяха напразни. Но Стария Даг не беше толкова коравосърдечен и при първата почивка над Утхайм отвори раницата си, наля на майора една голяма чаша и от неудобство пийна една глътка. Но веднага затвори стъкленото шише и го прибра в раницата.

Майорът беше така тих днес, че даже не се ядоса на стиснатостта на Даг и беше живо въплъщение на кротост и смирение. Само хвърляше неспокойни погледи наоколо, усещайки, че Стария Даг се е наумил нещо. Даг бе заявил вкъщи, когато тръгваха, че вероятно ще прекарат нощта в гората — и майорът бе чул това.

 

 

Горите на северозапад, както повечето места тук, бяха част от огромната площ до голямото езеро. То се наричаше Рьойсла и стопанството носеше същото име, но сега беше изоставено, със запуснати постройки сред брезите.

Стария Даг беше ходил там веднъж със стария капитан Клинге, който се грижеше за книжата му. С Младия Даг бяха там в един труден момент, който бащата никога нямаше да забрави. След това дойде и Аделхайд, за да го прибере вкъщи. Беше се случило преди две години.

Когато беше момче, това бе най-далечното място, където му бе позволено да отиде. През цялото време можеше да се натъкне на мечка или вълк. Да, Рьойсла имаше свой смисъл за Стария Даг — светлина от детството, носталгия по свободата, както и връзка с най-трудните му дни, откакто ходеше по земята.

Минаваше пладне, когато Даг и майорът стигнаха до колибата Рьойсла. Езерото бе покрито с пелена от студа, а по краищата му имаше тънък лед, по-нависоко обаче въздухът бе спокоен и ясен, с приглушена слънчева светлина.

Въпреки че бе необитаема, колибата все пак нямаше вид на запустяла. На стените бяха окачени мрежи, готови за риболов, на леглото имаше все още неизсъхнали клонки от смърч, в една кофа бе останала малко вода, а въглените в огнището все още не бяха се превърнали в пепел. Тук понякога се отбиваше Младия Даг или някой друг, а зимата обитаваха дървосекачи.

Майорът и Даг свалиха пушките и раниците си и Даг нацепи дърва, за да запали огън, а майорът отиде междувременно да донесе вода; после закачиха кофата над огнището. Даг понесе рибарските мрежи навън, за да се проветрят на вятъра, и се върна със свежи клонки смърч за леглото. Щом се нахраниха, двамата тръгнаха на вечерен лов. На дълги интервали от време сред вечерния мрак проехтяха три изстрела. Стария Даг донесе един глухар, а майорът бе открил един заек и бе успял да го застреля. Освен това беше убил и един тетрев, което го караше да се чувства доста горд заради точната си стрелба.

На брега в ниското имаше малка лодка, неотдавна зазимена на сушата. Двамата я вкараха във водата и хвърлиха за през нощта няколко мрежи. Полъхваше лек вечерен вятър, а водата се извиваше ту на сребърни, ту на сиви ивици, като понякога над нея проблясваха сини сенки — горите оживяха от силните тласъци на вятъра.

Щом огънят се разпали силно и ловците седнаха със запалени лули един срещу друг при огнището, леко порасналото самочувствие на майора след ловния му успех се изпари.

За живелия в гората зрял човек тя завинаги ще остане свързана с най-ярки спомени. И едно пътуване като това може да върне за него много картини: тихи, тъжни образи и тъмни, диви звуци, както и извисяващи откровения, достойни за гордост.

Като младеж майорът бе живял в едно полско имение, тогава се бе занимавал, както и по-късно, с лов и бе обходил много места, преди да се появи тук, в Бьорндал, и да придружава сега Стария Даг в гората. След срамното събуждане тази сутрин и след дългите години на падение и постоянен алкохолизъм този ден, прекаран в гората, за него беше едно вълшебно пътуване, събуждащо едно или друго чувство от доброто старо време, когато той не бе загубил уважение към себе си — онова време дни, когато бе имал човешко достойнство. Сега, до огнището, седнал на разнебитеното столче, с лула в устата, той се пренесе мислено назад по изминатия днес маршрут: към спомените за достойното време в живота му. Забрави дори да дърпа от лулата си, не се сещаше за нищо около себе си, унесен в спомена за миналото, а главата му все повече и повече се свеждаше. Някъде безкрайно далеч беше времето му на самоуважение. Беше като някаква недостижима далечна страна. Надолу — надолу по нанадолнището — непрекъснато надолу.

Водата над огъня завря, Стария Даг сложи вътре яйца и се зае да приготви вечеря. Сложи тиган на жарта, запържи сланина и бе твърде зает, когато майорът най-после се надигна. Дали Даг го наблюдавал, докато бе седял, потънал навътре в себе си, близо димящия огън — никой не знаеше.

Започнаха да ядат и Даг казваше от време на време по някоя дума. Майорът се хранеше, но не така, както друг път, защото сега бе повлияло ходенето на чист въздух — изречените думи бяха малко и едва подхвърлени на Даг.

След храната отново запалиха лули и майорът изпита смътната надежда, че Даг ще го избави от тежкия му вътрешен товар и ще му окаже чест с това, което му носеше лек и забрава. Хвърли тайничко поглед към раницата на Даг, където се намираше шишето с ракията.

Стария Даг изпъна краката си. Ръката му, държаща лулата, се отпусна на коляното му. Бе донесъл много дърва и хвърляше кората с шепи в огъня; колкото повече изгаряше кората, толкова по-задимено ставаше, като димът се издигна като стълб между тях.

Стария Даг се прокашля, но не вдигна глава.

— Нали знаеш какво се случи с госпожица Крюсе? — попита спокойно.

Столчето на майора изскърца рязко, след което настъпи кратка пауза.

— Не, какво се е случило? — гласът на майора прозвуча притеснен и далечен.

— Ти всъщност трябва да знаеш най-добре — продължи Даг спокойно.

— Н-н-е… Защо?

— О, напротив, трябва добре да знаеш. Като баща. Но детето беше мъртво.

Сега не се чу никакво проскърцване на стола, никакъв отговор зад дима.

Вятърът в горите наоколо се засилваше, издаваше силни звуци… и заглъхваше в нежни въздишки, после изсвистяваше и отлиташе далеч през езерото; усили се и отмина много пъти, преди столчето да проскърца и той да отвърне с чужд и пресипнал глас:

— Аделхайд… знае ли?

Отговорът на Стария Даг дойде толкова спокойно, както и по-рано:

— Тя зарови трупа на своята… сестра в непрогледна нощ в градината… със собствените си ръце.

Дочу се звук, подобен на вопъл, проскърцване на трикракото столче — майорът стана, сложил ръце пред лицето си и плачът изригна, когато той стигна вратата.

Даг не помръдна, седеше ниско приведен и гледаше, без да помръдва, огъня. Но отвън се дочу слаб звук, като от допир до желязо; идваше отвън на колибата. Даг вдигна глава и бързо се огледа вътре. Пушката му беше закачена на стената, но майорът не бе внесъл пушката си вътре.

Стария Даг излезе навън и отиде към ъгъла на колибата. Само няколко мига му бяха необходими, за да забележи на мътната светлина на луната някаква сянка, след което се втурна с два-три скока напред и ритна с крак приклада на пушката. В същия миг обаче проехтя изстрел, като пушката падна глухо на земята. Майорът се наклони напред, колената му се подкосиха и той се строполи.

Звукът от изстрела се разнесе безкрайно далеч над горите и продължи да кънти още дълго време, дори в свикналите на гърмежи уши на Стария Даг. Той остана на мястото си, насочил надолу поглед към майора.

Бяха ли думите му твърде жестоки? Той беше сметнал за необходимо да изрече няколко силни думи, за да извади майора от равнодушието му. Но човек не посяга на живота си само заради една дума, дори и да е най-жестоката. Веселяшкият непукизъм на майора явно беше само показен. От вътре отдавна го е било превзело страшно страдание и вероятно при този последен удар всичко в него е рухнало.

Майорът бе постъпил твърде зле, но в крайна сметка подобни неща извършваха и други хора, разсъждаваше Даг, когато коленичи, приближи ухото си до гърба му и се опита да долови сърдечен ритъм. Но ушите му още пищяха силно и той не можеше да различи ударите на сърцето от шума на гората и проскърцването на заскрежената трева.

Вдигна глава и се заслуша вън в замрялата нощ, във всички гальовни шумове, които вятърът донасяше от гората, от дърветата и от водата долу. И тези шумове донесоха със себе си мисли — мисли за това колко тщеславно справедлив се беше почувствал пред нещастието на дребния майор и колко дълбоко го беше възмутила безмилостността му към такова нещастно създание като госпожица Крюсе, а заедно с това и към Аделхайд, и към всички.

При сблъсъка си със смъртта той сега видя съвсем ясно предишните си жестокост и равнодушие към семейството си и към целия свят по времето, когато мислеше единствено за богатство и пари, и днес бе проумял, че през дните на своята строгост той ни най-малко не е бил по-добър от майора и че имаше твърде малко право да го съди. Колко много хора тогава той бе тласнал без никаква полза към бездната посредством своята жестокост? В колко много домове беше закарал лишения и мъка? Неговото държане бе позволено и уважавано от хората — да, бе смятано дори за признато право, докато поведението на майора бе осъждано от всички. Сега гледната точка към живота му се изясни, по-ясна от когато и да било преди, сега, в този момент, в който се бе навел над майор Баре.

Подобни мисли вълнуваха Стария Даг, докато разкопчаваше жилетката и изваждаше ризата му, за да откъсне парче от нея. Така направи нещо като превръзка, сложи я върху челото на майора и я завърза около главата му, за да намали кръвотечението, докато внесе тялото му в колибата. Помисли си, че и предишната вечер го беше носил, чувствайки превъзходство над него. Сега бе принуден да се мъчи да го носи сам без всички онези тщеславни чувства.

Бе минало много време от дните, когато Даг можеше да сграбчи всичко с гигантската си сила, но въпреки това пое тежкия мъж, като го надигна, внесе го вътре и го положи по гръб върху леглото. После сложи цепеница в огъня, след което избухна светъл пламък, донесе кофата до леглото, свали превръзката и се захвана да измие с нея кръвта и саждите от барута по челото. Куршумът бе пронизал косо челото му, отдолу нагоре, но в мрачината не можеше да се разбере дали бе влязъл в черепа. Кръвта непрестанно течеше. Очите му не бяха отворени, както обикновено Даг бе виждал при мъртъвци, и при допир той беше топъл, но ясно е, още не бе изминало достатъчно време, за да може да изстине, ако е мъртъв.

Докато Даг още се занимаваше с разкопчаването на дрехите му, за да чуе сърцето му, майорът потрепна с клепачи, открехна очи и хвърли блуждаещ поглед наоколо. Даг му подаде вода в едно канче, но той не се помръдна да пие, само продължи да гледа с отчаян застинал поглед гредореда на покрива. Даг сложи мократа превръзка на челото, за да не тече кръвта по лицето му. В израза на майора имаше нещо много необяснимо, сурово, решително — така вероятно е изглеждал, когато е натиснал спусъка на пушката.

— Можеш да кажеш нещо — помоли Даг.

Майорът помръдна устни, необичайно строги сега, но продължи да мълчи. Устните отново помръднаха, застинаха и отново започнаха да се движат, като най-после се доловиха думи:

— Спокойно можеше да се намесиш малко по-късно… Тогава всичко щеше да е приключило.

В обикновено веселия му глас имаше такава покъртителна тъга, че Стария Даг не успя да намери какво да каже.

— Вече нямам дом, никъде в този свят… след това, което каза — продължи Баре с несигурен, почти шепнещ глас. — Сред целия мрак край мен, който винаги се опитвах да потуля от себе си и останалите посредством големите си приказки, имаше само едно място, където беше светло за мен. — Помълча за миг, после продължи също така тихо. — Всичко беше просто повърхностно… това и всичко останало, дълги години. Но тази светлина ме обхвана до дъното на душата ми, по-дълбоко, отколкото сам си давах сметка. Усетих го, когато ми каза онези думи. Бе ми останала само една-единствена светлина, дните тук при теб и… при Аделхайд, нещастната. И като си дадох сметка как през последните си гостувалия сам разруших всичко… и тук, в Бьорндал… и накрая, като ми каза и това… Никой човек не може да живее без поне малка светлинка в мрака, а за мен угасна и последният й блясък, когато ми каза това за Аделхайд в градината.

Устата на майора се затвори, той стисна очи, а междувременно сълзите продължаваха да се стичат по бузите му.