Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия Бьорндал (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ingen vei går utenom, 1935 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Неда Димова-Бренстрьом, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Трюгве Гюлбрансен. Трилогия Бьорндал
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2013
Редактор: Кина Стойчева, Василена Старирадева
Коректор: Елена Добрева
ISBN: 978-619-1610-20-4
История
- —Добавяне – Отделяне като самостоятелно произведение – беше при № 36740
6
Аделхайд видя как файтонът от Боргланд се приближаваше по пътя и посрещна леля Елеоноре на входа на имението. Знаеше, че леля й очаква това от нея.
Още от пръв поглед беше ясно, че госпожица Елеоноре Рамер и Аделхайд бяха роднини. Наистина, Аделхайд беше по-висока и имаше по-достолепен вид, отколкото леля й на нейните години, но приликата беше поразителна.
Госпожица Рамер имаше изградени строги правила на поведение. Едно от тях беше — при гостуване като днешното, да накара домакините да почувстват колко очарована е от поканата им. И тя увери Аделхайд, че от нейното вчерашно посещение до този миг, когато пристъпва прага на гостоприемния й дом, тя се е радвала като дете. Иначе строгият израз на лицето й сега беше преобразен целият в усмивка, но все пак Аделхайд имаше усещането, че през усмивката умните очи на леля й се задържаха един-два пъти доста изпитващо върху нея. Последната нощ беше спала само един час и така беше измъчена от тягостните си мисли, че едва не се хвърли на гърдите на тази силна жена, за да й изплаче цялата си сърдечна болка, като й разкаже всичко — и важните неща, и маловажните, но тя бе завършила при баба си, а и по-късно в живота си една толкова сурова школа, че успя да запази достойнство и да намери нужните думи за посрещане.
Аделхайд бе сядала на голямата маса в гостната, с масивните столове около нея, от първата й Коледа в Бьорндал до този ден в твърде различни настроения, но никога не се бе чувствала така безполезна, така откъсната от хората и от всичко в живота, както днес. Седна на обичайното си място, в края на масата. Стария Даг седеше на широкия си стол на другия край, до него Младия Даг, а между Аделхайд и него — леля Елеоноре. Майорът само поздрави отдалеч и хладно леля Елеоноре и твърде очебийно се опита да отиде в другия край на масата.
Да, петимата събрани около масата бяха една любопитна групичка на първата празнична трапеза през тази година. Стария Даг не поглеждаше всички в очите. Във всеки случай не и Аделхайд. Обръщаше се с твърде очебиен интерес към съседите си или пък гледаше надолу в чинията пред себе си — обаче през масата към Аделхайд никога не поглеждаше.
А единствения сътрапезник, когото можеше да гледа в очите Аделхайд, беше леля Елеоноре. Тя нямаше смелост да отправи поглед към Стария Даг и само един-единствен път хвърли бегъл поглед на красивото, но хладно, безразлично лице на съпруга си. Това беше достатъчно — сълзи избиха на очите й и тя трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да прогони мъчителното чувство за неясно осъзнавана вина и горчиви укори, които преляха в сърцето й като една-единствена дълбока болка, щом забеляза безрадостния му израз. Зачервеното лице на майора, което иначе винаги изразяваше завидно самодоволство, сега показваше следи на мъчително безпокойство и явна умора. Тя не се осмели да спре поглед върху него.
Презрението, с което леля Елеоноре бе се отнасяла в течение на двадесет и петте години, откакто бе разведен със сестра й, беше неприкрито — заради разтрогването на брака от негова страна, както тя направо казваше на всеки, когато ставаше дума за нейния зет.
На майора не му бе позволено да мрази никого. При всичките си грешки той все пак имаше достатъчно самосъзнание, за да види собствените си слабости и неговата присъда над останалите хора заради това беше твърде снизходителна. При всичката му отприщена бъбривост Стария Даг винаги го бе харесвал заради това, че никога не бе казвал лоша дума за никого. Само когато разговорът се насочеше към госпожица Рамер, той изведнъж ставаше мълчалив.
Доста алкохол трябваше да мине днес през гърлото на майора, за да преодолее обстоятелството, че госпожица Рамер седи на една маса с него. Но той пиеше бързо и жадно и най-сетне стана сляп за нейните студени погледи, а когато станаха от масата, той беше вече на дванайсетия си виц. Шегите му днес бяха сковани и не изригваха като друг път, така прецени Стария Даг, но можеше и само да му се е видяло по този начин.
Някой, Стария Даг или майорът, предложи да пият кафе и чашка силно питие в градината пред новата къща; денят бе от тези хубави, топли пролетни дни, когато слънцето грее силно като през летен ден.
Аделхайд и леля Елеоноре се наметнаха с връхните си дрехи, а мъжете и без друго бяха доста облечени.
Няколко храсти се бяха вече раззеленили край слънчевата южна стена, а покрай една от градинските пътеки се синееше зеленика, която Аделхайд бе донесла миналата година от гората и бе посадила тук. Поставиха масата и столовете пред вратата на всекидневната към градината, имаше кафе и сладкиши, а после се появи и димящ грог със захар и френски коняк за мъжете, а за жените — вино.
Майорът, както обикновено, след като изпи обичайната си доза, почувства огромно желание да изнесе реч. Някога една реч му беше донесла щастие. Оттогава насам не пропускаше случай да не се изяви на този терен. След втората чаша грог той изпадна в подходящото настроение. Удари леко по чашата, за да привлече вниманието и се надигна, изпъчи едрите си гърди и се изкашля. Аделхайд наведе ниско глава, а госпожица Рамер обърна лицето си настрани. Трудно произнасяйки думи и преплитайки език, майорът държа реч, която ехтеше ненужно, но той все пак продължаваше невъзмутимо да дърдори за пролетта и слънцето, за живота и свободата, за родината. Накрая начена патриотична песен:
— За Норвегия, на бойци родина… — На челото му кацна една муха, но той я прогони с ловък замах и продължи да пее, напълно сериозен и с глас, който заваляше думите: — … за нейните гори и върхари.
Не след дълго госпожица Рамер сви устните си, изправи се рязко и гордо, остави чашата си недокосната и изчезна през вратата към всекидневната. Веднага след това се надигна и Аделхайд, като я последва тихо, смъртно бледа и вцепенена. Да, точно сега, когато тя се чувстваше толкова излишна тук, трябваше и баща й да се държи толкова нелепо — като пияница и отрепка.
Младия Даг се обърна след Аделхайд, като в неговия иначе толкова ясен поглед имаше нещо безпомощно, приличащо на съчувствие. И когато Аделхайд изчезна от погледите им, той стана изведнъж и тръгна бавно, с наведена глава, край живата ограда на градината.
До стената на старата стая, където храстите го скриваха от погледите на Стария Даг и майора, той се спря и се загледа над селището, надалеч в пролетната привечер.
Беше ловец и сега не знаеше какво да направи. Или имаше по-дълбоки причини за това да не постъпи така, както сега бе минало през главата му. Трябваше да утеши Аделхайд заради поведението на баща й, защото чувстваше, че то я бе наскърбило. Трябваше да я прегърне и да й каже добра дума. С това щеше да предизвика радостни сълзи в очите на един отчаян човек, но той сви зад ъгъла на старата стая и потъна в кухнята. Когато здрачът се спусна над земята, той пресече бавно, сякаш бе унесен в мисли двора; бе облечен в дрехите си за гората; и когато стигна горе до пасбищата — извън видимостта от имението, тръгна свободно и с широки крачки, за да избяга от всички мисли, които го потискаха, и от всеки спомен за пияния гостенин. Имаше куче и пушка в Утхайм. Боргхилд, дъщерята, които бе посещавал с удоволствие преди много години, беше отдавна омъжена на друго място. Сега там живееше само Стария Гундер заедно с една грохнала от годините, намръщена слугиня. Така той спокойно можеше да се отбива там, когато предприемаше обичайните си пътешествия в гората.
Малко след като и сина му стана, Стария Даг, без да знае какво да прави, предложи на майора да си направят малка разходка в градината.
Майорът рече, че веднага ще го последва — и щом Стария Даг изчезна зад първия храст, той напълни чашата си със силно питие и я пое на две глътки в гърлото си. После стана предпазливо, зае отново старата си напета стойка и тръгна след Стария Даг, като стъпките му първоначално бяха леко несигурни. Стария Даг не беше много далеч. Посрещна майора зад голите, пролетни храсти, като се направи, че се връща, а очите му имаха странен замислен израз, когато хвана майора под ръка и с приятелски думи го помъкна далеч от шишето с алкохол и градината.
От този ден нататък на майор Баре му се струваше, че питиетата са някак твърде строго премерени. Стария Даг не го оставяше никога сам с шишето с алкохол. Но все пак всеки ден имаше чашка силно питие, както подобава, когато има вкъщи гост, който скоро ще си тръгне. Стария Даг го подмамваше, когато времето беше хубаво, да се разходят из горите, а майорът си даваше доволен вид. Да, дори си върна нещо от старото си добро настроение, приказваше непринудено и весело за всякакви неща, като разказваше познати и нови истории с добродушния си хумор, без да е пил прекомерно алкохол. Шегуваше се със слугините, като дори за такава строга личност като госпожица Крюсе успяваше да намери весела дума или комплимент за кулинарното й изкуство или за предприемчивостта й. И майор Баре отново стана неотразим както някога — човек беше принуден, иска или не, да го обича. Само с леля Елеоноре не можеше да се сработи. Тя повече не се появи в Бьорндал, когато знаеше, че там е майорът.
Не беше ясно каква бе причината — дали веселият характер на майора упражняваше своето въздействие, или беше нещо друго — но Стария Даг все повече живваше.
Отново започна да се смее и когато Аделхайд чу за пръв път смеха му, след мрачната сериозност през зимата, нещо я прободе в сърцето. Дали тя смяташе това като знак, че той все повече се отдалечава от техните общи преживявания, а с това и от самата нея, или пък усети голямата, колкото от земята до небето, разлика в мрачното му настроение през онези тихи зимни вечери и сегашното му добро разположение на духа, Аделхайд не можеше да определи; но вероятно и двете неща бяха верни.