Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (5)

5

Стария Даг дойде в двора на Бьорндал, след като се бе върнал от пасбищата и горите. Вече не вървеше с такива широки крачки, както през по-младите си години, но въпреки това бе запазил нещо от старата си крачка на ловец. Освен това бе ходил толкова далеч, че наистина се бе по-раздвижил, защото в неговата походка се усещаше нещо от старите лекота и размах. Ботушите му бяха влажни и кални догоре — вероятно бе вървял напряко през полята.

Главата му не беше сведена, както беше обикновено напоследък, държеше шапката в ръката си. Лицето му сякаш се надигаше от пролетния въздух, сребърнобялата коса се люшкаше на вълни над челото и слепоочието му, както прави обикновено всяка непокорна коса, когато човек се е разгорещил от тичане.

Почти в средата на двора, но все още на място, откъдето човек може да надникне през дворната порта към обградения с дървета път, Стария Даг изведнъж обърна глава. Слухът му беше още остър. Бе дочул тропот от копита и наистина види Аделхайд да се задава по пътя, с наведена глава като от дълбоки мисли. Той не спря, нито пък отиде да я посрещне, както често правеше друг път. Напротив. Продължи бързо пътя си и като влезе вкъщи, не закачи горните си дрехи на закачалката в преддверието, нито пък седна, за да събуе ботушите си, както имаше привичка да прави. Не, той толкова много бързаше, че забрави да закачи дори шапката си там. Изцапа с мръсните си ботуши белия измит под в преддверието, влезе в спалнята си, сложи резето и застана, сякаш се вслушваше в нещо. Дишаше тежко заради бързането си.

Спалнята отдавна не изглеждаше такава, каквато бе по времето на Терезе. Наистина — тук още беше голямото легло с многото резба и плътния балдахин, а също и скринът и тежката, обкована с желязо, ракла, в която бяха заключени сребърните вещи. Но до прозореца се бе появила сега една маса с дебела Библия и други книги върху нея, както и един от големите, здрави столове, които някога Йорн Мангфолди бе направил и украсил с резба, сега беше до масата.

Постепенно през тази зима Стария Даг бе привикнал да става късно сутрин, защото бе стоял тук, чел и мислил до късно през нощта.

Навремето беше безмилостен човек, готов на всичко за богатство и благополучие.

Смърт и самота го бяха измъчвали, но беше срещнал и добри човешки думи и примери по пътя си. Бе станал разумен човек с интелект и способности. Да, беше влизал в много борби, за да стане като добрите хора, които смъртта му бе отнела.

Но само една дума на свещеника му бе показала, че това не е пътят.

Именно затова миналата есен той бе избягнал в гората, далеч от всички човешки стъпки и глъчка, както и в най-тягостните моменти от младостта си — да потърси покой за мислите си.

Аделхайд бе дошла при него и го бе върнала у дома. Бе говорил с нея на път за вкъщи през гората — бе излял всичките си мисли пред нея. Тя му бе дала Библията на дядо си — епископа, заедно с всичките му записки и го бе помолила да прочете това, което епископът бе написал за всички хора на първия лист от Библията си. Онова, което прочете, беше като стихове от псалм:

„Всички наши мисли и дела — те са свързани,

но сами не могат да ни проправят път към Бог,

от Него обаче е молитвата, божествен дар,

за да се стремим към него, облечени в благодат.

Той ни показва пътя през живота и смъртта

и като спазваме заповедите Му,

да се издигнем до звездите и небето и всичко да се проясни.

Молитвата е пътят на човека към Бог.“

Стария Даг бе мислил върху написаното, беше се молил през есента и зимата, след като с цялата си искреност и силна воля бе чел Библията на епископа, както и написаното от ръката му, а всяка вечер сядаше с Аделхайд край камината в залата, за да обсъждат думи и мисли, породили се от това.

Стария Даг седна на стола. Но не за да чете някоя от молитвените книги. Само събу ботушите си, после отново стана, закачи връхната си дреха на една кука и остана да стои насред стаята така, както си беше — по ръкави и презрамки. Погледът му се плъзгаше между книгите на масата. Отдавна вече не бе чел от тях, но се боеше да признае това пред Аделхайд и да й ги върне. Така те останаха да лежат тук и той бе принуден да отива за вечерните им разговори със своя неизменно един и същ кръг от мисли.

 

 

Аделхайд се качи в Стаята на госпожицата.

Изтощена от силния пролетен въздух, тя отвори стъклената врата към терасата и се отпусна в голямото кресло. Струваше й се, че бе изразходвала и последната капка от силата си, за да седи изправена на коня и да се върне вкъщи.

Момчетата бяха долу в кухнята. Тя бе сама и ненужна.

Беше видяла Стария Даг да върви през двора в горско облекло и добре бе забелязала, че той трепна и ускори крачките си, че не бе закачил връхната дреха и шапката си в преддверието и не бе събул обувките си там. Отбягваше я, беше избягал, когато тя се беше появила.

Следователно не беше нужна на никого в този свят.

Синовете й бяха само на две години и се нуждаеха от постоянни грижи; когато се удареха или пък не можеха да стигнат нещо, тичаха за всичко при майка си. Хвърляха се към нея и се галеха наоколо й винаги, когато баща им не беше наблизо. Но тя усещаше още от сега, че и с тях щеше да стане същото, както и с двете й починали момчета: щом баща им се върне от гората, той ги притегляше с неотразима сила в голямата съседна стая, при кучетата и оръжията, при огъня в камината и тайните в мрака там.

Не е трудно да привличаш, когато се появяваш рядко.

Да, Аделхайд усещаше зараждащата се скрита завист по отношение на Младия Даг. През зимата той бе започнал все повече и повече да страни от вкъщи, като неговите обиколки в гората ставаха все по-далечни; при това и през редките нощи, когато си бе у дома, той пак започна да нощува в кухнята, както по-рано. Твърде ясно й показваше да усети безразличието му, а когато се случваше да я завари някой път, след завръщането си, седнала във всекидневната насред сърдечен разговор с баща си, в очите му блясваше дори нещо като ненавист. Говореше с нея само при необходимост и все по-рядко я пожелаваше.

Поради все по-нарастващото й чувство за собствената й ненужност, тя все по-страстно се задълбочаваше в разговорите със Стария Даг върху отвъдното. Обстоятелството, че можеше да му бъде опора в това време на отчаяна душевна борба, утешаваше Аделхайд заради всичко друго, като това чувство се преплиташе с техните задружни пътувания из територията на Божието слово — да, то се сля с тях в един упойващ лек срещу всякакви други разочарования.

И когато изведнъж ясно осъзна, че напоследък Стария Даг вече е загубил желание да участва в тези техни разговори, за нея това бе тежък удар. Изненада се, че е била сляпа и не е забелязала това по-рано.

Дълго време живееше с надеждата, докато тази надежда можеше да има основание, че всичко ще отмине, но колкото повече наближаваше пролетта, толкова по-малко време намираше Стария Даг да стои и разговаря спокойно с нея. През един от първите априлски дни тя също бе усетила пролетната омая във въздуха — Стария Даг отново пое към гората, за пръв път от онзи есенен ден насам. Бе излязъл още рано сутринта, преди тя да стане, без да отрони вечерта нито дума за това свое намерение, и се върна късно и много уморен, като веднага след вечерята се оттегли да спи.

Оттогава насам това нещо се бе повторило много пъти, без той да промълви нито дума като обяснение за поведението си. Да, понякога вземаше със себе си кучето и пушката си и се връщаше вкъщи с дивеч, като в него все повече и повече започна да се усеща старата му сила.

Бащата на Аделхайд, майор Баре, беше пристигнал и преди да се оттегли за сън, Стария Даг бе седнал, както обикновено, заедно с него в залата, изпи с него чаша вино и слушаше веселяшките му истории. После помоли Аделхайд да покани леля си Елеоноре на едно малко пиршество следващия ден. Сутринта отново бе отишъл рано в гората, без да се интересува от майора, а когато Аделхайд го видя преди малко на двора, той избърза да влезе преди нея вкъщи, за да се преоблече, а довечера навярно щеше да стои отново да разговоря с баща й.

 

 

В Стаята на госпожицата Аделхайд се отпусна на големия стол до прозореца.

Може бе само есенното настроение бе причина за тогавашната потиснатост на Стария Даг? И може би поведението му сега беше просто едно пролетно усещане за нов живот и ново лято?

Като че ли в човешкия живот нямаше нито едно постоянно нещо — всичко ли беше само настроение? Нима и Стария Даг, най-постоянният човек, когото тя познаваше, беше човек без истинска вътрешна монолитност? Бе чувала да говорят колко силно действат годишните времена на старите хора: мрачно отчаяние през есента и зимата и нова надежда, когато идват пролетта и лятото. Дали и той не бе обхванат от тези въздействия? Можеше ли да се допусне, че човек, който бе израснал толкова близо до природата, бе част от нея, ще е подчинен повече на тези промени в сравнение с хората от града?

Успокоението, че наесен всичко може отново да стане както през миналата зима, беше някаква утеха — но тя беше крехка като паяжина. Първо, защото Аделхайд не смяташе Стария Даг за човек с променливи настроения, и второ, тя никога повече нямаше да изпитва онова чувство на спокойно доверие, както през есента. То завинаги бе прогонено в нея.

Защо я избягваше, вместо да й обясни дори и с една дума онова, което ставаше вътре в него? Или пък може би и на самия него това не бе ясно? Той сякаш не беше с чиста съвест пред нея. Избягваше я. Днес тя бе разбрала това с абсолютна умереност.

За нея беше свято дело да бъде близка до самите недра на една човешка душа и при това до душата на най-силния човек, когото бе срещала в живота си. Бе забравила скръбта и копнежите си и всякакъв здрав разум. Не, сега беше безполезна — за всички…

 

 

Из колиби и къщи в гората, селището и надолу в долината хората си шушукаха колко добро положение има Аделхайд Бьорндал, колко високомерна, жестока и зла е към своя съпруг. А усамотена горе в Стаята на госпожицата, Аделхайд седеше и гледаше с невиждащ поглед пред себе си.

Мъжът й винаги бе бил за нея загадка. Сякаш беше от някакъв съвсем друг свят, различен от този на всички хора, които тя познаваше. Наистина, тя беше горда и сдържана по отношение на останалите, но след женитбата и всички последвали преживявания, в душата й бе избухнала топлата радост, че вече има съпруг, на който може да се отдаде, без всякаква гордост и стеснителност, да му се отдаде всеотдайно и изцяло.

В началото всичко беше прекрасно в Бьорндал, след това обаче Младия Даг започна да ходи в гората, и тя през цялата година мисли и пресмята, дали не го беше оскърбила с някоя дума или дори с поглед, или по друг някакъв начин, защото още след първото му отиване в Планината на мъртвите всичко се промени.

Оттогава насам той правеше впечатление, като че е винаги нащрек пред нея или пред нещо в самия себе си, като че някаква лесноранима гордост го караше да бъде вечно сдържан — да, някаква гордост, която не изчезваше дори и тогава, когато Младия Даг се оставяше да бъде надвит и увлечен от чувствата си към нея.

Дълго тя чувстваше тревожно напрежение в душата си заради това и то се настани така дълбоко в нея, че я караше да усеща с двойна мощ болката заради неговата затвореност.

Нима тя никога нямаше да достигне онова, което вярваше, че го има зад студената му сдържаност? Или това нещо само й се струваше, че съществува, като зад момчешката свенливост не се криеше никакъв силен дух? И какво означаваше този враждебен блясък в очите му напоследък?

Да, над щастливия живот на Аделхайд, за който хората говореха, бяха надвиснали такива черни облаци, че затъмняваха цялото й щастие; хората и не подозираха това, защото Аделхайд мълчеше.

Рядко се случва нещастието да дойде само. Аделхайд беше сломена от хладината между нея и Младия Даг, като към това се добави и промяната в Стария Даг, но тя се измъчваше и от още нещо.

През последната половин година баща й бе идвал твърде рядко в Бьорндал. Стария Даг бе станал твърде голям светец според него. Жизнерадостният майор не се чувстваше добре, когато градусът на веселието не се вдигаше насред звън на пълни чаши, и по време на редките му гостувания, и преди всичко предишния ден, когато Аделхайд бе забелязала явни следи на бърза умора в майора.

Да, предишната вечер, когато минаваше през кабинета на път за залата, тя видя през отворената врата как баща й, който бе с гръб към нея, използваше отсъствието на Стария Даг, за да си напълни голяма чаша с коняк и да я излее набързо в гърлото си. Бързо се бе скрила зад стената на кабинета и го бе изчакала там, докато приключи, като стоеше разтреперана от срам пред отблъскващата гледка.

 

 

Аделхайд излезе на терасата и опря лакти на парапета — все още имаше стройна и грациозна фигура, а лицето й бе съхранило, въпреки всичко, строгата си красота, но животът вече бе оставил доста дири върху него. Последните месеци челото й бе придобило странен вид, като бръчките по него бяха станали по-дълбоки. Веждите й, някога толкова хубави, се бяха извили косо над носа и от там към слепоочието водеха видими бразди от мъка и страдание.

Очите й се взираха в пролетното небе над горите на юг — без сълзи.