Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (4)

4

Едно незабрадено, слабо момиче вървеше по черния път в посока на обградената от дървета алея към Боргланд. Продраните обувки на момичето бяха мокри от калта и росата и затова то шляпаше уморено и безразлично направо през локвите.

Казваше се Йонета и идваше от колибите Сьосту, които се намираха на планинския склон под скалите на Йомфрудал. От години тя редовно правеше това свое пътешествие все на този ден в средата на април. В една колиба от източната страна на общината живееше баба й и всяка година Йонета бе изпращана за рождения й ден с поздравления и подарък.

Преди шест години тя беше видяла нещо по пътя, което нямаше да забрави до смъртта си. Тук я беше настигнала една дама на кон — Йонета се бе опитала да остане незабелязана, защото дамата беше госпожица Елизабет от Боргланд. Но Елизабет я бе спряла и ударила с камшика си по ушите, защото не й се беше поклонила. Бяха изминали шест дълги години оттогава и госпожица Елизабет бе мъртва отдавна, но страхът от нея оживяваше в сърцето на Йонета всеки път, когато минаваше по тази алея. Но днес тя ясно видя пред себе си млада дама на кон…

Йонета внезапно спря и застана като вкаменена, като сложи ръка на гърдите си, сякаш искаше да задържи сърцето си да не изскочи. В безпаметен ужас гледаше нататък по пътя, после се дръпна настрана и се притисна изплашена зад едно дърво, като гледаше с ококорени, ужасени очи, а в същото време сърцето й се бе надигнало и тупаше чак до гърлото й.

По пътя откъм Боргланд един кон зави и тръгна насреща й, а върху него седеше жена, стройна и наперена — също като госпожица Елизабет. Йонета беше чувала, че дълго време, след като бе погребана, мнозина бяха виждали госпожицата да обикаля наоколо на кон — но това се бе случвало при залез-слънце, а не като сега посред бял ден.

Спокойно-спокойно към нея се приближи конят, а на него седеше в застинала поза дама — изправена и заплашителна, както се стори на Йонета. Девойката се сви разтреперана зад дървото, като очакваше всеки миг да усети върху ушите си парещия удар на камшика. Тя затвори очи и се притисна до дървото, а в това време екотът на конските копита се чуваше все по-близо и по-близо. Сега конят беше точно пред нея, но не се случи нищо и екотът, проскърцването на седлото и звънът на юздите отминаха.

Йонета едва я погледна, надникна, изправи се и си пое дълбоко дъх. В паметта й страшната случка отпреди така се бе запечатала, че сега бе изгубила ума и дума.

Но край нея не бе яздил призрак от миналото — беше живата Аделхайд Бьорндал.

Йонета излезе отново на пътя и впери очи след ездачката. Беше чувала толкова много разкази за Аделхайд и нейния свилен кон, който бил докаран навремето от много далеч, от Англия, и когото в Бьорндал не бивало да пипа никой друг, освен главния ратай Сивер Бакпе. А пък за Аделхайд всички разказваха толкова много неща; изглеждаше обаче, че никой не смееше да прави това при дневна светлина — само вечер пред камината, между четирите стени, се шепнеше за нея.

Наистина, и Стария Даг Бьорндал, с цялото му могъщество, на хората в горите и по колибите се струваше като някаква приказка, което все пак можеше отчасти да се обясни.

Онова, което се носеше от уста на уста за Аделхайд, излизаше извън човешките възможности за разбиране. Като приказките за призраци и привидения и за свръхестествени неща. Никога хората в региона не бяха виждали такова чудно красиво същество — тя винаги сякаш бе обвита в облак от благоухания на цветя, разказваха хората от имението. Дрехите й били от такъв нежен копринен плат, че шумели при всяко нейно движение, а пък в обществото носела облекло, през което човек можел да я види така, както Бог я е създал. А когато се обличала официално, слагала си накити и пръстени от чисто злато, чийто блясък се виждал от много далеч. Никога не ходела бързо, нито пък приказвала бързо. Дали е сърдита или приятелски настроена, никой не можел да знае, защото винаги говорела с равен и тих глас. Всеки косъм на главата й стоял с дни подреден на едно и също място. Тя не спяла заедно с мъжа си, а имала собствена стая, така наречената Стая на госпожицата. Аделхайд била дъщеря на кавалерийски майор — затова седяла така добре на коня — и внучка на епископ, заради което била начетена почти като свещеник.

Това и още много други неща си разказваха хората — и то все пак беше нещо, което можеше да се проумее. Но след него се носеше и друга мълва, за която, щом се споменеше, започваха да шушукат още по-тихо. Тя била толкова твърда и сурова, че родила дете, без от устата й да се чуе никакъв звук, а с течение на времето била станала толкова зла към мъжа си, че просто не можело да се излезе на глава с нея.

Веднъж тръгнала и отишла сама далеч-далеч, горе в планинските гори, водена само от едно старо куче, а такова нещо жени не бяха предприемали досега. В нея имаше нещо съвсем нечовешко.

 

 

Ето такива неща се носеха за Аделхайд сред хората, а вече беше осма година, откакто беше станала съпруга на Бьорндал — сега бе пролетта на 1817 година.

Тази сутрин Аделхайд бе препуснала с коня до Боргланд, за да поздрави леля си Елеоноре Рамер, която се бе установила да живее за постоянно там след смъртта на полковника през зимата. От стария род Гал в Боргланд бе останал само лудият брат Лоренц, а когато умря полковникът, никой от слугите не пожела да остане по-нататък в имението. Там имаше толкова много призраци и страхотии, че човек не можеше да живее спокойно.

Когато госпожица Рамер бе дошла за Коледа в Бьорндал, бе чула да говорят за тези неща в Боргланд. При тези разкази тя отбеляза съвсем правилно, че ако никой не живее в Боргланд, всичко там ще запустее, и че би било твърде безотговорно, ако оставят лудия да живее там сам. Стария Даг подозираше, че леля Елеоноре бе загубила парите си през последните трудни времена и по всяка вероятност има нужда от по-сигурен подслон, но все пак той само на шега я попита дали би желала да стане стопанка в Боргланд.

Госпожица Рамер мигом отговори, че ако Стария Даг би поел разноските на домакинството там, тя ще прогони призраците. Така семейната покъщнина на леля Елеоноре бе донесена от града и тя се нареди в старото аристократично имение така старателно и естествено, като че през целия си живот бе очаквала точно това. Въпреки своите петдесет и седем години тя все още беше една бойка жена и човек можеше да познае отдалеч, че е дъщеря на епископ и потомка на стар благороднически род.

По природа госпожица Рамер бе дейна жена, но притесненото й положение и строгата изолираност на несемеен човек не бяха я надарили досега с едно истинско поприще за изява. Затова нейното влизане в Боргланд като господарка там стана най-значимото нещо в живота й.

От Бьорндал щяха да се ръководят, както и досега, стопанските работи, но в едно голямо имение всеки ден имаше по нещо, което трябва да бъде свършено, а госпожица Рамер беше израснала на село, когато баща й бе още свещеник, така че още от малка знаеше как се управлява домакинство в едно имение. Така Боргланд отново бе изпълнен от живот и работа.

Всички ратаи и слуги се върнаха и нещата тръгнаха както в доброто старо време. Госпожица Рамер избра за себе си стаята на госпожица Елизабет. Една от старите прислужнички, която трябваше да нареди нещата й там, възрази, че тъкмо в тази стая се появявали най-често призраци, а когато предупреждението не даде плод, заяви, че в тази стая дяволът е взел госпожица Елизабет, както е била жива.

— Значи със сигурност е крайно време да се проветри там най-основно — отговори лаконично госпожица Елеоноре и за всеобщ ужас се нанесе в стаята.

Още на следващата служба в църквата се случи невероятно събитие — една жена седна в църковния стол на Боргланд. Дори Стария Даг, който беше собственик на Боргланд, не бе седял досега на боргландския стол, а от страна на госпожица Рамер изглеждаше твърде дръзко тя да си присвоява мястото.

 

 

По алеята от Боргланд Аделхайд се върна с коня обратно. Баща й, майор Баре, беше пристигнал предишния ден, заради което Стария Даг искаше да устрои малко пиршество, на което да покани и леля Елеоноре. Затова Аделхайд бе предприела днес разходката си на кон до Боргланд. По този начин щеше да бъде спестен трудът на вестителя, който да покани леля Елеоноре.

При вливането на алеята от Боргланд в пътя, тя се спря и се загледа унесено над широките ливади и ниви в долината. Отвъд, откъм езерото Лисне, долиташе кряскането и плясъкът на дивите гъски и патици, които си почиваха след пролетното си прелитане към езерата в Бьорндалските планини, а между техния шум се чуваха дрезгавите писъци и на други блатни птици. В леденостудената вода на обраслото със зеленина блато близо до пътя квакаха жаби, опиянени от пролетната омая, а водната повърхност беше покрита с жабуняк.

Пролетта се пробуждаше навсякъде, но Аделхайд сякаш не забелязваше нищо от това. Погледът й се издигаше над земята и се губеше в синята безкрайност на небето. Тя зави по пътя, сведе поглед над тила на коня и го подкара бавно на север. Нямаше никакъв белег за живот или радост в израза на лицето й или в стойката й — нищо, само хладна, благородна красота.

Топло, слънчево ухание излъчваха тревистите южни склонове под горите като от есенни ливади с покосено сено. Аделхайд притежаваше необикновена чувствителност към всякакви миризми. При повея на това ухание тя изведнъж се събуди, като от сън, и едва сега забеляза, че е пролет. Спря коня си горе на брезовия склон пред високата гора, обърна се назад и дълго и внимателно гледа към долината.

Да, наистина беше пролетта — усещаше се в песните на птиците, в дъха на вятъра и в уханието на тревата под обедното слънце.

Една малка, жълта пеперуда я бе следвала през цялото време по пътя от алеята насам. Усети свежия дъх на брезите, който я заля, и видя тъмнотеменужената сянка в черните им клони — пръв симптом за новия пролетен живот. През застиналото й от мисли лице мина лека отсянка на живот, който се пробужда. Видя яркия, свеж, зелен цвят на смърчовете, на мъха и боровинките, когато мина през голямата гора. Една змия се стрелна за миг през пътя в изкопа, чу и песента на дроздовете около себе си.

Да, пролетта беше навсякъде, само не и в нея.

На поляната пред Бьорндал тя спря за трети път коня си и дълго гледа към високите постройки. Някога тя бе копняла с такава болка за това мрачно имение, а сега в продължение на повече от седем години то беше част от нея — в дни на изключителна радост или на мрачна скръб, както и в дни на настроения, които се лутат между тези два полюса, между които изтича човешкият живот.

Изминалите години бяха изпълнени с такива неочаквани промени, че тя не бе и подозирала дори, че животът си играе така своеволно с хората.

Навсякъде около нея имаше приятели, от Стария Даг до най-последния носач, който върви през двора. Те я поздравяваха и се радваха на красотата й, като всички й мислеха доброто. Имаше и две малки момченца, двегодишни, които тичаха и се притискаха в нея веднага щом тя се появеше, с такава радост, че сърцето й се обливаше в топлина. Навсякъде имаше благополучие и комфорт — и все пак й се струваше, че няма никакво желание да се върне у дома, че има безкрайно много време и няма защо да бърза, а по-добре да стои тук и да гледа дълго натам, където се простираше всичкото щастие в живота й. Малката жълта пеперуда летеше край нея, ту се издигаше нагоре, ту се спускаше надолу, но тя нямаше очи за нея.

Това, което се случи през изминалите пролетни дни, бе раздвижило почвата под краката на Аделхайд, бе направило всичко непонятно за нея.