Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (25)

25

Хората се стичаха от всички страни.

Мостът го нямаше.

И най-лошото беше, че на него бе имало едно хлапе.

Група деца си бяха играли на прогнилия мост, на момчетата винаги им се иска да бъдат там, където има напрежение.

Отдавна никой не минаваше по моста, а по-разумните предупреждаваха, че през пролетта заради движението на ледовете водата ще го отнесе, толкова прогнил е; но точно това привличаше децата. Мостът си стоеше от край време там, трябваше да издържи и днес. И така се стигна до инцидента.

Всички останали се бяха спасили на брега, когато мостът изтрещял, но малкият Ивер Тиернбротен, който пропуснал момента да побегне, беше паднал, но бе успял да се вкопчи за една заледена подпора в средата на реката и сега не можеше да се придвижи нито напред, нито назад — под него се носеше придошлата река, а ледени късове се удряха в останките от моста и създаваха въртопи. След моста в реката имаше бързей, който притегляше леда към себе си, а надвисналите останки от моста и оцелелите подпори се клатеха, заплашвайки всеки миг да се стоварят и да бъдат отнесени от водата.

На двата брега на реката се бяха събрали хора и трепереха от ужас как пред очите им един млад живот ще се озове на дъното. Защото детето на подпората беше обречено.

По останките на моста, които висяха вляво, не можеше да се стигне до момчето, а и никаква лодка нямаше да успее да се промъкне между парчетата лед.

Мъже, жени и деца надойдоха от всички страни, но не можеха да сторят нищо друго, освен да стоят и да слушат гърма на реката и сърцераздирателните писъци на бедното дете, както и да гледат как ледените късове събарят и повличаха подпора след подпора, останали от моста.

Времето беше тежко и сиво, със забързани облаци, а и вечерта се спускаше.

 

 

Един мъж се появи от юг. Явно беше видял тълпата хора край реката и срутения мост, защото изкачи пътя с коня и спря.

Всички видяха кой беше той.

Няколко момчета се затичаха нагоре по пътеката от моста към пътя, за да му кажат какво става.

Даг Бьорндал беше на път за вкъщи, след като бе ходил в града. Едва чул от момчетата задъханите им думи, той насочи коня надолу към моста. Въздишка на облекчение се разнесе сред всички при неговото пристигане. Не че можеше да постигне нещо, но щом тук имаше един Бьорндал, другите сякаш бяха освободени от отговорност. Даг спря коня, където пътят се спускаше надолу към моста, и отправи поглед натам, без да слиза от шейната. Всички се втренчиха в него, очаквайки той да поклати глава. Но той поглеждаше надолу към реката, после отново вдигаше поглед и се почесваше по челото.

Момчето на подпората вероятно беше изпаднало за известно време в безсъзнание, защото дълго време не се бе чул никакъв звук от него, но сега то отново извика така пронизително, че хората потрепериха до мозъка на костите си.

Даг отби коня от пътя и подкара към най-високия край на брега. Вероятно искаше да разгледа по-добре положението. За хората на отсрещния бряг конят и мъжът в шейната се открояваха с тъмните си очертания на фона на вечерното небе и бяха като призрачно видение, и предизвикаха в тях очакване за необикновени събития.

Тези, които бяха на същия бряг с Даг, се стекоха към него. Застанаха на почетно разстояние, но достатъчно близо, за да видят силното му лице и спокойния му поглед, който се плъзгаше нагоре и надолу по реката, и ръцете му, които си играеха леко с юздите и държаха в готовност коня. Сред тях имаше и хора, очакващи свръхестествени събития. Те видяха как погледът му се прикова в нещо в реката и го следеше как идва по-близо и по-близо.

В мнозина се събудиха спомени за легенди и предания от древни и по-нови времена за мъжете Бьорндал и техните безумно смели, чак непонятни, подвизи. Всеки, който беше достатъчно възрастен, беше слушал за времето, когато Стария Даг бе избегнал смъртта в една луда надпревара кой ще стигне пръв до църквата в Боргланд. И всеки беше чувал за Даг, който сега седеше тук, в шейната и неговото предизвикателство да се изкачи на планината; беше истинско чудо, че той се бе върнал към живота.

Но никой не беше чувал някой да се осмели да се спусне с шейната си, бърз като светкавица, по ледените парчета в момент, в който те се притискат едно в друго, и затова никой дори и не подозираше, че Даг стоеше и очакваше именно такъв момент. Това беше безумна смелост — тук, където течението беше толкова широко, а прогнилите подпори, останали от моста, бяха единствената опора при бързея. Даг бе забелязал всичко това, но…

Една жена, която бе стояла досега съвсем долу до моста, дойде при останалите. Беше майката на момчето. Бе вдигнала престилката си към лицето и плачеше силно, пробивайки си път през тълпата към Даг.

— Помогнете, за бога — проплака тя.

Очите на Даг следяха една голяма ледена плоча, която плуваше към моста, достигна го и се зацепи сред подпорите. След нея се появиха и други по-малки парчета, които се натрупаха около нея пред отломките от моста. Отломките трещяха и се клатеха, а течението под тях тътнеше и теглеше, но нови парчета лед продължаваха да прииждат и да се насъбират около останалите.

Момчето изпищя отново и сега в гласа му звучеше неудържима паника. Майка му проплака отново и занарежда същите думи, които се забиваха в ушите на Даг.

Той имаше синове, които някога бяха на същата възраст като това мъниче и той ги обичаше силно.

С поглед, насочен към реката, той рече тихо, като че ли отговор на риданията на майката:

— Ще се направи достатъчно, за Бог, да!

След това отпусна юздите и камшикът шибна коня.

Като вихър шейната се спусна надолу, вдигна снега във въздуха и тръгна по леда на реката.

Копитата на коня изчаткаха върху леда и пръски вода излетяха високо в небето, единият крак беше във водата, но трите бяха на повърхността и той се понесе вихрено над реката.

Даг се наведе надясно извън шейната, посегна с ръката си навън, сграбчи момчето и го притисна към себе си, тогава… руините на моста не издържаха. Конят, шейната, ледът и подпорите, всичко се сгромоляса в бързея и потъна в реката като дим…

Никой не знаеше, че е гледал това с отворени очи, но всички го видяха.

Мина доста време, преди някой да може да се помръдне, но изведнъж всички се засуетиха и се втурнаха един след друг надолу по брега на реката.

Един мъж бе достатъчно запазил присъствие на духа си, за да впрегне каруцата си и да поеме на север, за да извести хората там.

 

 

Много каруци и хора със запалени факли излязоха от Бьорндал през нощта. За да могат да претърсят и двата бряга под светлината на факлите, те се разделиха в началото на селището, като едната група мина реката през северния мост.

Аделхайд излизаше от стаята си отново и отново на терасата, като продължително се взираше със съсредоточен поглед в мрака към тъмните склонове на Хамарбьо.

Вече мислеше да се прибере, когато съзря слаба светлинка високо в гората. Светлината изчезна, след това се появи отново и тя ясно видя, че това бяха факли. Те се приближаваха бавно — о, толкова бавно — надолу по склона. Аделхайд затвори очи и залитна назад към вратата, но се съвзе и отново се загледа. Когато те завиха към двора на Хамарбьо, светлината се плъзна по къщите на поляната.

Но те не продължиха. Защо спряха там?

Когато сякаш чу звук от камбана, като ехо от звъна при погребението на Стария Даг, тя се чу да прошепва между камбанните удари:

— Взимат Ун за нощно бдение. Даг е мъртъв.

 

 

Малкия Даг беше този, който забеляза на едно затънтено място в реката лицето на баща си, заедно с Мартин Хогер нагази във водата и двамата извадиха Даг заедно с детето, което той все още държеше прегърнато с едната си ръка.

На лявото слепоочие на Даг имаше рана от ледено парче или кол; този удар вероятно бе причинил смъртта според Мартин, в противен случай той навярно е щял да изплува с детето. Даг и друг път бе минавал с шейна по лед, както и друг път бе потъвал. Той вероятно е бил наясно колко опасно е, но не е могъл да издържи да гледа детето там във водата, прецени Мартин и след малко добави.

— Даг беше толкова състрадателен, какъвто не се среща.

Не само Ун беше по пътя за къщата. Някой бе отишъл в Боргланд, при госпожица Рамер. Хората бяха преценили, че вероятно Аделхайд ще има нужда от нея.

Когато лелята отиде в стаята й, Аделхайд лежеше на пода в несвяст.

Едва на третия ден Аделхайд бе в състояние да слезе с нея в старата кухня. Ун бе наредила да положат Даг тук „Защото е живял най-много в това помещение“ — каза тя, но вероятно имаше и друга причина.

Поддържаха огън в огнището, докато дойде Аделхайд.

Даг лежеше на леглото, като дясната му страна беше към помещението, а лявата — към стената. Светлината на огъня хвърляше топъл блясък върху красивото му лице.

Аделхайд си спомни една нощ отпреди двадесет години, когато се бе промъкнала тук в обиталището на едно пораснало момче.

Стоя неподвижно и дълго го гледаше, преди да се срине изведнъж върху леглото.

До долния край на леглото стоеше Ун Хамарбьо със застинало лице. Тя наближаваше седемдесетте, но изпълняваше неуморна задължението си — така, както Старата Ане го беше правила.

На вратата застана госпожица Рамер. Беше на седемдесет и две години, състарена и доста по-занемарена от преди. Косата й беше бяла, а гласът й — сух и старчески, но тя все още откровено с всеки.

Отиде до Аделхайд, когато сълзите й утихнаха за момент, хвана я за ръка и я вдигна.

— Над мъж като Даг не трябва да се плаче. Той пожертва живота си заради друг… човек не може да се издигне по-високо от това.

Аделхайд си спомни предсказанието на Ане Хамарбьо, за което бе чела в записките на майката на Даг, и се обърна още веднъж от вратата, като се вгледа продължително в лицето на Даг, което блестеше от отблясъка на огъня в мрака над леглото.