Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (20)

20

Портата на Боргланд се отвори и леля Елеоноре се появи на прага, като отправи приятелски и загрижен поглед към Аделхайд, която слезе от седлото и се заизкачва по стълбището, а слугата отведе коня й.

Аделхайд бе освежена от продължителния си сън през нощта, от спокойствието, което й донесе завръщането на Даг, както и от ездата на чист въздух. Следящият, изпитателен поглед на леля Елеоноре я накара да върви колкото е възможно по-напето, мина през коридора и влезе в синята стая, която утринното слънце осветяваше през леките завеси на големия прозорец.

— Не, моля те, Аделхайд — смъмри я весело леля й, — на какво прилича това? Не трябва да ходиш по този начин! Зрял човек си, скоро ще си на четирийсет, а пък летиш, летиш като… да, да не говорим за това.

Едва ли можеше да се намери някой, на който да му се усмихва по-малко, отколкото на Аделхайд днес, но тя се почувства длъжна да опъне лицето си в усмивка. Леля й беше готова винаги да утеши или да насърчи околните, особено откакто се чувстваше господарка на Боргланд.

„Ако човек живее радостен от рано сутрин до късно вечер, не би му било простено, ако в него няма и грам радост в повече, за да даде и на останалите“ — бе обяснила веднъж тя, когато Аделхайд се бе изненадала на вечно доброто й настроение.

Леля Елеоноре постави за себе си един стол и нагласи за Аделхайд възглавниците на канапето.

— Аз самата щях да идвам утре у вас, за да поговоря с теб за онова, което ти тежи на сърцето — рече тя, възвърнала сериозността си. — Докато стъкмя в другата стая нещо да се почерпим, ти ако искаш си поплачи, за да не прекъсваме после разговора си.

Като каза това, леля Елеоноре излетя от стаята, поглеждайки съчувствено още веднъж, от вратата, стъписаното лице на Аделхайд.

 

 

Лелята влезе след малко с чай, сладкиши и конфитюр и постави подноса на масата:

— При изражението, изписано на лицето ти, най-добре да не прибягваме до услугите на прислужничката, за да нямаме любопитстващи свидетели. — След като наля чая и отпиха от него, тя седна, права като свещ, срещу Аделхайд. — Давай, разказвай. Сега затворих всички врати, така че никой не може да дойде. Следователно нещата засягат теб и Даг.

Аделхайд вдигна глава с почуда.

— Не, не — каза леля й, а гласът й звучеше и сериозно, и шеговито, — човек трябва да бъде много по-глупав от мен, за да не види, че двамата правите живота си труден един за друг. Известно ми е, че си се сблъскала и преживяла доста трудни моменти. И не е необходимо да подхранваш и увеличаваш още повече своето и чуждото нещастие, както правят повечето хора, а след това говорят за обективната реалност. Достатъчно умна си, за да не трябва да се държиш така. Мислиш си, че ще е по-добре, ако се опиташ да сложиш край и ти се ще да обсъдиш с мен това сега.

Леля Елеоноре се опитваше да бъде ту шеговита, ту сериозна, за да я предразположи да говори. Нежните й, пълни със загриженост думи, ръката, с която нежно милваше рамото и косата на племенницата си, развълнуваха сърцето на Аделхайд, като й припомниха за безгрижните дни от детството, когато леля й пристигаше да ги види и внасяше яркост, топлина и светлина в скования, хладен живот при баба й. И изведнъж Аделхайд започна да й разказва. В началото избягваше същността на нещата, но леля й изключително умело я насочи към онова, което измъчваше най-дълбоко душата й и тя отвори цялото си сърце пред нея. По принцип винаги сдържаната леля се приближи до Аделхайд прегърна я с ръка и се приведе напред, като че се страхуваше да не пропусне и най-малката подробност, а очите и изражението й следяха разказа на Аделхайд така живо, сякаш самата тя зависеше от тях.

 

 

Госпожица Рамер притежаваше заверен документ от Стария Даг, че може да живее в Боргланд, докато е жива, и всички нейни права и задължения бяха подробно описани в документа. Беше изрично уточнено, че е длъжна да се грижи за брат Лоренц до смъртта му, а също така бяха уточнени и всички права, ако се случеше Малкия Даг да поеме Боргланд още докато е жива. При всички случаи тя трябваше да бъде осигурена, бе казал Стария Даг. А ако желае да обръща от време на време внимание на Аделхайд и Даг и на синовете им, докато е жива и докато те растат, беше достатъчна отплата.

Да, госпожица Рамер беше здраво стъпила в Боргланд, но тя не беше от хората, които приемат нещо, без да се отблагодарят, и бе запомнила последните думи на Стария Даг. Самата тя имаше особена дарба за нещо — а именно да бди над близките си.

Чувстваше се задължена както по отношение на Аделхайд, така и към желанието на Стария Даг — това означаваше и към Младия Даг, — и въпреки цялата обич, която изпитваше към племенницата си, беше успяла да не позволи на чувствата си да стоят над принципите й. Сега в това не се съмняваше нито за миг, това бе по-важно от всеки друг път.

Когато Аделхайд завърши разказа си, казвайки й за жестоките думи на Даг, че не е била влюбена в него, когато е дошла като негова жена, леля Елеоноре кимна с глава в знак на съгласие и рече съвсем тихо, сякаш мислеше на глас:

— Абсолютно е вярно.

— Какво? — Аделхайд потрепна, все едно се пробуди от някакъв сън и я изгледа ужасено.

— Абсолютно е вярно — спокойно повтори леля й, без да се притесни от силното възмущение на Аделхайд.

— Но какво се опитваш да ми кажеш? — Аделхайд се опита да стане, но Елеоноре постави ръка на рамото й и я спря.

— Остани спокойно на мястото си, Аделхайд. Нещата са крайно сериозни и ние трябва основно да ги обмислим.

Госпожица Рамер го заяви тихо, но решително. Аделхайд я следеше с немигащи, ужасени очи.

Аделхайд беше стъписана. Какво точно имаше предвид тя?

Слънцето вече се беше вдигнало високо и падаше сега от юг върху гърба на Аделхайд и тялото на леля Елеоноре.

Госпожица Рамер кимна два-три пъти сериозно и си пое дълбоко дъх, като че бе отнесена толкова далеч от мислите си, че бе забравила даже да диша.

— Да, така е — рече тя и примигна, като гледаше покрай Аделхайд към източния прозорец — Такъв е животът. Всички забравяме най-близкия си човек.

— Какво имаш предвид? — успя да каже накрая Аделхайд.

— О, бях се замислила за нещо друго — рече Елеоноре, все едно не беше там духом.

— За друго нещо ли?

Аделхайд бе в пълно недоумение. Бе дошла, изтерзана до смърт от болка и отчаяние, за да излее душата си, като се надяваше да получи утеха и разбиране. А вместо това слушаше сега, че леля й намира за абсолютно вярно най-абсурдното нещо, което можеше да съществува на света, и веднага след това се бе замислила за друго нещо.

— Да — рече леля Елеоноре и си сипа чаша студен чай, — за друго нещо и… все пак точно за това, за което говориш ти.

Тя отпи от чая си, вероятно искаше да спечели време, за да събере мислите си.

— Наистина ли мислиш, че не съм обичала Даг? — произнесе Аделхайд с треперещ от ужас глас.

— Да, нещо такова — гласеше лаконичният отговор.

— И че това е било, защото съм обичала себе си?

— Всички ние правим такива неща точно тогава, когато смятаме, че обичаме другите, но не за това си мислех в този момент.

— Но за какво мислиш, кажи ми най-накрая?

— За Стария Даг.

 

 

Аделхайд се срина в канапето като ударена от мълния, но за миг се изправи отново, с отчаяни движения и жестове, разплака се и дълго време не можа да се успокои. Накрая бе принудена поне да седне.

— Помисли върху това насаме, когато се поуспокоиш — рече леля й.

След дълго мълчание и подсмърчане в кърпичката си Аделхайд тихо попита:

— Мислиш ли, че Даг смята точно това?

— Едва ли е мислил за нещо друго.

— Но защо?

— Точно за това искам да поговорим сега. Доста елементарно е, но не знам откъде да започна.

Леля Елеоноре се бе изправила; започна да се разхожда напред-назад, насочи за миг поглед към заснежения пейзаж отвън, където южните хълмове бяха започнали леко да се изпъстрят с разтопени места, побутваше тук-там вещите в стаята и сложи дърва в огъня. Най-накрая отново седна.

— Обърнала ли си внимание колко много напоследък Даг заприличва на баща си?

— Да…

— С годините той все повече ще заприличва на него. Не само като външност. Очевидно има същите предпочитания, каквито имаше и стария, но никога не е имал възможност да прояви силата и волята си. Замислила ли си някога върху това?

— Не.

— Виждала съм подобни неща през младостта си на село, при селяните, а после и в града, в семействата на търговци. Когато синът е принуден всеки ден и час да търси начин да покаже възможностите си, а на пътя му е застанал силен баща, синът остава в сянка. Истинският мъж се нуждае да поеме отговорност, дори тя да е само за дома му, за жена му и децата. Чувството за отговорност е една от най-силните опори в живота на мъжа, то го предпазва от много неща, на които при случай би се поддал. Вземи за пример Стария Даг: човек би си помислил, че голяма част от неговата някогашна жестокост е била само жажда за господство. В основата си обаче това е било само старото чувство на отговорност, унаследено от рода му, отговорност за онова, което се случва около него, и това чувство той го е засилил до крайност, вкарвайки цялата си енергия като млад. И сама би могла да ги откриеш в емоциите и колебанията му в по-късните му години, как те постоянно са били задвижвани от мисълта за отговорността му. Сега обаче идва грешката. Заради всичката си грижа за останалите той е забравил най-близкия си човек, както често го правим всички ние. Известно ти е, че родителите твърде малко говорят с децата си за своите душевни борби. Затова всеки е принуден да започва живота си съвсем отначало и затова именно човечеството така бавно върви напред. Стария Даг е бил забравил или пък просто не е видял, че синът му отдавна вече е пораснал и възмъжал, без да може да разгърне най-мощната сила в себе си: наследеното от баща му, вкоренено дълбоко в целия им род чувство на отговорност. Вярно е, че Даг работеше в горите и се занимаваше с дървения материал, но винаги следваше нарежданията на баща си. Не бе поемал истинска отговорност. Вероятно дори не е забелязвал това, но дълбоко в себе си е чувствал, макар и неосъзнато, тази празнота, като тя го е карала да се чувства несигурен и отчужден на живота, нещо, което сега ти е известно. Злополуката с него в планината вероятно не е била само вследствие на мъката заради смъртта на децата, но отчасти е била и едно отчаяние от самия себе си. Усетил е да се ражда и да покълва в него някакво чувство за отговорност към децата и ето че то му е било отнето изведнъж. След инцидента ти и Стария Даг заподозряхте, че може би той има психически проблем. И това тогава стана причина двамата да се обедините против него. А ти все повече и повече отстъпваше пред инстинкта в себе си да се държиш все по-здраво и по-здраво за Стария Даг, като все по-малко се опитваше да изпълниш дълга си: да си запазиш доверието на своя съпруг. Така той е загубил и мъничкото отговорност, която е имал към теб. Гледаш ме ужасено, Аделхайд, но не казвай нищо, докато не довърша. Смяташе, че правиш всичко необходимо, като свиреше и пееше, когато той се прибираше вкъщи и когато не отбягваше от съпружеските си задължения. Но ти се държеше с него като с малко момче и постепенно все по-явно. Ти продължаваше да разговаряш с баща му, когато мъжът ти се връщаше от гората, никога не го запитваше как е прекарал и не показваше никакво съпричастие и интерес към него. Самата аз го забелязвах, но смятах, че е резултат от прекомерната ти свенливост, която не ти позволява да бъдеш нежна в присъствието на външни хора, но след твоята днешна изповед, ми стана съвсем ясна връзката между нещата. Проумяваш ли сега защо погледът на Младия Даг бе винаги неприязнен, като те виждаше постоянно край Стария Даг? Той е имал огромна нужда от любов — опора, както никой друг. Но вместо това ти спомагаше само за увеличаване на несигурността му. Казвам ти всичко това не за да те укоря, а да ти кажа искрено мнението си. Като се има предвид всичко, което ти си преживяла, и с такъв баща — да, прости ми, че съм длъжна да ти кажа това — съвсем естествено е, че заради твоя страх от живота един толкова стабилен човек като Стария Даг ще те притегля изключително към себе си. Вероятно това е започнало още при първото ти гостуване по Коледа и откакто вие двамата станахте съвсем близки, с доверие един към друг, ти си била много по-щастлива, отколкото си съзнавала, дори и тогава, когато си мислела, че ти е мъчно за Даг. Към стария е била насочена твоята обич. Докато Даг никога не я е имал.

 

 

Аделхайд гледаше с невиждащ поглед, облегнала се на канапето, съзерцаваща нищото, и сякаш целият свят бе загубил за нея очертанията си. Всичките й скъпи спомени за Стария Даг бяха избледнели и да, сякаш се бяха омърсили.

Леля й не й остави време да се осъзнае, а продължи:

— Даг си дойде от гората, когато баща му бе вече умрял, и няколко дни седя с часове при него, седя и през цялата последна нощ — страдал е за него, не е проумявал какво става, защото е умрял този, който е движил всичко, даже и него. И болката му се е изостряла още повече от обстоятелството, че е загубил баща си, като не е успял дори да си вземе сбогом с него. След това той нямаше сили за нищо, нито дори да отиде в гората. Но животът ни принуждава да вървим по пътя си и затова този път са помогнали момчетата. Тогава той е забелязал, че ти се занимаваш с длъжниците и приемаш парите. Едва сега най-накрая му е станало ясно, че е бил пренебрегван от баща си и от тебе, много години пренебрегван. Видял те е, че водиш сметките, забелязал е, че си била в течение на тях, а той — не, и че ти в самодоволството си изобщо не виждаш колко дълбоко го наранява това. И тогава той сграбчва в ръцете си всичко, но без никаква вътрешна сигурност. През тази нощ той разбира от книжата, че длъжниците, които са плащали вноските си най-редовно и почтено, докато баща му е бил жив, сега проявяват немарливост, дори нещо повече: мислят, че очевидно Даг не е с всичкия си — точно както ти и всеки друг от имението. С това ситуацията, в която се намира в момента, му се изяснява и той тръгва всеки ден с файтона из околността, за да всява страх сред непочтените длъжници. Това е причината да стане суров и жесток към всеки, за да покаже на всички и преди всичко на самия себе си, че не бива да бъде повече пренебрегван. Твоят мъж не е вече Младия Даг Бьорндал, Аделхайд, който ходеше с пушка на рамо сред свежия въздух на горите, той вероятно е поел по самоубийствения път да потъне в своето упорство, както някога старият в алчността си… Причината за онова, което е станало с парите, дадени на Холдер, може да се крие в голямата обич на Даг към майка му и леля му, но тя може да е и в това упорство. Може би той е видял в тефтерите, че Холдер вече е закъснял с вноските си за минали години и че ти сигурно знаеш за това, докато той дори не е подозирал това. Възможно е гнета му към теб да е бил просто един отдушник по този начин. Всичко, което той е изстрадал заради своята несигурност в течение на дълги години, без да може да прозре причината му, се е насъбрало вероятно сега в омраза към теб. Той има опасни мисли. Това нещо личеше в упорития му инат да изкачи планината, а може би сега е в дъното и на случилото се с Холдер — и на рязката му реплика след нея.

Леля Елеоноре се извърна към Аделхайд, която седеше като премазана, и хвана ръката й. В очите й имаше неописуем блясък.

— Ако човек започне да се самосъжалява, той вече е стигнал дъното. Вдигни глава, Аделхайд! Истинската хармония трябва да се извоюва. Сега отиди при Даг и говори с него. Преодолей чувството си, че си учила повече от него, че си по-способна и стоиш над него. Нищо може би не ти е пречило толкова, както това чувство. Ти си учила други неща, можеш да правиш различни неща от онези, които той може. Той не е учил като теб, но разбира от това, което прави, и то може би е по-ценно. Предстои ти доста да се измъчиш, когато, след като го опознаеш по-отблизо, се опиташ да познаваш начина му на мислене. Не е възможно някой да живее десетилетия в гората и планините, сред тежък ежедневен труд, без да е мислил върху смисъла на живота. Самата аз, например, научих много неща от работниците тук в Боргланд. Пречупи своята гордост в името на любовта си към него, ако ти наистина имаш тази любов. Ако я нямаш, тогава всякакви разговори са безсмислени и безполезни. Възможно е да греша в някои неща, но в този случай смятам, че не е така.

 

 

Конят с грива като коприна се извиваше и играеше под Аделхайд по алеята от Боргланд и по пътя на север. Аделхайд плъзгаше поглед по лъскавата кожа на красивото животно и някъде в нея светеше картината как то бе извърнало към нея добрите си, топли очи, когато тя слизаше по стълбището на Боргланд. За друго тя нямаше спомен. Онова, за което леля Елеоноре й беше говорила, бе насочило цялото й съзнание някъде там, към вечността.

Звукът на копитата, докато минаваше дървения мост, който се намираше в началото на пътя към Бьорндал, й се стори като спомен от предишен живот. Тя изправи рамене и усети чистия студен вятър като някакъв приятен и гъделичкащ полъх. В същото време конят, оставен свободно, с лекота и ритмичност се качваше нагоре по пътя, а нейното съзнание бавно се успокои, поело всичко, което бе казала леля й, дума по дума — и заедно с всички тези думи собствените й мисли…

 

 

Даг беше много странен човек, който правеше онова, което си искаше, въпреки заветите на баща му. Живот обаче се управлява от живите, не от мъртвите.