Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (13)

13

Старият Пер Барвол и един младеж от Фриланд смъкваха дървени трупи по реката под Свартиерн. Предишния ден и в мразовитата нощ трупите бяха замръзнали и хлъзгави. Пер беше все още доста силен, за да се справи с тях, макар и с малко помощ, но днес работата им вървеше бавно, защото и младежът, един от най-младите в групата, трябваше да си почива всеки път, когато Пер сядаше върху дървения материал.

Пер гледаше слабото февруарско слънце върху студено-сивото небе и си мислеше, че хубаво би било да се отиде до колибата при езерото и да се запали там огън в огнището, както и една лула. Но още беше твърде рано — трябваше отново да се захванат със смъкването на дебелите трупи, струпани като на клада, трябваше да отхвърлят малко работа и за утре. Младежът и Пер бутаха, опитвайки се да търкулнат едно дърво, напрягаха се, обикаляха около него, оглеждаха го колебливо, разритвайки с крак снега встрани, почесваха се по главите и после започваха отново усилията си. Но дървото не мръдваше. В мига, когато се бяха напрегнали най-много, дочуха леко приплъзване на ски и пред тях се появи Младия Даг.

Имаше на бузата си гънка, която можеше да се изпъва в добродушна усмивка нагоре или да се опва в строг израз, но човек никога не можеше да предусети кога ще е едното или другото — той беше неразгадаем. Очите му бяха по-често тъмни от надвиснала тъга, но понякога можеха заискрят от радостна синева. И когато радостта понякога продължаваше толкова дълго, че гънката на бузата му започваше въпреки забележимото му нежелание да се вдига нагоре, тогава неговото обичайно строго лице придобиваше такъв изненадващо топъл, красив вид, който обезоръжаваше всеки, който го срещаше за пръв път.

В момента обаче нямаше дружелюбност нито в очите му, нито в гънката на бузата му. На лицето му бе изписано единствено строго безразличие.

Пер се надигна засрамено, но се отказа от намерението си под погледа на Даг; бе невъзможно да се помръдне дървото.

— Сковано е от лед и изобщо не може да се подхване — оправда се.

Даг се плъзна и се приближи съвсем близко, свали ските, прекрачи дървото и се наведе.

— Който не може нищо, нищо не постига — рече той, сложи ръцете си под дървото и го надигна с такава сила, че ледът изпука. След това отново сложи ските си и си тръгна, без да каже и дума повече.

 

 

Пер Барвол седеше изморен край огнището в колибата при Свартиерн, пуфтеше и дърпаше от лулата си, като се опитваше да изкара още дим от последния останал тютюн вътре. Бузите му се издуваха и вдлъбваха, а вътре се подмяташе залъкът. Тъй като им беше известно, че Даг е наблизо, двамата работници се притесняваха да се впуснат във вечерното си празненство, преди да са завършили изцяло работата си, а и случката с него бе спуснала тъмната си сянка върху работния им ден. След вечеря младежът си беше легнал да спи, а Пер остана да седи смръщен с лулата си. Изведнъж подскочи и се вслуша, след това пъхна бързешком лулата в джоба си и се изхрачи в огнището.

Дочу се звук от закачане на ски до стената и Даг влезе вътре. Настани се до огнището и потрепери, явно бе измръзнал при пътуването си в студа. Пер се почуди дали да не му предложи нещо за вечеря, но тъй като Даг бе внесъл раницата си и я бе закачил в колибата, вероятно сам щеше да се обслужи.

Даг бе започнал да пуши през последните години и запалваше твърде рядко, но сега извади пръстената си лула заедно с тютюн от раницата си. След това пак седна до огнището, посягайки към жарта на огъня.

Пер се бе заковал свит и смирен на мястото си, следейки напрегнато онова, което правеше Даг, но не можа да се въздържи и вдъхна шумно от дима на лулата.

Даг му хвърли бегъл поглед, след това пъхна ръка в джоба си и извади фишек тютюн.

— Вземи го — рече той и му го метна.

Пер не успя да реагира навреме и му се наложи да търси тютюна под столчето си. Започна, мънкайки, да благодари и да говори, че не може да приеме, след което дълго остъргва и почиства лулата си, като накрая стана на крака, за да върне фишека тютюн.

— Можеш да го вземеш — рече Даг.

— Целият фишек? — попита Пер.

Даг не отвърна и Пер отново се настани на столчето, като обръщаше и разглеждаше от всички страни големия фишек тютюн.

 

 

Когато Пер и младежът станаха от леглата, Даг не бе мигнал цяла нощ. Последния път, когато бе идвал тук, бе почти същото. Бяха го донесли тук от планината, а баща му и Аделхайд се бяха грижили за него в продължение на много дни. След това Аделхайд бе толкова различна, както никога преди. Бе обляна в сълзи, мислейки, че той ще умре.

От инцидента в Планината на мъртвите Даг повече не бе идвал в колибата при Свартиерн. Защо се бе върнал? Дали не бе имал чувството, че е бил твърде рязък към един възрастен човек, и сега искаше да му се реваншира?

 

 

Пролетта и лятото отминаха и отново настъпи есента.

Младия Даг тръгна от изток към Скарфиел една слънчева утрин. Небето бе есенно светло и прозрачно и изглеждаше по-високо от друг път. Тук имаше повече трепетлики, диви круши и брези, отколкото иглолистни дървета, и сега, в сезона на листопада, тревата бе покрита с многоцветни листа. Под сенките те блестяха от сланата, а на слънчевите места бяха потъмнели от влагата.

Даг вървеше под редуващи се слънце и сенки, които все още бяха хвърляни от неоголелите съвсем дървета. Неговият поглед се задържаше за миг върху листата на земята и после пак се издигаше към високото небе. Гърдите му поемаха студения, сух и свеж въздух, и дъхът му се превръщаше в пара пред него. Даг вървеше бавно и предпазливо с утринно събудени усещания.

Струваше му се, че от известно време във вечерната тъмнина нещо върви след него, около него, редом до самия него. Не само заради това, че бе чул един път как сухо клонче изпращя по-силно, отколкото биха могли клончетата да пращят от само себе си на земята; бе имал и усещането, че някой го дебне в горския буренак, че чува стъпки на обувки, които докосват земята — така леко и недоловимо дори за неговия толкова опитен слух, че шумът им се сливаше със звуците на нощта.

Можеше ли да бъде някоя хитра планинска мечка, която да го следваше предпазливо? Или пък беше човек? Когато след това на светлината на деня потърси следи, не успя да открие нищо. Бе немислимо една мечка да бъде толкова хитра, че да върви с лапите си само по камъните, а в съвсем беглите следи, които смяташе, че е видял в мъха и в пожълтялата трева, не личаха мечи нокти. Единственото възможно нещо беше предположението, че след него върви някакъв горски скитник, хитър като самия него и обут с връхни калцуни от еленова кожа. Даг също използваше такива калцуни, когато искаше да дебне някои много страхливи животни. Първите подобни калцуни бе получил като малък от баща си; при други хора никога не бе забелязвал такива калцуни.

Дали тук някъде в гората не обикаляше чуждоземецът убиец, който се бе нахвърлил върху него с брадва в колибата Вестли? Дали този бандит не го дебнеше с еленови калцуни сред вечерния мрак? Дали той бе така неблагодарен, че да замисля отмъщение заради урока, който бе получил тогава?

Младия Даг се дразнеше от това коварно дебнене. Искаше да накладе огън за през нощта и да залегне и бди, но трябваше преди това да намери някое място, където гърбът му да бъде защитен, пък тогава нека дойде псето проклето. Щеше да го посрещне, както му се полага.

Тези мрачни мисли бяха обсебили Даг при обиколката му в тази слънчева сутрин, когато бе решил да се изкачи до Скарфиел. Дотам бе далеч, но му бяха известни места, където можеше да си полегне, като гърбът му бъде защитен, а огънят — пред него. Когато след това огънят изгори и само на последния отблясък на жарта се вижда спящата му фигура, тогава този, който го дебнеше, щеше да се появи.

Покритите с гори хълмове, по които Даг се изкачваше, водеха към един висок хребет, зад който се простираха широки блата, а сред тях — тесни ивици твърда почва, обрасла с брезови горички.

На високия връх Даг изведнъж се спря като закован на мястото си. Със светкавична бързина свали пушката от рамото си и я подпря на коляното си, като постави лявата си ръка на цевта, а дясната — плътно до спусъка. Върху една от ивиците почва сред блатото бе застанал лос, силно животно, което си почиваше сред пустотата. Над блатото се стелеше було от ароматна мъгла, а сред нея се полюшваха копринено бели къдрици на узрели блатни растения.

Ръцете на Даг стиснаха здраво пушката — бяха готови да реагират на стария навик, но нищо друго в него не трепваше. Очите му първоначално имаха студен блясък, както винаги преди някоя бърза реакция, но скоро погледът се смекчи, втренчен надалеч. Лосът изпъна дългите си, светли, задни крака, а предната част на тялото му застина в неподвижна, издаваща сила поза. Сега той надигна муцуната си във въздуха, сякаш се подготвяше да нададе мощен рев — силните му рога бяха извити назад, а над гъстия гребен на гривата му слънчевата светлина проблясваше върху мокрите му трептящи ноздри, които душеха въздуха. Топлият му дъх се носеше на пара и пълзеше около тялото му.

Даг прецени, че никога досега не бе виждал такова чудно създание, такъв силен лос, още повече, че преди изобщо не се бе заглеждал така. Винаги, когато видеше такъв екземпляр, изстрелът му отекваше още в същия момент. Щеше да постъпва така и по-нататък, обаче тази вечер в душата му имаше нещо особено. Ако този елен можеше да остане да стои така, Даг с удоволствие щеше да отиде до него, да го хване за рогата, да го разтърси здраво и да го погали по гъстата грива.

Очевидно той се чувстваше съвсем сигурен заради огромната си сила, точно както се бе чувствал Даг преди няколко години. Но вече бе станал несигурен у дома, както и тук, в гората, където нещо го дебнеше. Трябваше ли да изпрати в гърдите на животното, което не подозираше нищо, един подъл куршум? Не, това можеше да стане друг път, когато щеше да имаше настроение, но не и сега.

Какво се случваше с него? Не бе ли се отчуждил от рода си? Не, той само се бе сближил с гората. Никога досега не се бе чувствал като част от горите и всичко, което живееше тук в хармония, която един ден щеше да погълне самия него. Това, че коварството на живота го дебнеше и тук, в гората, за него беше просто едно болезнено предупреждение.

Свали ръка от спусъка и леко чукна с нея по ръкохватката на пушката. Лосът изведнъж сведе главата и рогата си, сякаш искаше да се представи за колкото е възможно по-малък и незабележим, след това се хвърли встрани и препусна в див бяг през боровата гора отвъд блатото.

 

 

Високо на западния склон на Скарфиел се мержелееше като звезда малък огън, който ставаше все по-ярък и ярък, колкото по-гъст се спускаше мракът над горите.

Даг се бе отклонил към старата пътека, която се виеше откъм западната страна на планината, и бе наближил завоя, преди вечерният мрак да прогони светлината на есенния ден. От там бе хвърлил поглед надолу към горските долини на юг и запад, както и нагоре към високата планина на север, която се открояваше вече със суровата си зимна белота на фона на синьото небе. Постоя, съзерцаващ гледката, и си припомни как се бе инатил тогава при изкачването си на Планината на мъртвите, докато зимните виелици стенеха край него.

С гръб към скалния зъбер, Даг седеше и вечеряше край огъня, който буйно гореше и се извиваше от вятъра, даваше му топлина и се устремяваше високо в мрака, когато вятърът задухаше силно, и хвърляше сянка върху скалния зъбер. Наоколо го заобикаляше рехава гора от бор и смърч — наклонени, обрулени от вятъра, немощни дървета с разкривени стъбла и изсъхнали клони откъм страната на вятъра. Сред тях имаше брези и диви круши.

Вятърът имаше неочаквано студен дъх и около скалата зад гърба на Даг имаше ледено течение. Той си бе подготвил хубава, дебела постелка от зеленина на смърч, като бе оставил и малко за покриване, но тази нощ една ли щеше да спи — беше му ясно още от сега.

Предъвкваше залъка си и се вслушваше с напорени уши във всички шумове. Погледът му пронизващо и бързо проучваше мрака. Все пак, след като се нахрани и завърза раницата си, той се поуспокои. Умората след дългия преход днес и топлината на огъня го надвиха, като го накараха да потъне отново в обичайното си безразличие. Подпря лакти на колената си, сложи лице между дланите си и заклюма край огъня. В гласа на вятъра тук горе, в Скарфиел, звучеше безкрайна необятност. От горите долу долиташе далечен, приспивен шепот, а езерото под северния склон на планинския хребет удряше вълните си в каменните брегове. Даг свеждаше глава все по-надолу към огъня, като все по-рядко отваряше очи, за да се огледа наоколо.

И ето че изведнъж той вдигна едва забележимо глава над ръцете си. След това остана така неподвижен, като обаче се вглеждаше пронизващо в мрака зад огъня. Там долу, където се виждаше пътеката, там беше! Сред мрака се бе мярнало на светлината на огъня нещо, макар и съвсем за миг, човешко лице. Точно на човешки бой от земята. Но само кратко появяване, след това веднага изчезна.

Онова обаче, което накара погледа му да застине неподвижно, беше, че нещо във видението му напомни баща му. Дали той не бе на смъртно легло и дали това бяха предвестници на смъртта му — тези призраци, които го дебнеха и тормозеха през последните нощи? Беше чувал подобни неща. Горските жители знаеха много истории за привидения през последните дни на някой човек. Но дали Даг бе напълно буден, когато му се стори, че вижда човешки образ, или бе в полусън? Трудно можеше да бъде сигурен в това.

Обзет от тези мисли, той отново задряма, но изведнъж вероятно много ясно бе чул някакъв звук, защото вдигна рязко глава и… от мрака се появи баща му.

Мислите в съзнанието на Младия Даг се завихриха: значи баща му беше онзи, който го бе дебнал — затова бяха тези предпазливи шумове, които човек не можеше да разгадае. Значи неопределимите следи бяха от неговите еленови калцуни. Но защо го дебнеше баща му в мрака, защо не се бе показал досега пред него?

— Добро ходене, докато се изкачи човек до тук — рече Стария Даг, дишайки тежко. Бе се изпотил, докато изкачи високото.

Край огъня имаше голям камък, обрасъл с мъх, и той седна на него, като сложи пушката и раницата до себе си, погледна бегло към огъня, после към нощния мрак и после продължително се взря в небето, като че ли искаше да намери всички съзвездия. После отново погледна към огъня — не поглеждаше само към сина си. Стария Даг, който беше толкова уверен пред всички хора, се чувстваше несигурен пред собствения си син, откакто той бе пораснал. Наистина, той беше произнесъл през онази съдбоносна вечер онези думи, които свързаха Младия Даг и Аделхайд, но това бе всъщност единственото нещо, с което се бе намесил в живота на сина си.

Между бащата и сина съществуваше едно дълбоко, непреодолимо притеснение. През годините, когато Младия Даг растеше, майка му беше постоянно заета с грижи около домакинството и снабдяването на цялото селище, а баща му беше така затрупан с работа и потънал в паричните си дела, че беше сляп за всичко наоколо си, включително и за синовете си.

Така Младия Даг бе оставен сам на себе си и никой на този свят не знаеше какво ставаше дълбоко вътре в него. Бе мълчалив по природа като прадедите си, а гората и самотата не бяха го направили по-разговорлив. Какво от твърдостта на баща си в сделките бе видял и какво мислеше за нея, Стария Даг не знаеше, както не знаеше и дали синът му си мисли нещо за това, че баща му много рядко му беше обръщал внимание.

Така се получи, че ако Стария Даг, при цялата му самоувереност, се чувстваше някъде несигурен, това беше тъкмо пред сина си. И ако през последните години бе смятал за своя задача да се доближи до близките си и да им помага колкото е възможно повече, за сина си се бе сетил най-накрая.

Откакто свещеникът му бе казал онези думи за майора, той също бе си дал сметка, че всички хора имат нужда от опора, и угризенията му бяха насочили мислите му към човека, който му беше най-близък и който също имаше потребност от помощта му.

 

 

Младия Даг нямаше ни най-малка представа какви душевни борби бе преживял баща му в мрака, съвсем близо до него, и колко пъти се бе отдръпвал, изплашен в последния миг, от желания от него разговор на четири очи със собствения му син. Преди единадесет години баща му за последен път бе заобиколил възможността да се сближи със сина си. Беше през пролетта след смъртта на Терезе, когато той бе взел у тях капитан Клинге, за да не бъде принуден да остане сам със сина си. Стария Даг не можеше да си спомни за нито един разговор на четири очи със своя син през последните две десетилетия, освен няколко случайно разменени думи за времето или други подобни неща.

Младия Даг продължаваше да стои край огъня, подпрял брада на ръцете си. Бе погледнал веднъж — два пъти към баща си и след това към звездното небе, за да види дали баща му не наблюдава там нещо необичайно. Вечерникът беше поутихнал, но около скалата продължаваше да подухва студеното течение, а от горите и Скарфиел се дочуваха звуци и бучене, което ту се засилваше, ту утихваше.

Стария Даг сложи дърва в огъня и загледа как пламъците ги обгърнаха, а димът изчезна в мрака.

— Виждал ли си тази година мечка? — попита най-после той.

Видя се, че синът се напрегна да си спомни.

— Не, не съм. Само следи, на север от Свартиерн и от колибата Вестли, и тук наоколо, към планината. А рибарят Бьоре видял веднъж една долу до водата.

— Лосът не се плаши тази есен — рече Стария Даг.

Младия Даг му хвърли бърз поглед. Толкова ли близо до него е бил баща му, че е наблюдавал случката с лоса в блатото?

— Където и да отидеш, навсякъде можеш да попаднеш на следи от лос — продължи бащата.

След това Стария Даг изрече всевъзможни неща, но всеки път имаше нужда от време, за да му хрумне нещо. При това той не гледаше сина си — съзерцаваше единствено огъня или земята, или пък планините, но най-често гледаше към небето, където звездите ставаха все по-гъсти.

Бащата и синът донесоха още зеленина от смърч и приготвиха още едно място за спане. После си легнаха, като се облегнаха — Младия Даг на скалата, а Стария Даг на камъка, на който преди това бе седял. Сложили раници под главите си, с пушки, готови за действие, те гледаха втренчено огъня. Двамата изцяло си приличаха и в това.

Дълго време лежаха мълчаливо, докато накрая Стария Даг заговори, с глас, в който ясно се усещаше неговата несигурност:

— Вероятно си чувал или пък видял, че бях твърде суров човек в сделките, в опазването на правата си и други подобни неща… по-рано, някога. В подобни ситуации човек излиза извън себе си. Повечето хора не могат да се наситят, докато не се намерят под земята, но не в това е смисълът на живота… Алчността на тези, които са имали превес над другите, тя прави живота на повечето хора така непоносим. Човек трябва да покаже, че има сърце… ако желае сам да намери мир, а това носи полза и за останалите. Един ден ще поемеш голяма отговорност, когато ти ще управляваш имението… след мен, а човек трябва да се пази от лицемери и ласкатели, които искат да мързелуват за сметка на останалите хора; ако обаче някой се опитва и стреми с всичките си сили да постигне нещо, на него трябва да се помогне.

 

 

Това и много други неща каза Стария Даг.

Младия Даг отначало бе лежал неподвижно на мястото си, без да вдига поглед. Но когато се досети накъде клонят думите на баща му, бузата му леко се изопна, а гънката на нея стана ясно забележима. Но сякаш бе застинала наполовина в груба, неестествена усмивка. Под полузатворените му клепачи погледът, пронизващ и бляскав, наблюдаваше играта на пламъците. Позата му сякаш изразяваше, че отдавна вече си е съставил мнение за тези неща.

Студеното течение край скалата не спря през цялата нощ, за сън не можеше и да се мисли. На сутринта вятърът се обърна с леденостудени пристъпи на север, като започна да вие високо в скалните пукнатини и сред кривите дървета, увиснали над пропастите.

Стария Даг се надигна, треперещ от студ. Беше си легнал потен и вероятно се беше простудил през нощта. Прокашля се и рече с дрезгав глас, застанал почти с гръб към сина си, докато мяташе на гърба си раницата и пушката:

— Трябва да опиташ… да се оправиш… с Аделхайд.

Младия Даг беше седнал и дълго време гледа втренчено след баща си, докато той пое бавно надолу по пътеката и изчезна.