Трюгве Гюлбрансен
Път заобиколен няма (1)

1

Мекал Секача изпълзя в мрака, възможно най-бързо и безшумно, по стръковете слама надолу към източната нива.

Принуди се здраво да се опре на тоягата, за да прескочи канавката, а щом стъпи на пътя отвъд, ледът под локвите изхрущя звучно — толкова се уплаши, че за малко да падне в канавката.

Вървеше предпазливо в тревата покрай пътя, извръщаше глава и се ослушваше по посока на имението, ала не се чуваше нищо, освен хрущенето на скованата от лед трева под краката му и дишането му, както се случва в тихите нощи на късната есен. Беше понапреднал и вече различаваше напречните греди по покривите на фона на небето, тъй му се струваше, ала бе толкова тъмно, че май по-скоро си въобразяваше.

Тишината наоколо му и това, че се бе добрал до пътя здрав и читав, без някой да го усети, му помогнаха да се успокои след напрежението, та се загледа назад печално, към мястото, където къщите се губеха в мрака.

Това бе последното имение, в което беше пребивавал като честен работник. Бе получил присъдата си от старчето предишната вечер. Заради него онзи ходил при свещеника, така му каза — та сега Мекал щял да заживее на сигурно — на помощи. Само трябвало да се запише при свещеника — и…

Старецът бе изрекъл присъдата му, без да се церемони, да, в гласа му се долавяше нещо като нотка на благодеяние.

Мекал стисна здраво вързопа с дрехите — за да провери дали още усещаше, както преди, когато бе работник. Вече нищо не му се виждаше сигурно. Чудна работа, как една-единствена дума от нечия уста бе способна така да се вреже в ухото на другия, че направо да му изпие силите от цялото тяло. Лежа и души миризмата на плесенясала слама в своето отделение в обора и топлия, остър мирис отвътре, попипа едната си ръка, потърси преградата на отделението и остана като втрещен, понеже можеше да се движи и да души, както и преди старчето да спомене думата помощи.

Изговарянето й той почувства като невъобразима неправда. Той, дето сечеше с най-голямо прилежание и носеше дърва, та никога да не липсват, и се притичаше на помощ винаги, щом го помолеха, при това гледаше да услужи във всеки свободен миг. Кой прибра браните и плуговете на сигурно място под хамбара тази есен, както ги бяха захвърлили отзад в копривата? Кой, без да му кажат и думичка, се хвана да подпре барачката за дърва с два държеливи ствола от задната страна, та да не се срине? Беше се нагърбвал с тези и много други мъчни работи, ала кой знаеше това? И да вземат да му кажат, че не заслужавал храната…

Да, тъй размишляваше първоначално, ала такива паметни думи действат чудно на мъжа. Отнемат му цялата сила. Беше загубил увереност в себе си — вече не знаеше какво да си мисли. Пък и ревматизмът беше лош тая есен, с каква неохота само хващаше брадвата, а при първите удари рано сутрин чак схванатото му рамо пращеше, и гърбът — като се наканеше да се покачи на сламата — не — работникът бе взел-дал.

Май че бе най-добре да послуша стареца, да заложи на сигурното — далеч от имението. Сигурно, да, с пискливи жени и палави дечурлига на главата, и наставления от млади и зелени, и бегли, окайващи го погледи от страна на по-разумните. С времето бе усетил от всичко.

Цяла нощ лежа й се нахъсва с размисли, всячески се мъчеше да се навие, че само да дойде новата пролет с по-топли дни и ревматизмът ще го отпусне, пък тогава ще докаже, че е работник. Изведнъж обаче се спомни, че нямаше къде да презимува. Старецът бе тъй категоричен, че не би си върнал думите, а друг подслон нямаше да си намери точно преди зимата, когато навсякъде беше пренаселено.

Не, май че нямаше избор — а опреш ли веднъж до помощите, връщане назад няма, макар че лятното слънце те прави здрав както никога. Не можеше да отпраши и към други краища. Оттам просто щяха да го върнат тук, със срам и присмех, както повелява законът.

Тази нощ не успя да мигне, не спря да си блъска главата, накрая намисли следното — да се надигне и да си плюе на петите, преди да станат другите, да понаобиколи наоколо като почтен човек — за последно, преди да отиде при свещеника. Не бяха много именията, в които не се бе вясвал и бъхтил навремето, когато беше по-млад и гърбината му държеше. Щеше му се отново да зърне местата, откъдето пазеше спомени — за една-две моми, които се биеха за него — на времето — и много други неща — за радост и мъка, за усилени, но добри дни, да, за толкова неща, които се случват в живота.

Откак се помнеше, Мекал си бе проправял път с брадвата. Като момченце, на мястото, откъдето бе родом, сечеше съчки, после мина на по-грубо дърво, като порасна — засече стволове, а заради страшната сила, с която въртеше брадвата, му дадоха прякора Секача.

От първия удар до падането на дървото минаваше толкова невъобразимо кратко време, че хората недоумяваха. После пак се принуди да сече цепеници и колове за огради — а сега и съчки, като за последно.

Както бе застанал, вперил поглед назад към имението в есенната нощ, той знаеше, че оставя след себе си брадва, забита в пъна за цепене на дърва — единствената следа от дългия му живот на труженик. През деня някой друг щеше да грабне брадвата, заличавайки и последния спомен от Мекал Секача на този свят.

Прякорът, който бе негова гордост, понеже му даваше предимство пред другите, вече нямаше да се чува от ничии уста. Където и да попаднеше занапред, щеше да им бъде в тежест и нямаше да липсват хора, дето да го винят, че яде хляб по милост.

Съсипаните му от работа ръце трепереха, а в гърдите му се бе заклещило раздиращо, болезнено усещане, както навремето, когато още бе способен да плаче. За последен път се огледа за имението в черния мрак и раздвижи крака, бавно и предпазливо, към крайпътната трева, за да не вдига много шум, тъпчейки по леда върху локвите на пътя. Беше си наумил, че човек ходи спокойно, когато си отива от тоя живот.

На сутринта един прегърбен старец стоеше на завоя, загледан в къщата на свещеника. Долната му устна трепереше увиснала над брадата, а очите се бяха заковали, втренчени, сякаш в ужас. Това бе Мекал Секача.

Всичко на всичко бе посетил три места в околията на разсъмване. Полута се и щом зората малко по малко взе, че пукна, дойде му като утешение. Не беше какъв да е работник на времето.

В него имаше някакъв инат. Ето защо не бе съвсем сигурно, че беше склонен да остане на помощи за бедняци, стига само някакъв дядка да му го спомене. Навярно би се намерил някой, на когото все още да бъде полезен. От толкова неща разбираше.

Тези мисли го бяха заковали на място, бяха го ободрили и обнадеждили, когато, след малко повече от час поход, влезе в някакво имение с възможно най-дългите и уверени крачки. Беше намислил да се прави, че нищо не е станало, и да предложи услугите си — понеже в това стопанство го знаеха от най-добрите му години. Ала бързата размяна на погледи и съжалението, което не успяваха да скрият, накараха целия му кураж да се изпари. Нагостиха го, поговориха за времето и пак пое на път. Още на два пъти дръзна да наближи имения, в които бяха гледали на работата му с добро око в силните му години на служба, ала намери погледи, храна и раздумка. Никой не му каза и думичка, но погледите му бяха достатъчни, за да разбере, че това беше краят, окончателният край на самостоятелния мъж. Животът бе тежък, нямаше да стигне доникъде.

Сега си спомни толкова много неща, на които преди не бе обръщал внимание. На едно място, където бе работил много отдавна, имаше един, дето бе подхвърлил на някакъв старец, че най-тежката работа, за която му останало мъжество, била предъвкването на кашата. Тогава и той се бе смял с останалите…

Сега стоеше там и зяпаше. Преди къщата на свещеника му се виждаше толкова гостоприемно и достойно място, че едва не сваляше шапка на минаване. Сега размишляваше за онова, което бе чул за старци, отишли там по същата работа като него — посрещнали ги с думи от Библията и какви ли не наставления за благодарност и подготовка за последното пътуване.

Да, домът на свещеника, дето преди му се виждаше като празник, сега бе като самия вход към мизерията на живота. Сякаш оголените от есента липи наоколо посягаха към него с клони и виреха надменно носове — да, като че ли и те си разменяха погледи и шушукаха по негов адрес на вятъра.

Долу на пътя чу трополенето на каруца. Успя да се скрие зад един ясенов ствол, за да може да наблюдава от скривалището си. Най-сетне каруцата се показа. Тозчас Мекал Секача усети как го втресе от глава до пети. Принуди се да опре лявото си рамо в дънера, а лявата му ръка заби нокти в коравата кора, дясната бе застинала, стиснала тоягата и трепереща. Вързопът с дрехи вече се валяше по-надолу.

Сигурно и в други стопанства имаха такива коне, ала тази жълтеникава грива го жегна като напомняне за силната му и безметежна младост. Беше се родил в една гориста местност далеч на север от големите села, в селището Бьорндал, и там имаше едно стопанство на име Хамарбьо, където притежаваха жълтогриви коне като този тук. Взираше се с все по-силно вцепенение — с приближаването на коня се тресеше още по-учестено. Да — разпозна чертите на мъжа в каруцата. Превозът идваше от Хамарбьо. Дълго след като каруцата и конят се скриха от поглед, Мекал остана притиснат в ясеновия дънер, загледан на север като обезумял. Коленете му поддаваха все повече, а ръцете — едната стиснала ствола, другата бастуна — скоро бяха единствената му опора, за да не се свлече на земята. Високо над него клоните се поклащаха бавно и сковано на вятъра, насочени към небето като някакъв знак, че сега бележеха мястото на изнемощял човек, достоен за по-добра старост.

Едва ли някой е чак толкова беден, че да няма и един светъл спомен. Мекал Секача си имаше цял свят от такива — ала бе принуден да ги прокуди, за да издържи на битието такова, каквото бе станало сега.

Той произхождаше от горите на махала Бьорндал, да — и там, сред безкрайните дъбрави бе израсъл цял мъж, по-личен от други. Там именно се бе сдобил с прякора си, начело на всички силни мъже, дето сечаха дърва в местността.

Една нощ, както варяха ракия и приказваха за женоря, той подивя. В лудостта си се нахвърли на един мъж с брадвата и същата нощ побягна на юг, колкото му държаха силите. После подочу, че онзи оживял, та се насочи на север през крайните махали, ала по-напред така и не дръзна да настъпи.

На младини бе чул толкова добри думи по свой адрес от собственика на ония гори и земята на север. Казваше се Даг Бьорндал и в ония дни беше млад, току-що венчан за една жена на име Терезе, от града. Мекал не искаше да го вижда повече. Стария Даг Бьорндал, както му викаха понастоящем, бе забогатял тъй безмерно, така се говореше, станал жесток и безмилостен. Напоследък уж поомекнал, по думите на местните, ала в паметта на Мекал образът му се бе загнездил такъв, какъвто бе на младини. Тогава Даг бе мълчалив и прям. Една-единствена добра дума от устата му се помнеше дълго, а Мекал си я бе получил, нямаше да си криви душата. Не пожела да се срещне с Даг след оная буйна нощ, за да не получи някой леден поглед, а може би и някоя от приказките, с които Даг бе способен да съсипе човека.

Бяха минали десетилетия, а животът на Мекал в последвалите силни години течеше като река с буйни завои и бушуващи бързеи. Бе затулил всички стари спомени с усилена работа през седмицата и задявки с жени и запивки с ракия в свободните мигове. На старини бе отпъдил всякакви мисли за дните от младостта, нямаше сили да ги поменува. Ала си имаше син в горите от Севера. Беше се сдобил с бащиното си име, та го зовяха Мартин Секача, така беше чувал. В мигове на покой се бе случвало да се замисли за този син, когото сам почти не бе виждал. Би било възпитано да го зърне поне веднъж, ала бе прогонил мислите за момчето.

После всичко загубило смисъл в северните гористи местности, така бе чувал. Младият Даг, син на Стария Даг и връстник на Мекал, и той си взел жена от града, а тя била така изтънчена, че вече нищо не можело да бъде както преди.

Подобни приказки му служеха и за мъка, и за утеха.

Мекал стоеше зад ствола на ясена в горичката при завоя за свещеническия дом, опрял челюст в грубата кора и загледан на север по следите на жълтеникавия кон, който отдавна се бе изгубил от поглед, вече не се и чуваше.

Дали от клонаците високо над главата му, или от нещо вътре в него, забравени спомени, дето въпреки всичко бяха устояли на времето, заля го нашепващ, предпазлив поток от звуци като от тежки смърчови клони в тихия, прокрадващ се вятър.

Когато отново се опомни Мекал, бе прегърнал с две ръце студения ствол. Тояжката бе изпаднала някъде край вързопа. Спомените, които жълтият жребец от Хамарбьо бе разбудил в душата му, го бяха залели така бурно в състоянието, в което се намираше, че бе загубил ума и дума.

Откъсна се от дънера и се пооправи, успя да докопа вързопа и тояжката си — и още преди да се осъзнае съвсем, бе тръгнал да се отдалечава от дома на свещеника — по пътя на север. Малкото здрав разум, който му бе останал, настояваше да се върне, но все пак го теглеше — на север.

Съзнанието му в този миг бе като проблясък между желания, възприятия и трезва преценка. Все можеше да си вземе един-два свободни дни — преди да прекоси двора на свещеника и да се загнезди в житейската мизерия. Храна все щеше да получи, където и да отиде — а постелята не я мислеше — имаше начин. Влоши ли се от това ревматизмът, така или иначе вече не го брояха за работник, да става каквото ще. В него се надигна нещо от едновремешното му нехайство. Последва повика на мига — и щеше да си понесе последствията — после.