Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (5)

5

Тази нощ Аделхайд дълго лежа будна. По едно време стана от леглото, отиде до прозореца и погледна на север. Мракът обгръщаше всичко, ала тя сякаш усещаше порив да види отвъд него, отвъд всички хълмове и възвишения, отвъд горичката в северния край на селцето, право в Бьорндал. Дали прозорците там още светеха? Дали той, Даг, си беше вкъщи? Или беше в гората? За какво мислеше той в момента? Заля я студена вълна от страх. Дали той се радваше, че я взема за жена? Беше ли истински, истински щастлив? Или изпитваше колебание, каквото тя знаеше, че бе изпитвал спрямо нея още от миналата есен, когато се срещнаха за пръв път една вечер в залата на Бьорндал. Тогава Аделхайд и баща й бяха пристигнали там от Боргланд, за да посетят един приятел на майора, стария капитан Клинге, който изживяваше последните си години като писар в Бьорндал.

Тя се взираше навън в мрака и мислеше за първия път, когато видя Младия Даг — с дрипави дрехи заради скитането в горите и с ръка, омотана с окървавена превръзка, спомен от ноктите на орела — и колко хубав и властен изглеждаше той. Мислеше и за това, какъв бе той след това, на Коледа, когато тя прекара редица приказни дни в Стаята на госпожицата. Колко боязлив бе той — почти не продумваше, а я следеше с изпитателни, зачудени очи. Аделхайд мислеше за великолепната Бъдни вечер в Бьорндал, за бала в голямото имение Боргланд, за тъжното пътуване към къщи с Даг след това и за последната вечер, когато той само и пожела лека нощ и отиде в гората — и дори не си беше вкъщи, когато тя и баща й отпътуваха на следващата сутрин.

Младата жена мислеше за всичките си болезнени чувства и съмнения, които бе преживяла после в града, и за това, че бе изпитала такова отчаяние, че накрая бе дала дума на възрастния аптекар.

Мислеше и за последното им посещение в Бьорндал по повод погребението на капитан Клинге, и за престоя им там, който продължи цяло лято. За самотните си, изпълнени с тъга разходки в розовата градина и за красивите места около стопанството. Спомни си и една сутрешна разходка със Стария Даг, при която стигнаха чак до върха на хълма на север от Бьорндал, и паметта й съживи гледката, която се бе открила пред очите им — никога не бе виждала света толкова голям, както когато видя горите на Бьорндал, селото и безкрайната шир отвъд тях.

Най-накрая си спомни последните дни, когато смяташе, че вече е приключила с живота и трябва да се подчини на суровата Божия воля: да стане болногледачка и спътница в старостта на аптекаря, когато се прибере в града. Тогава настъпи последната вечер в стопанството, изпълнена с горчив плач над багажа в Стаята на госпожицата и с несигурност и страх на тържествено подредената за изпроводяк маса в старата трапезария — когато ненадейно се случи голямото събитие. Тъкмо когато Аделхайд беше най-потисната, Стария Даг изрече необяснимите думи, че тя и синът му са влюбени един в друг. Тя още помнеше изгарящия срам и радостта, която го бе последвала, както и страха, че може би все пак не е вярно, че Младия Даг наистина я обича. Като в тиха молитва Аделхайд мислеше за срещата си с Даг същата вечер в полутъмната зала, когато тя се притисна до него, а той я целуна за пръв и единствен път досега, и така тя разбра, че е вярно.

Аделхайд се облегна с лакти на перваза, като леко потреперваше, и продължи да се взира в мрака. Страхът й се разтваряше в нощния въздух, а после отново я връхлиташе, силен и смазващ.

Стария Даг беше онзи, който впоследствие бе уредил всичко с баща й. Тя и Младия Даг не си бяха разменили нито едно писмо, нито дума дори. Наистина, Стария Даг й предаваше много поздрави от сина си всеки път, когато я посещаваше в града. Ала надали Младия Даг действително изпращаше тези поздрави. Баща му дори носеше злато на Аделхайд, тежко злато под формата на верижки и пръстени. Казваше, че ги праща синът му, ала дали Младия Даг въобще знаеше за тези подаръци? Едва ли. Двамата, старият и младият, почти никога не разговаряха помежду си. Във всеки случай, тя никога не бе ставала свидетел на такъв разговор във времето, което бе прекарала в Бьорндал. Бащата и синът не бяха врагове, напротив, обичаха се. Ала Младия Даг беше мълчалив с всички, а баща му като че ли се боеше от него.

Мракът обгърна Аделхайд. Дойде плътен, без начало и без край, без определена форма и без звук, но все пак жив — пелена от страх и съмнение.

Ами ако Младия Даг бе променил мнението си? Ако не се радваше, че ще се оженят? Ами ако не искаше… ако бе отишъл в гората тази нощ, както бе сторил последната вечер през зимата и много, много пъти през лятото? Ами ако не се върнеше на сутринта… защото не искаше… това с нея… или му се случеше нещо лошо? В горите на Бьорндал беше опасно. Там беше царството на мечките стръвници, вълците и лосовете, имаше върхове, пропасти и разпенени потоци. А Младия Даг не беше особено внимателен с пушката. Можеше да се простреля неволно.

Треперейки, Аделхайд стана и си легна между студените чаршафи. Големите стаи в дома на свещеника бяха твърде мразовити — и във всички домове в голямото село дървата бяха оскъдни. Трябваше да ги пестят, почти както в града. По-рано вечерта бяха заредили добре печката в стаята на Аделхайд, но всичко отдавна бе изгоряло. Тя мислеше за дните си в Бьорндал по Коледа. Навън край къщите беснееше студен вятър, но у дома в огнищата пламтеше огън и печките излъчваха топлина, а слугите непрекъснато носеха дърва. Горе, в Стаята на госпожицата, където Аделхайд спеше, когато беше в Бьорндал, брезовите цепеници бяха подредени по цялата дължина на стената. Можеше да зарежда печката, когато пожелаеше.

Да, да, Стаята на госпожицата. Аделхайд се сви в студеното легло. В Стаята на госпожицата имаше голямо, топло легло. Бяха го донесли от чужда страна в изискания дом на търговеца Холдер в града, а оттам някога бе стигнало до Бьорндал с дъщерята на Холдер, госпожица Дортеа, която беше лелята на младия Даг и бе живяла в тази стая до последния си час. Затова я наричаха Стаята на госпожицата и затова всичко там бе по-красиво от всичко останало. В шкафовете и в скрина имаше много сребро и изящни предмети. А над голямото легло висеше разпятие, изработено от слонова кост, злато и сребро.

Една вечер Аделхайд бе видяла разпятието под особен ъгъл на светлината. Точно върху него падаше лунен лъч, промъкнал се през един процеп в балдахина, но младата жена никога не забрави как блестеше то в мрака, сякаш със собствена светлина.

Голямото легло в Стаята на госпожицата в Бьорндал беше толкова хубаво и меко. Беше си като отделна къща. Когато навън бушуваше буря, бе толкова приятно да се сгушиш на топло под разпятието. Там щеше да спи Аделхайд на следващата вечер. Не, може би нямаше? Изведнъж й стана горещо между колосаните чаршафи. Сигурно вече никога нямаше да нощува сама в Стаята на госпожицата. Утре щеше да се омъжи. Как ли щяха да живеят в стопанството, тя и Даг?

От младежките си години Даг живееше сам в старата колиба с принадлежностите си за риболов, кучетата и оръжията си. По средата на пода имаше открито огнище без комин, а колибата, най-старата постройка в Бьорндал, нямаше прозорци. Не беше подходящо място за младоженци. В голямата стара спалня спеше Стария Даг, а той никога не правеше промени в дома си, така че той сигурно щеше да си остане там.

Сигурно щяха да получат някоя от стаите в новата къща…

Когато Аделхайд мислеше за установяването си в Бьорндал, част от радостта й се състоеше в мисълта, че ще живее в Стаята на госпожицата, с всички хубави неща, които тя съдържаше. Огромното легло с фината дърворезба и тежкия балдахин, скрина, сандъчетата и двете големи, дълбоки кресла… и терасата отвън, където тя бе седяла толкова много сутрини и вечери и погледът й бе обхващал цялото селце, чак до Хамарбьо. Едва сега й дойде на ум, че стаята вече нямаше да е нейна. Но… не можеха ли все пак да живеят там, Даг и тя? Не, силната фигура на Даг съвсем не подхождаше на всички покривчици, дантели и изящни вещи, останали от госпожа Дортеа; Аделхайд не можеше да си представи мръсните му кучета да тъпчат с лапите си килима и рисовата кожа пред леглото, нито да вижда ловни пушки, захвърлени в ъглите, или брадва между шишенцата с одеколон и другите сребърни предмети върху бродираната покривка на скрина. Нито Даг искаше това, нито тя.

Разликата между нея и всички красиви неща, които обичаше — и Даг с всичко грубо, което го съпътстваше — едва сега придоби ясни очертания за Аделхайд. Тя се утеши, като си го припомни такъв, какъвто беше на бала в Боргланд, хубав и спретнат, със снежнобяло жабо и ръкавели и красиво подредени къдрици. Тогава цялата му мощна фигура излъчваше достолепно спокойствие. Ала в ежедневието той изглеждаше, както първата вечер, когато влезе в залата с провлачена походка, облечен в дрипави ловджийски дрехи… и миришеше на гора. И точно такъв го обичаше тя — да, така, но и иначе — в хубавите дрехи. Обаче… той не би могъл да се чувства добре там, където тя искаше да живее. А как щеше тя да се чувства добре при неговия начин на живот?

Стаята на нейните мечти беше тази на госпожицата, както чувствителната натура на госпожица Дортеа я бе подредила някога, а неговият таен свят беше в здрачния мрак на старата колиба с грубите инструменти на ловеца и с душещите кучета.

Едва сега, в последната нощ, неумолимата действителност се изправи пред нея. Аделхайд бе отхвърлила тези мисли, не искаше да се занимава с тях — а всъщност точно тези неща изграждаха живота. Сега, в нощния мрак, младата жена бе останала сама с мислите си, които не се въртяха около странични неща, а бяха съсредоточени върху това, което предстоеше. Тя вече нямаше да спи сама в голямото легло, както преди. Преди в мислите й бе имало само радост; вече не беше така. Тя, Аделхайд Баре, бе мислила главно за едно нещо в живота си — за самата себе си, и така бе станала на повече от двадесет и седем години, когато изведнъж се бе оказала захвърлена във вихър от нови преживявания, който я бе откъснал от предишния й живот. Действително, желаеше тази промяна… но не искаше тя да настъпи толкова рязко. Полувцепенената й природа не съумяваше да се пригоди към бурните промени, които й се случваха.

Аделхайд мислеше за Даг, за когото щеше да се венчае на другата сутрин… след няколко часа… за цял живот. Бе мислила за него безкрайно много часове преди и тогава мислите й сякаш бяха обгърнати от мъгла от топла радост. Сега, в навечерието на решаващия момент, в мрака на последната нощ, мислите й се проясниха, за да защитят собствената й същност. Тя осъзна, че досега не е разменила и десет изречения с онзи, който щеше да стане господар на живота й след няколко часа; че не го познава и няма представа какво мисли той за живота и смъртта. Нито пък знаеше как и къде щяха да живеят. Нищо не знаеше.

Дълго лежа, потисната и уплашена. Внезапно обаче си даде сметка, че такъв е жребият на много жени. Повечето, поне в градовете, се омъжваха на петнадесет-шестнадесет години, без да познават живота, още по-малко съпруга си. На нейната възраст вече имаха между шест и осем деца, дори десет — и бяха обвързани с всичко най-важно в живота, без да са имали време да живеят истински.

Тя беше виждала, слушала и чела толкова много, че знаеше какво й предстои. А хората не се опознават само чрез думите; на нейната възраст човек можеше да види и усети толкова много. Тя бе виждала Даг много пъти и бе имала възможност да го изучи добре. Добре познаваше и баща му, Стария Даг. Без да знае, тя все пак разбираше какво й предстои.

Един-единствен път, след първата кратка среща, тя бе помолила Бог да й помогне да стане съпруга на Даг, в добри и лоши дни, във всичко. Бе го помолила да я накаже, ако измени на мечтата си, а сега лежеше тук, в навечерието на осъществяването й, и допускаше съмнението да завладее душата й. Леглото най-после се бе затоплило и Аделхайд Баре се изтегна, намести глава на възглавницата и позволи на тихата си радост да обгърне мислите й…