Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (4)

4

Докато майорът пируваше, Аделхайд седеше на тихата трапеза в дома на свещеника и слушаше наставленията му, свързани както с утрешния празничен ден, така и с бъдещия й живот в Бьорндал. Съпругата на свещеника също беше там и кимаше сериозно. В началото на разговора Аделхайд бе изпитала усещането, че свещеникът ненужно засяга най-съкровените й чувства, с които би искала да остане насаме. Ала той имаше основателни причини да поиска тя да пренощува в дома му тази вечер и Аделхайд, която нямаше майка, а с баща си не можеше да сподели мислите си и важните неща, които я вълнуваха, постепенно се потопи в сериозните думи на свещеника — и почувства, че никога досега не е била в толкова грижовни ръце.

Свещеник Ниле Дитлев Рамер беше строг, старомоден свещеник, но не се занимаваше с глупави отживелици. Веднъж няколко селяни от много далеч бяха дошли при него по чорапи, както повелява старият обичай. Тогава той ги бе помолил да се обуят отново.

— Не влизате по чорапи в църквата — бе им казал той, — а домът на свещеника не стои по-горе от нея, поне през времето, в което аз живея тук.

Случката се бе предавала от уста на уста и хората се бяха зачудили колко вярно бе това, което свещеникът бе казал. В проповедите си той често споменаваше места от Библията, които хората познаваха, и се придържаше към разбираеми понятия и сравнения. А когато му се доверяваха, той не им четеше проповеди с чужди думи, а разговаряше с тях като с приятели, за да узнае собственото им мнение, и когато хората си тръгваха, чувстваха, че свещеникът просто им е помогнал да разберат собствените си мисли, без да каже почти нищо. У новия свещеник имаше нещо, което вдъхваше забележително спокойствие и ведрина.

Свещеник Рамер не се колебаеше във вярата си, затова не бе необходимо да държи проповедите си на висок глас и неразбираем език, издигнат над енориашите си чрез заучени философски фрази. Бавно и сигурно той се доближаваше все повече и повече до хората в енорията си и след първите месеци, които бе прекарал тук, чувстваше, че е поел по правилен път. Ала на север от голямото село имаше едно селце, чиито жители рядко ходеха на църква. Свещеникът беше слушал най-различни противоречиви неща за хората на север. Някои говореха за здраво упорство спрямо църквата и изобщо всичко — дори за дива саможивост и голяма алчност по отношение на парите и имотите. Други разправяха за великодушие и човечност, за благородство, проявявано в беда и нещастие. Трети разказваха, че старите обичаи се съблюдавали много строго на север и по много неща личало, че християнската вяра е жива там. Ала свещеникът така и не бе успял да разбере истината за хората на север. Те се държаха настрани от всички — също и от него. А именно на север беше властта — властта над това, а и други села. Това бе някакво тайнствено влияние над благоденствието на хората, дори над разума и душите им. Власт, която и самият свещеник чувстваше. Мощта на парите — и мистериозната власт на силни, монолитни, непроницаеми хора над обикновените им, несигурни, земни събратя. Това бе събудило любопитството на свещеника.

Каква беше същността на тази власт? Какво правеше тези хора толкова сигурни в себе си, че плашеха всички и витаеха като призраци в умовете им? Надали беше само богатството. Навярно ставаше дума за напълно безчувствен егоизъм или за своеобразна самомнителна вяра в Бога, а може би и за двете. Защото егоизмът и вярата могат да се съчетават добре по много начини. Тъкмо това превръщаше битието на свещеника във вечна борба. Наистина, човешкият ум възприемаше Божието слово, но по свой собствен начин; не го оставяше да изтръгне егоизма от душата и да заеме мястото му. Вместо това двете се смесваха и така се стигаше до подобни противоречия.

Да, свещеникът бе успял да си изясни това след дълги размишления върху чутото за хората от Бьорндал. На няколко пъти бе виждал Стария Даг в църквата и бе изучавал масивното лице на този силен мъж толкова задълбочено, че противно на навиците си, се бе отклонил малко от проповедта.

Така стояха нещата със свещеник Рамер, когато му съобщиха, че Аделхайд Баре и Младия Даг Бьорндал искат да се венчаят. По-неочаквана задача свещеникът не би могъл да получи, затова му отне известно време да събере мислите си. Ала дългът му стоеше ясно пред него. Толкова дълго се бе страхувал да се доближи до богатите хора от северното селце, защото не ги разбираше — а ето че една от собствените му роднини искаше да заживее там, да стане една от тях. Свещеникът се вълнуваше, като да бе станало чудо. Бе получил Божията подкрепа в делото си — вече беше сигурен в това. Той писа на майор Баре и предостави дома си на него и на булката. Когато майорът и Аделхайд пристигнаха, ги прие със страхопочитание.

Свещеникът не ги бе виждал никога преди, но бе чувал за леко вятърничавия живот на майора и за красотата и многобройните добродетели на дъщеря му. Обстоятелството, че я бе възпитала самата съпруга на епископ Рамер, хвърляше особена светлина върху Аделхайд в очите му. Това, че майорът не остана дълго, се хареса на свещеник Рамер. Дъщерята бе онази, която той искаше под покрива си — както заради хубавия стар обичай, така и по други важни причини. Беше негов дълг да опита да спечели на своя страна Аделхайд Баре и така да си проправи път към непознатата земя на север, а защо не и към същността на хората, които живееха там.

Когато майорът си тръгна, Аделхайд се преоблече след пътуването и слезе от стаята си. Свещеникът я гледа дълго. Свещеник Рамер имаше толкова добродушна и хубава усмивка и такива ведри, дружелюбни очи, а явното възхищение, което изпитваше в момента, и дългото му мълчание, накараха Аделхайд да се изчерви. Ала усмивката на свещеника избледня и на лицето му се изписа нещо като униние. Навярно мислеше за красотата и многобройните умения на младата жена, която щеше да стане стопанка на Бьорндал, и като мнозина други — за заслепяващата сила на богатството.

Ала когато по-късно същата вечер държа проповедта си на Аделхайд, не спомена нищо от мислите си за играта на Мамонт. Свещеник Рамер говори простичко и красиво за любовта и за щастието да влезеш в свещен съюз с онзи, когото обичаш. По-късно той щеше да благодари на Бога, че не е отблъснал гордата си роднина завинаги от себе си в пристъп на неблагоразумно състрадание. Много внимателно свещеникът успя да предаде на Аделхайд представата за тържественото събитие в човешкия живот, каквото представлява встъпването в брак, и още по-предпазливо й обясни какъв дълг имат съпрузите един към друг — да бъдат верни и човечни помежду си не само в земния си път, а и духовно, с мисъл, отправена към царството Божие. Разумно й обясни дълга й да бъде най-довереният приятел на мъжа си — да вземе в новия си дом всичките си добри впечатления от баба си, съпругата на епископа, и да ги принесе в дар на мъжа си, на дома си, на всички около себе си — и на децата си, когато дойдат на бял свят.

Още преди срещата със свещеник Рамер умът на Аделхайд се вълнуваше безмерно от мисълта за всичко, което й предстоеше, а тихите, топли думи на свещеника й направиха толкова силно впечатление, че тя не можа да сдържи сълзите си въпреки усилията на волята си. Те изпълниха очите на младата жена и тя извади кърпичката си.

Свещеникът първо я погледна леко изплашено, но после стана, отиде спокойно зад стола й и я погали предпазливо по гъстата коса.

— Много мъка носи животът — каза той, — и знам, че вече си минала през много изпитания, Аделхайд, но се радвай и се изпълни с доверие към това, което ти предстои; към това, което Бог е подготвил за теб. Той има основание за това. Не забравяй да се уповаваш на Него, когато дойде скръбта. Не забравяй също, че аз съм Негов служител и че съм тук, в свещеническия дом, и мисля за теб, и те чакам да идваш не само в мъка, а и в щастие, Аделхайд, когато пожелаеш.