Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (20)

20

Най-далеч зад селата — Планината на мъртвите.

На север има смърт и мъка, на юг са долините на живота.

Горе от планината ти ще видиш живот и смърт, зеленина и сняг.

За смъртта ще искаш да разкажеш, но щом се върнеш, своя глас ще си изгубил.

Човек, качил се на Планината на мъртвите, среща смъртта, преди слънце да изгрее.

Тази стара мъдрост Стария Даг вероятно я беше казал на Младия Даг преди четири-пет години, когато една вечер бе изпаднал в подходящо настроение за това.

— След като си ходил навсякъде, също и горе, в планините — рече той, — виждал ли си Планината на мъртвите?

— Не — отвърна Младия Даг, — не знам планина, която да се нарича така.

— Това, как изглежда, подсказва името й — рече Стария Даг, а след това повтори първите думи от поговорката. — На север тази планина е била граничен камък за имотите ни — рече той. Навярно искаше с тези думи да обозначи за сина си северната граница на собствеността им. — Аз съм бил далеч, но чак там — не. Това беше една от мъдростите на Ане, а тя казваше, че човек ще разпознае името на планината по това, как тя изглежда. — Така Стария Даг повтори края на тази мъдрост.

Това прозвуча като предупреждение от страна на прадедите, от които Ане го бе научила — и Стария Даг ги предаваше на сина си.

Всичко бе изчезнало от съзнанието на Даг. Той не бе колекционер на мъдрости и поговорки.

 

 

Горите в Бьорндал пееха — и вятърът, и водата, и птиците. Песента се подемаше от всички потоци, от короните на дърветата — и се разнасяше със свирукането, чуруликането и шума на всички птици там.

Младия Даг прескачаше ловко през мъха. Беше с пушка през рамо, с раница и храна, както и боеприпаси за стрелба, с него беше едно бързоного куче, което шареше наоколо. Не се долавяше никакъв звук от двете същества, които се движеха сред влажния пролетен вятър, който галеше земята мило и свистеше високо над горите, чак до небето.

Далеч, далеч, извън имението, бяха блатата сред покоя на гората. На север от блатата теренът ставаше стръмен, с гъсти гори по склоновете на юг. Бяха все по-редки, колкото по-нависоко се изкачваха — по хълмовете нагоре имаше рехави борови гори, а на север от тях растителността оредяваше и се срещаха брези. Отвъд брезите се простираха блата и пасбища. Там се извисяваше царството на планините — връх над връх, чак до самото небе.

 

 

Там, където Даг спря да почине с кучето си, на един скалист хълм, сред боровата гора стволовете на дърветата искряха на слънчевата светлина като златни колони на храм, извисяващи се в синевата на небето. Вятърът шумолеше и пееше в зеленината на боровете, а по-отдолу му отговаряха по-ниски звуци, когато той се усилеше.

Тук, на високото, той беше сух и не така мек и галещ, както долу в горите. В него се усещаше нещо от зимния вятър. Идваше от север, от високите планини, където още властваше зимата.

Необичайният аромат, който носеше вятърът, караше кучето енергично да души, вдигнало носа си и вперило поглед в Даг. Господарят му напоследък съвсем се беше променил. То не получаваше нито една приятелска ласка, нито едно почесване зад ушите, нито една приятелска дума и… рядко някой изстрел и добро хапване. Той седеше неподвижен и гледаше втренчено пред себе си, без да вижда нищо. Дори не усещаше, когато му ближеше ръката. Вече не беше никакво удоволствие да е негово куче.

Даг се изправи, вдиша дълбоко въздух, преметна пушката и раницата на рамо и продължи нататък — инатливо и гневно, точно срещу вятъра.

Досега в живота си не бе имал несполуки. Да, брат му беше изчезнал, но това не го бе наранило толкова дълбоко. Леля Дортея и майка му бяха починали, но да видиш, че умират възрастни хора, това си беше, в края на краищата, ходът на живота — или по-скоро на смъртта. Някога бе имал изпитания в любовта си към Аделхайд. Обаче все пак винаги бе чувствал, че нещата ще се наредят според очакванията му — така и бе станало. Досега никога не бе сломяван от неблагополучие.

Родиха му се двама синове. Беше му необходимо доста време, докато проумее това. Отначало те бяха такива безпомощни същества, че бе просто непонятно как някога можеха да станат истински хора. Наистина, един ден, когато си дойде от гората, бе почувствал една странна топлина в гърдите си, когато видя в стаята си първото момче, заето с най-ревностни опити да пробяга от един стол до друг. Но истинска топлина завладя сърцето му — такава топлина, че избликна дори нагоре през носа и очите му — едва през онзи ден, когато малкият дойде при него с разперени ръце и рече: „Та-та“. Той вдигна тогава малкото момче и го притисна здраво до гърдите си и оттогава не намираше покой — нито в гората, нито другаде; горещ копнеж го тласкаше непрестанно да бъде с двете малки човечета и да ги прегръща, за да ги усеща близо до себе си — двете същества, които бяха негова кръв и плът. А по-голямото беше започнало напоследък да говори всичко, каквото желаеше, и въпреки че бе така малко, бе станало истински човек. А и буйната радост на хлапетата, когато се връщаше, пълното с радост мъркане на голямото, когато му разрешаваше да легне до гърба му или да се притисне до него и да усеща дъха му — също като кучетата му… Те бяха негови. Зад студената му външност, в него винаги бе пламтял стремежът за близост и нежност, също като при останалите хора. Не бе тласнат от този първичен инстинкт в прегръдките на момичета. Инстинктът бе съхранен и бе толкова мощен, че сърцето му можеше да се пръсне заради това.

Онова, което изпитваше към Аделхайд, също бе силно, но не толкова дълбоко и могъщо. Нейният поглед и мироглед на възрастен човек го караше да е леко напрегнат. До нея той никога не се чувстваше съвсем спокоен.

Докато децата му — те бяха негова плът и кръв. Просто беше необяснимо, че си бяха отишли и никога вече нямаше да се върнат. Не можеше да проумее това.

Ето че той, който не бе понасял удари от съдбата досега, бе наранен не от друг, а от смъртта, която префуча право през него. Беше се молил дълбоко, на всички сили, които господстват над живота, на Бога, на Отца, на Сина и на Светия Дух. Но смъртта дойде и му взе живота и сърцето от гърдите му.

 

 

Сега вървеше нагоре по брезовите склонове. Искаше да отиде надалеч, безкрайно надалеч от дома си. Далеч от живота и хората — отвъд границите на битието.

Във въздуха се носеше мирис от зайци, от снежни яребици и глухари, което караше кучето да лае бясно. Но колкото и старателно да обръщаше внимание на господаря си върху това, пушката не мърдаше от рамото на Даг.

Склонът беше стръмен и обрасъл в брези. Отдавна вече бяха минали пътеката, където на места имаше навят сняг, и сега снегът беше във вид на дебела покривка. Миналата есен Даг беше оставил тук няколко чифта ски, когато бе идвал да нагледа примките си за птици. Откри мястото и ските и ги закопча на краката си. Бяха изкривени от вятъра и температурата, но все пак го придвижваха по снега.

Помисли си, че никога не беше идвал тук, горе, през пролетта. И заради това много неща му бяха чужди. Режещ като нож вятър свистеше и вдигаше снега от преспите. Вятърът от планините.

Когато се качи на билото, откъдето започваха да се спускат високите пасбища, той седна на един камък, за да си отдъхне след стръмното изкачване. На мястото, където бе седнал, една пропаст разрязваше в лека дъга силуета на планините. Не можеше още да се види високото плато, но върховете му се извисяваха в цялото си величие. Беше ги виждал вече много пъти и заради това първоначално не им обърна особено внимание. Днес обаче се долавяше странно и мрачно бучене откъм планините, играта на светлини и сенки бе така жива, когато снежните вихрушки и тичащите облаци минаваха пред слънцето, че му се стори, че светът на планините има свой собствен живот. Величественият изглед го завладя и омагьоса. Никога не бе виждал планините такива.

Изведнъж вдигна главата си и се загледа с широко отворени очи.

Планините се спускаха към високата поляна с един смайващ зъбер; това беше най-южният от върховете, наречен Оксенутен, вероятно защото напомняше легнал вол, с остро наведен гръб и глава, снижена заплашително между предните крака. През лятото и есента на него се виждаше единствено скалиста повърхност, като само на най-високото се задържаха по няколко снежни ивици. Сега върхът почти изцяло бе покрит със сняг и лед, с изключение само на няколко разтопили се петна по южния му склон — точно срещу мястото, където седеше Даг. Бегъл слънчев лъч проби между облаците над рида и го заля с ослепителна светлина сред дълбоките сенки.

Лицето на смъртта се бе озъбило подигравателно на Даг от срещуположния зъбер. Челото й блестеше, страните й светеха, а помежду им имаше дълбоки очни ями, дупки на носа и страшна челюст, потънала в сянка. След това пред слънцето преминаха още облаци и зъберът отново стана синкав и бял, без лице.

Даг се беше изправил на крака. Плъзна се на ските си през прореза и отправи поглед нататък. Поляната на високо се простираше като замръзнало море с остри рифове и стелеща се мъгла. Без да мисли, той се спускаше напред. Ските му прорязваха замръзналия сняг, докато в същото време втренчените му очи бяха приковани в отсрещния скален зъбер.

Неочаквано той се закова на място. Слънчевата светлина проби през облаците и на отсрещната стена отново се появи ужасяващият образ, а отвъд нея останалите върхове на планината бяха потънали в сянка. Вече знаеше докъде се простира северната граница на Бьорндал. С пролетното слънце можеше с лекота да се открие Планината на мъртвите.

Движен като че ли от някаква неведома сила, той продължи нататък, а слънцето светеше все така ослепително, и все така отсреща се зъбеше Планината на мъртвите. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-високо и по-респектиращо се извисяваше лицето на смъртта над долината, високо над света, нагоре, чак до облаците. Беше това, което бяха казали неговият баща и Ане — човек действително може да разгадае името на планината по това, как тя изглежда. Името Оксенутен вероятно й бяха дали хора, които никога не я бяха виждали през този сезон. Може би тя изглеждаше по този начин само на пролет.

Докато ските хрущяха през замръзналия сняг, Даг бе приковал погледа си в страшната гледка, като се опитваше да си спомни едно старо стихотворение, което някога бе чувал от баща си. Как точно бяха думите, не можеше вече да се сети, но знаеше много добре смисъла им: че царството на смъртта се простира зад планината, а долините на живота са южно от нея и че отгоре човек вижда едновременно живота и смъртта — и че ще може да разкаже за смъртта единствено онзи, който се завърне оттам и може да говори. Дали наистина би заплатил с гласа си този, който се изкачи на въпросната планина? Последните стихове той не успя да си спомни, знаеше само, че те бяха нещо като предупреждение.

Кучето беше на мразовития сняг и като че ли съжаляваше, че не бяха останали долу под платото, където бяха захвърлили пушката и раницата. Бе разтреперано и гледаше нагоре към планината. Може би също бе забелязало страховитите очертания на планините, защото скимтеше жално и лаеше срещу зъберите.

Кучето беше единственият свидетел на това безразсъдно катерене на Даг по стръмната скална стена. Той бе откопчал ските от стъпалата си. Пътят беше премного стръмен за ски, а лед и замръзнал сняг имаше в изобилие, за да могат да го задържат и без ски. На стръмното той направи кратка почивка и хвърли поглед към света от планините и снеговете; отвъд, зад покритата със сняг висока долина, се намираха, както той предполагаше, горите. Човек би могъл да ги види, ако се изкачи по-високо. От там, където беше, започваше отвесен склон. А усещането, че всичко лежи под него, че е над пропаст, която замайва главата на човек и никъде не се вижда опора, беше достатъчно да разтрепери коленете му. Но сега всичко му беше безразлично. Бе все едно дали е на пътя към живота или към смъртта, или и към двете едновременно; той не мислеше за това, а продължаваше да се изкачва все по-нагоре и нагоре.

Бурята като че не бушуваше покрай него, той не усещаше и пронизващите тласъци на вятъра, който връхлиташе зъбера и го удряше със снежни ръце.

Човек на предизвикателствата — все по-близо и по-близо до смъртта.

Вятърът свистеше и караше кучето да трепери. То виеше срещу него и следеше с поглед господаря си, който пълзеше като муха нагоре по брадата на смъртта и сега отново се спря, за да погледне света от устата на смъртта. Стоеше в този момент сред едно корито от грамадни каменни блокове, снегът там вече се бе предал на пролетното слънце и скалите между бялото образуваха челюстта на смъртта.

Даг трябваше да заобиколи встрани, за да може да продължи напред. И той се изкачи нагоре по снежната повърхност, която образуваше овала на бузите, и се устреми към едната от двете каменни реки, от които бяха каменните блокове в коритото. От вътрешната си страна те бяха заоблени и по тях нямаше сняг — те образуваха дълбоките очни кухини на смъртта. След това той трябваше да премине по носа — един скален хребет, който бе останал след срутването на скалите между двете тъмни очни кухини и върху който още имаше сняг. Там, на носа, на него отново му се наложи за миг да си поеме дъх. Челото беше толкова издадено напред и стръмно, че беше направо невъзможно човек да се изкачи по него. Но той най-сетне успя да открие път по едната вежда и после по ръба на пропастта, която образуваше слепоочието. И след това… Даг изчезна. Кучето виеше бясно и хленчеше като дете, изоставено сред виелицата и невиждащо господаря си.

Да стигне до ръба на бездната беше най-трудният момент в живота на Даг. Беше влизал неведнъж в двубой с диви животни и дивата природа. Беше изкачвал много стръмни възвишения, сипеи и пропасти сред горите на планината, за да достигне гнезда на орли или да устрои засада на мечка. Но досега никога не бе напрягал така всеки свой мускул, всяка жила, всеки нерв, за да осъществи финалната част от трудния си път.

Даг вече беше горе на върха, където скалата през лятото изобразяваше главата на вола, а сега — темето на смъртта. Стоеше запотен и разтреперан от изнемога и се взираше в далечината. Многократно бе простирал поглед от планини и върхове към горите и селото, но всичко това беше нищо пред безкрайния свят, който погледът му обхващаше в момента.

Вълни от безкрайни гори, а селището като мъничка, едва видима падина, на юг от която се простираше ярката зеленина на полето, докъдето взор стига. Да, човек действително виждаше от тук долините на живота — това беше вярно. Но не се ли виждаха оттук и владенията на смъртта? Обърна се назад. Вратът на вола се издигаше като нова издатина върху темето на смъртта. От върха на тази издатина снегът се вихреше нагоре към небето като дим от жертвен огън.

Още немалко път оставаше до там и едва сега Даг почувства колко смъртно уморен е — но той трябваше да се изкачи горе.

На високото вятърът ставаше все пронизващ. На Даг се наложи да се превие на две, за да може да върви напред. До последното възвишение се принуди да пълзи на четири крака, в противен случай вихрушката щеше да го запрати обратно. С окървавени ръце се предвижваше по гладките като огледало камъни и докато снежната буря го шибаше през лицето, той преодоля последния остатък от пътя си. И ето, той ги видя — владенията на смъртта. Дълго време не можеше да различи нищо друго, освен едно море от снежен прах. Но щом бурята си пое за миг дъх, снежното море се спусна долу, а върховете се надигнаха димящи от него. Изглеждаше обаче, че човешкото същество върху черепа на смъртта вбесяваше бурята. Тя налиташе все по-дива и по-яростна; крещеше и бумтеше над планините, ревеше в пропастите и пукнатините, спускаше се яростно надолу в пропастите. После отново се надигаше и завихряше снега в едно запенено море, удрящо се във върховете. И върховете потъваха, изчезваха в снежния прах, а после отново се извисяваха, със снежен дим по склоновете, издигаха се високо над всички бури, със зъбери, които блестяха на слънцето, пронизваха самото небе.

Спускайки се от върха надолу, Даг се намери отново върху темето на смъртта, където бе стоял преди това. Там откри малко завет. Наистина, отделни тласъци на вятъра проникваха и тук, но слънцето грееше с обедна топлина, когато не бе покрито с облаци и снежен прах. Имаше чувството, че е убит и смачкан. Тук, на високото, вятърът пронизваше дрехите и кожата, стигаше до мозъка на костите му. Беше дъхът на смъртта.

Яростният подтик да се изкачва нагоре започна да дава резултат. Даг се отпусна разтреперан на един камък — в средата на темето на смъртта — и хвърли поглед на юг към долините на живота. Дали причина за това беше умората, или пък гледката към равнината, или замръзналият свят на север, но изведнъж той бе обзет от желание да живее. И в същия момент му стана ясно какво бе търсил. Беше тръгнал да дири смъртта, когато се изкачваше в заслепението си по тези скали. Бе искал да изчезне от живота. Но сега, като гледаше към долината на живота и мислеше за любимите си места долу, сега вече не желаеше да умре.

Но дали щеше да има сили да се върне жив долу? Последните стихове от преданието на Ане Хамарбьо, които по-рано не можеха да изникнат в съзнанието му, сега неочаквано изплуваха със смразяваща яснота:

„Човек, качил се на Планината на мъртвите,

среща смъртта, преди слънце да изгрее.“

Сред мразовития студ наоколо по тялото му премина пронизващ огън. Седеше тук и за пръв път наблюдаваше всичките долини на живота, където бе живял щастливо, и точно този ден трябваше да бъде последният в живота му.

Преданията на Ане Хамарбьо винаги бяха верни, така беше чувал да говорят старите хора. Винаги се случваше това, което тя предсказваше. Вероятно, защото думите й не бяха празни приказки, а мъдрост, обобщила опита на хората. Не трябваше да си прекалено умен, за да разбереш, че можеш да намериш смъртта си, слизайки оттук. При мисълта за това спускане през урвата го побиха тръпки. Знаеше от опит, че слизането надолу ще бъде десет пъти по-трудно.

Даг бе стигнал до онзи момент в живота си, в който самонадеяността му го бе отвела твърде далеч — толкова далеч, че бе принуден да види докъде стигат границите на силите му. Непреклонната воля на рода му бе надминала самата себе си — в Даг.

Толкова се изплаши при слизането, въпреки цялата си първична сила, че започна да трепери. Опита се да си внуши, че някъде трябва да има и някакъв друг път. Въпреки всичко все още бе достатъчно съобразителен, за да прецени, че там снежната буря щеше да го ослепи. А навсякъде другаде, където можеше да се опита да слезе, можеше да се натъкне на непристъпни каменни стени или пък снегът да се срути под краката му. Опита се да прецени кой ще е най-безопасният път. Но му се завиваше свят веднага, щом си представеше, как изглежда там долу. През главата му преминаваха мисли, каквито никога досега не го бяха спохождали, и той продължаваше да гледа в краката си — в пътечката, която бе извървял, но по която сега не би направил и крачка повече.

Мислеше за Аделхайд. Това се бе случвало и по-рано, но никога по този начин. Сега проумя, че и тя страдаше заради загубата на момчетата и че той трябваше да бъде вкъщи и да я утеши. Мислеше и за баща си. И него скръбта го бе смачкала — бързо се беше състарил.

Да, за пръв път Даг започна ясно да осъзнава, че не бе претърпявал несполука в живота си — че винаги бе вървял по свой път, че винаги бе мислил единствено за себе си.

Реши категорично, че ако сега се върне жив долу, всичко вече ще е съвсем различно. Образите на Аделхайд и баща му изникнаха пред погледа му толкова неописуемо скъпи, че очите му се премрежиха. Освен за всичко друго, сега те се измъчваха и заради неговото изчезване. До болка чувстваше колко силно го обичаха двамата. И в него избуя могъщо желание да ги види и да почувства радостта им, когато го зърнат отново.

Стана на мига и започна силно да търка ръцете си една в друга, за да се стопли отново. Не бе и забелязал, че бурята непрестанно се усилваше, че бе обвила върха и сега дъхът й достигаше и до тук. Нямаше вече време за умуване, трябваше да опита — в името на Бог. Тихо прошепна молитва, когато се преви, надвесен над пропастта, за да открие в здравия като лед замръзнал сняг опора за краката си. Вятърът ревеше яростно около скалния зъбер и ревът му отекваше като глух смях надолу в бездните на Планината на мъртвите.