Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (8)

8

На връщане от залата за танци Аделхайд и Даг срещнаха Стария Даг. Той бе вдигал наздравици с всички и се бе държал приветливо, както бе прието. Всичко това бе оставило отпечатъка си върху лицето му, когато той привидно случайно срещна младоженците.

— Искам ние тримата да излезем за малко — каза той, обърна се и тръгна пред тях. Прекосиха стаите и излязоха през входната врата на стълбите. Аделхайд се загърна с наметката си заради студения нощен въздух и се зачуди какво ли означаваше това.

С изключение на няколко фенера, които светеха слабо в мрака, и на светлината от прозорците, дворът беше потънал в тъмнина. На фона на нощното небе се очертаваха призрачните клони на дъба, а някъде далече се забелязваше слаб лъч светлина. От новата къща зад хората се чуваше отдалечено музиката, а от светлина зад дъба сякаш също долиташе мелодия или нещо подобно. Тримата слязоха по стълбището и тръгнаха по пътечката, която сега застилаше част от двора заради есенната киша. Стария Даг вървеше най-отпред, а синът му пристъпваше зад Аделхайд, която беше в средата. Тримата вървяха в мрака, без да продумат.

Музиката от тържеството затихна зад тях и от лъча светлина, далече зад мрака, израснаха нови, по-силни звуци. Аделхайд слушаше напрегнато. Едва ли някога щеше да проумее необяснимата приказка, която представляваше това стопанство. Тук непрекъснато се случваха нови, неочаквани неща. Все по-ясно се чуваше равномерен приглушен тътен и леки подвиквания, преплетени със слаб звънтеж на странна мелодия — Аделхайд никога не бе чувала нещо подобно. Тя умееше да свири на няколко музикални инструмента и бе свирила и пяла много мелодии на различни празници. Мислеше, че познава всякаква музика, ала тази беше различна и непозната.

Днес беше сватбеният й ден, а вече настъпваше първата й брачна нощ. Бе преживяла безгранична мъка и сияйна, необяснима радост по пътя, който я бе довел до тук. Навярно на това се дължеше упойващата власт на непознатата мелодия. Пред Аделхайд вървеше Стария Даг, зад нея — мъжът й. Тя стъпваше сигурно в мрака на път към една приказка. Приглушеният тътен се носеше равномерно и непрестанно, подвикванията звучаха ясно и ритмично, а светлата мелодия бе изпълнена с жарък копнеж.

Беше проста и монотонна, и въпреки това живееше и трептеше в малките си извивки и ниски тонове. Беше като копнеж за живот, който можеше и искаше, но не се осмеляваше да излезе изцяло на слънце. Беше като хиляди неизречени слова, като неописуемото в човешкия ум, във всички човешки сърца. В далечината, в далечината, винаги в далечината оставаше силният такт. Сякаш не се осмеляваше да излезе напред, не биваше да излезе напред, защото беше самият стремеж на човешкия ум към онова, което никой не може да достигне.

Светлината, към която вървяха, ставаше все по-ясна. Гореше едва забележимо зад мътни прозорци. У Аделхайд светлината се съедини със светлата, жарка мелодия, двете станаха едно и събраха зрението и слуха й в по-силно сетиво, което възприемаше с двойна сила.

Стария Даг пристъпи през прага, железните панти изскърцаха жаловито, обгърна ги светлина и като в някакъв недействителен свят Аделхайд влезе вътре, Младия Даг я последва и вратата се хлопна зад тях. Стария Даг навярно бе помолил госпожица Крюсе да предупреди за това нощно посещение в постройката за прислугата, защото танците продължиха, само че с още по-голяма сила. Глухи удари по пода, необуздано размахване на поли, въодушевени мъжки подскоци, подхвърляния във въздуха и отекващи подвиквания — а далече назад в мрака клокочеше, омагьосваше и вълнуваше светлата мелодия.

В полумрака един мъж се приближи до Стария Даг. Размениха няколко думи шепнешком и мъжът се върна назад през полуосветения двор. Хората танцуваха, цигулката звучеше все по-необуздано. Аделхайд следваше и възприемаше с всичките си сетива, с цялата музика в себе си, цялото завладяващо настроение в този най-важен ден от живота си. Танците и мелодията отзад нарастваха в съзнанието й, докато в него не остана място за нищо друго — диво… диво… по-диво… още по-диво… замайване… край.

Фигурите на пода се сляха със сенките и изчезнаха. Цигулката изхлипа и замлъкна. Изведнъж стана съвършено тихо, но Аделхайд все още чуваше мелодията и звуците на цигулката увиснаха във въздуха и заживяха свой живот, без инструмент, без музикант — живееха и звучаха, безсмъртни.

От мрака се показа момиче, което носеше три чаши на поднос. Тримата новодошли си взеха по една чаша. Чашите иззвънтяха в тъмнината. В огнището сложиха смолисти борови цепеници, топлината се изпълни с нов живот, огънят се разпали и лицата се откроиха на фона на мрака — многобройни лица: стари, с втренчени погледи, и млади, с живи, силни очи. Стария Даг и синът му се отдръпнаха зад Аделхайд и пламъците в огнището се издигнаха. Аделхайд стоеше насред светлината.

— Да вдигнем наздравица за булката — каза Стария Даг. Чу се преглъщане и примляскване. Никой не продума. Момичето с подноса се върна и тримата оставиха чашите си върху него. Аделхайд забеляза, че е сама насред светлината и се отдръпна. Младия Даг отвори вратата, баща му го последва, но преди това се обърна и заръча: „Веселете се, но с мярка“. Гласът му обаче съвсем не прозвуча сериозно.

После си тръгнаха.

Прекосиха тъмния двор по скърцащата дървена пътечка. Оставиха зад себе си звуците от постройката за прислугата и навлязоха в глъчката и светлината на новата къща.

Стария Даг свърна по една пътечка, водеща към мрачните прустове на старите постройки. Аделхайд и Даг го последваха с почуда.

Когато Аделхайд пристигна от църквата същия ден, я бяха настанили в една голяма спалня в новата къща. Там се бе разположила тя и смяташе, че на това място ще живее занапред заедно с Младия Даг.

Тя отново се изкачваше по скъпото познато стълбище и вървеше по пътеката, по която така често се бе разхождала с мъка и радост последната Коледа, а също и през продължителното лято. Стария Даг отвори огромната врата. Пантите изскърцаха под тежестта й и тримата застанаха в старото преддверие. Тази вечер в камината бе горял огън и жарта още пламтеше и светлината, която излъчваше, беше достатъчна, за да може да се вижда, особено когато човек идва отвън. Стария Даг тръгна нагоре по стълбището. То скърцаше под тежките му стъпки. Младите мълчешком го последваха. Горе той се насочи право към Стаята на госпожицата и отвори вратата. Вътре беше тъмно. Извади огнивото и праханта от джоба си — явно беше подготвен за този късен час. Тракна го веднъж. Не се запали, но под блясъка на искрата Аделхайд успя да различи част от обстановката и разбра, че всичко си беше на старото място. Стария Даг тракна още веднъж, получи се пламък и той запали свещта на скрина. Отиде спокойно и бавно при камината, отвори вратата й, огнивото отново изчатка и после вътре пламна огън, като купчината дърва от бреза и кори запращяха. После посочи към мястото между камината и леглото:

— Тук направихме нова врата.

Взе от камината запалена главня и влезе през вратата отдясно, навътре в мрака. Веднага след това запращя огън и там, а Даг и Аделхайд влязоха пипнешком през вратата.

Предишното помещение, подът на което беше направо на земята, сега бе преобразено в голяма, облицована с ламперия стая. Таванът му падаше косо на юг, както тавана на Стаята на госпожицата, но в южната стена, ниско долу, беше направен прозорец. Във вътрешния ъгъл имаше голяма камина, подобна на тази долу в залата и с вход към същия комин, към който водеше и тази в Стаята на госпожицата. Сега запалената факла осветяваше с пламъка си един дебел пън. Два от хубавите стари столове, направени някога от Йорн Мангфолди, с високи гърбове и страници за ръцете, бяха оставени пред камината, а до тях — една сгъваема маса. Във външния ъгъл, под покривните греди, беше поставено старовремско легло, подобно на леглото на Даг, само че по-дълго и по-широко и не бе украсено с нищо, освен с няколко резбовани орнаменти. Но в него блестяха добре избелени завивки и възглавници. В задния вътрешен ъгъл имаше голям килер, а зад леглото — тежка ракла и скрин с огледало. На стените бяха приковани в редица закачалки от хвойна. Подът беше рендосан, а пред леглото бе застлан тъкан килим.

Стария Даг се огледа внимателно в помещението. С гръб към двамата, той каза с тих, леко развълнуван глас.

— Всъщност аз трябваше да се изнеса от голямата спалня долу. Искаше ми се, но не успях да го сторя. Все пак някой ден ще се изнеса и ще отида в гробищата… но дотогава бих желал точно там да прекарвам нощите си. Аделхайд, ти трябва да определиш като стопанка на имението дали ще живеете в новата пристройка, или ще предпочетете да останете тук. Стаята ти стои непокътната след твоето последно посещение тук, а сега приспособихме тази за Даг. Знам, че той се чувства най-добре в столовата, но тук подредихме така, че той ще може да окачва на стената пушките си и каквото желае, както и да стъква огън, щом се връща.

Стария Даг се обърна към камината и надникна вътре. Една греда изпука, както често става в стари постройки при промяна на времето, а пламъците лумнаха през вратичката на камината. Всичко останало бе потънало в мълчание.

— Така е. Млади хора, бъдете снизходителни към мен, възрастния човек, ако всичко не е точно така, както би трябвало да бъде.

При тези думи Стария Даг се обърна с лице към тях. Аделхайд стоеше на вратата, а Младия Даг — зад нея.

— И — бащата вдигна глава и ги погледна сериозно и твърдо, — уповавайте се във всичко, което ви сполети, на нашия Бог, докато съм жив, а и по-късно. Това е най-доброто.

По гласа му личеше колко трудно му беше, докато казва това.

Младия Даг отново влезе в стаята и от там навън в залата, а в това време бащата се приготви да си тръгне. Аделхайд нямаше сили да пристъпи и когато той мина покрай нея, коприненият й шал се плъзна като змия на пода. Тя го прегърна през врата и сълзите бликнаха от очите й, горещи, неудържими. Толкова тъжно й беше оттатък в новата къща, защото си мислеше, че живеят там, в онези помещения, където и стените, и подовете скърцаха студено и беззвучно, където се носеше сухата и разсеяна миризма на меки мебели, тапети и боя. А тя винаги си бе представяла как в старата къща се чува дълбокото и живо пукане на гредите, как във въздуха там се носи миризма на камина и дим, както и жива топлина, мирис от почистени дървени мебели и от вековен човешки живот. Колко беше ридала тя заради всичкия този изобилен комфорт и заради удобствата на Стаята на госпожицата, в която никога повече нямаше да спи. И ето че сега Стария Даг бе уредил всичко точно така, както тя най-пламенно искаше, а на всичко отгоре се и извиняваше, че не е могъл да го уреди по-добре.