Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (7)

7

Вечерта напредваше. Настъпи нощта, ала тържеството беше в разгара си.

Близо до кухнята имаше една голяма стая. Бе стояла затворена цялата вечер, но сега госпожица Крюсе отвори вратите и покани гостите там. В стаята бе подредена огромна трапеза, която напомняше на коледните угощения в Бьорндал. Масата бе отрупана с всевъзможни ястия, при това във военно време, когато в страната цареше глад и оскъдица, дори в заможните домове. В стаите настъпи оживление, защото всеки трябваше сам да си вземе храна от трапезата.

Госпожица Крюсе и няколко възрастни прислужници бяха до масата, за да помагат на гостите; ала всички останали жени от прислугата бяха напуснали празненството по-рано вечерта. Навярно имаха друга работа.

Пренасянето на храната и оживеният шум разведриха обстановката, а онези гости, които досега се бяха държали сковано, също се отпуснаха и развеселиха. Ракията и силната бира сигурно също оказваха своето въздействие. Някои държаха речи пред по-малки и по-големи групички в трапезарията и другите стаи. По-късно се говореше, че арбитърът Радер сам-самичък е държал реч високо и ясно в синята стая.

Докато гостите се хранеха, музикантите бяха в кухнята, за да се подкрепят, но бързо се върнаха в голямата зала и музиката отново я изпълни, докато няколко закъснели души пееха пиянски песни край трапезата, а други си тананикаха едни и същи мелодии безспир.

Жълтата стая изглеждаше по същия начин, както една от стаите в дома на Терезе Холдер в града. Белите мебели със златни ръбове в стил рококо също бяха оттам, а стените бяха покрити със златиста копринена дамаска. Тук седяха най-изисканите дами, когато не предприемаха експедиции до другите стаи, за да хвърлят по едно око на съпрузите си или да открият нещо, което да одумват по-късно в жълтата стая. Поиграха малко I’hombre, но повече разговаряха, обикновено с приглушени гласове. Маниерите на Стария Даг и на младоженеца бяха старателно обсъдени, а самата Аделхайд бе превърната в основна тема на разговора. Роклята й бе станала предмет на особено щателна дискусия. Дамите я намираха за неестествено скъпа за жена с толкова беден произход, освен това не беше нито старомодна, нито изцяло по новата мода, но Аделхайд винаги се бе стремяла да се отличава от другите, разбира се. При това роклята не беше бяла, а синя. Все пак най-лошото беше, че Аделхайд не се бе възползвала от възможността да поръча деколтето да е по-затворено, както повеляваше съвременната мода. Да се покаже като младоженка на нейната възраст с възможно най-дълбоко деколте, си беше чисто и просто предизвикателно. Когато една жена имаше фигура, по която се заглеждаха всички мъже, беше изключително безвкусно да я подчертава по този начин, а когато го правеше на сватбения си ден, това не можеше да породи нищо друго, освен раздразнение. И въпреки че носеше копринената си наметка върху раменете, това не подобряваше положението — вижте само как се развява на всички страни.

Силната музика и всички оживени гласове в стаите наоколо караха дамите да се чувстват в безопасност и така те продължиха, може би твърде необезпокоявани, да обсъждат роклята на Аделхайд, както и това, че тя танцуваше твърде много с всички и че не са забелязали един-единствен знак на привързаност към мъжа й — тя дори не можеше да бъде видяна в неговата компания след вечерята. Стигнаха дотам, че започнаха да съжаляват младия Даг, чиято жена вече беше Аделхайд Баре. Та той изглеждаше толкова умислен и сериозен цялата вечер. Никой не го бе видял да се усмихва, а за това сигурно си имаше причини. В ревностното си усърдие да одумват Аделхайд дамите решиха, че мъжът й е твърде добър за нея, и заговориха за външността, поведението и сериозността му. Забравиха какво бяха мислели преди за него — вече смятаха, че Даг е по-красив и представителен от Аделхайд, а освен това беше и богат. И въпреки всичко Аделхайд се държеше така…

Насред безкрайния разговор една от дамите внезапно се прокашля. Всички вдигнаха поглед и задълго настъпи мъртвешка тишина. Госпожица Рамер бе влязла откъм страничната стая и бавно прекоси помещението с величествено вдигната глава и необяснима усмивка.

Дамите дълго гледаха след нея. После се спогледаха, някоя прошепна няколко думи на френски и разговорът наново продължи. Този път на прицел бяха прекомерната гордост на госпожица Рамер въпреки бедността й, смешната й рокля и това, че сигурно сега си въобразяваше, че има собствен дял в богатството на Бьорндал. Думите им, френски и норвежки, бяха деликатни и гладки като копринената дамаска, покриваща стените, а съдържанието им подхождаше много добре на преобладаващия цвят в стаята.

 

 

Историята на роклята на Аделхайд беше малко необичайна, затова и дрехата беше особена. Стария Даг, който мислеше за всичко, бе помислил и за това, когато чу имената на всички изискани хора, в чиито среди се бяха движили майор Баре и Аделхайд и които майорът смяташе да покани на сватбата. Даг отдавна бе разбрал колко беден е бъдещият му сват, затова без заобикалки бе заявил, че той, като втори баща на Аделхайд, ще плати за рокля, подходяща за пред очите на гостите от града. Той накара майора да занесе една от роклите на младата жена на шивач, който да ушие нова по същите мерки. Аделхайд не биваше да разбира за това, преди роклята да е готова, а тя трябваше да бъде от най-скъпа коприна и с всички украшения и бродерии, които шивачът сметнеше за подходящи.

По онова време обикновените, леки рокли се шиеха по домовете, а когато трябваше да се изработи нещо специално, викаха шивачка. Занаятът на дамския шивач беше отмрял — бяха останали само няколко негови представители, които бяха принудени да си намерят друг поминък. Нито Стария Даг, нито майорът знаеха това, така че последният се отправи с маршова стъпка към един от старите шивачи, които му бяха известни. Резултатът от това тайно начинание на тримата възрастни мъже беше една дълбоко деколтирана рокля от небесносиня, твърде плътна коприна, с права талия и широк ръб от тъмносиня коприна с огромни бродерии в сметаненожълто и златисто; и наметка от същия плач като роклята, поръбена в същия цвят. Роклята падаше семпло и свободно, както бе прието сега според гръцката мода, но талията беше твърде висока, деколтето — прекалено дръзко, а коприната — много тежка.

Аделхайд си поплака, когато премери роклята за пръв път; ала в объркването си майорът каза, че роклята е такава по желание на Стария Даг. Аделхайд дълго се чуди защо той би искал тя да е облечена така, но и се възхищаваше на майсторския шев и на превъзходната кройка. Роклята й стоеше като излята — и след като я премери няколко пъти, бъдещата младоженка свикна с нея и си помисли, че шивачът сигурно знае по-добре какво е модерно, отколкото шивачките и дамите от града. Тя беше напълно наясно, че с тъмнозлатистата си коса и ясносините си очи е красива в тази рокля.

Навярно госпожица Рамер бе подочула едно друго за Аделхайд от разговора на дамите в жълтата стая, защото се спря замислено на вратата на голямата зала. Ала когато зърна Аделхайд, разгорещена и зачервена, в очите на лелята блесна пламъче и тя тръгна към нея с особена усмивка на лице. Двете седнаха на един диван.

— Бащата на мъжа ти е изключителен човек — каза леля Елеоноре.

Аделхайд я погледна въпросително.

— Той отдели време, за да ме намери, и разговаря дълго с мен, а после танцувахме, нали ни видя?

— Да — отвърна Аделхайд, — жалко, че не можа да видиш отстрани колко… беше хубаво.

— Хм — беше единственото, което госпожица Рамер каза, но по лицето й пропълзя топла руменина и тя вдигна ветрилото си. — Той успя да намери време, въпреки всичките си задължения, за да танцува с мен… и с теб, само с нас двете. Наистина изключителен човек.

Леля Елеоноре разказа на Аделхайд, че Стария Даг я бе поканил в Бьорнал за Коледа и че тя му бе обещала да остане няколко дни след сватбата и да им гостува през зимата.

Отначало Аделхайд се позамисли, но после си представи колко забавно щеше да бъде да разведе леля си из стопанството и да й покаже и уютните стаи в старата къща. Тя се усмихна сърдечно и с непресторена радост увери леля си колко ще й бъде приятно, ако тя им гостува за дълго време.

Госпожица Рамер почувства искреността на думите й и щастието й беше пълно. Аделхайд нямаше нищо против тя да остане, Аделхайд й беше простила строгата й сдържаност през последните седем години. Така госпожица Рамер изпита дълбоката радост, която съпровожда подновяването на старо приятелство.

За момент тя се загледа замислено в красивата си поруменяла племенница и очите й отново заблестяха, както когато влезе в залата. Особената усмивка отново се плъзна по устните й.

— Студено ли ти е, Аделхайд? — попита тя.

— Не, защо? — погледна я изненадано младата жена.

— Постоянно се загръщаш в тази наметка. Ако бях на твое място, щях да я сваля и да я нося в ръка, тук е толкова топло.

Аделхайд сведе поглед и си помаха с ветрилото.

— Още нещо, Аделхайд, би могла да стоиш по-близо до мъжа си… от време на време. Естествено е булката да показва благоразположение спрямо младоженеца. И то какъв младоженец! Напълно разбирам защо го обичаш.

Аделхайд сведе очи още по-надолу и замаха по-силно с ветрилото. Не отговори.

Госпожица Рамер я изгледа изпитателно и леко я тупна с ветрилото си по ръката, като каза бързо на френски:

— Голямо, щастливо дете.

Аделхайд вдигна поглед, когато леля й се изправи, и видя, че очите й са пълни със сълзи.

Булката прекара известно време сама в размишления. После стана и тръгна бавно през стаите, без да сваля наметката си. На онези, които искаха да танцуват с нея, каза, че е малко уморена. Най-накрая видя Даг. Той разговаряше с главния лейтенант Балт, стар приятел на баща му, за когото се знаеше, че е запален ловец. Той беше мрачен и мъжествен и с пълно право се гордееше с ловните си подвизи, ала сега говореше явно дружелюбно с младия Даг, като с равен. Двамата вдигаха наздравици и се радваха на взаимната си компания. Аделхайд бе присъствала много често на различни събирания заедно с Балт и бе ставала свидетел на снизходителността му спрямо хора, които бяха по-млади или с по-нисък чин от него. Ала сега сигурно говореха за лов и Даг, въпреки че не беше словоохотлив, се бе оживил, защото в тази област двамата можеха да се чувстват равнопоставени.

Изправиха се, когато Аделхайд се приближи, но тя ги помоли с усмивка да седнат и да продължат разговора си.

— Просто съм малко уморена от танците и искам да си почина — каза тя и не прие стола, който й предложи главният лейтенант, а седна на друг, плътно до този на Даг. Младоженецът явно се смути и не знаеше дали да седне до нея, но Балт се отпусна на стола си и Даг последва примера му.

— Сигурно искаш нещо за пиене — обърна се той внезапно към Аделхайд и понечи да стане.

— Седи спокойно — каза главният лейтенант, — на Аделхайд ще й бъде най-приятно да пие от чашата на мъжа си.

Даг се усмихна безпомощно, Аделхайд се разсмя и отпи голяма глътка от чашата му.

Балт не мълча дълго, а продължи разговора и увлече и Даг в него.

Аделхайд седеше, облегната на стола до мъжа си и за пръв път го чу да разговаря с друг човек. За какво говореха, тя не разбираше — просто си седеше и беше щастлива. Край тях минаваха гости, звучеше музика и мнозина говореха, смееха се или си тананикаха.

— Не — каза главният лейтенант накрая, — сигурно искате да танцувате.

Тримата станаха. Аделхайд остави наметката да се плъзне по едното й рамо и я хвана в ръка, както я бе посъветвала леля Елеоноре. Балт й хвърли кос поглед и грубата му лице се разведри от усмивка.

— Имаш си дяволски добър ловец вкъщи, Аделхайд, но и ти си превъзходна ловкиня.

Малко по-късно главният лейтенант срещна майор Баре, тупна го силно по рамото и каза:

— От сега нататък имаш едно задължение, стари друже, и то е да ме доведеш тук някой път, за да отида с младоженеца на лов в гората.

Баре знаеше, че всички искат да идат на лов с главния лейтенант. Въпреки че той беше водачът им, сега той щеше да следва младия Даг.

Аделхайд и Даг минаха през жълтата стая на път към голямата зала. Той я държеше под ръка и тя си вееше с ветрилото пред разгорещеното лице. Дясната й ръка беше отпусната и бродираните краища на наметката се влачеха по пода. Тя кимна приветливо на дамите. Свещите и жълтите стени хвърляха златист отблясък върху синята копринена рокля и деколтето на Аделхайд, а сметанено жълтите бродерии блестяха деликатно като стара слонова кост. Съдебният съветник Габе, който току-що се бе отбил на кратко посещение в жълтата стая, вдигна лорнета си и зяпна удивено. Когато гледката изчезна, той се обърна към съпругата си.

— Виждала ли си някога нещо подобно? — попита той, смаян.

— Не — отвърна тя остро, — такова нещо не съм виждала.

— Почти толкова… хм… хубава, колкото роклята, която ти носи при посрещането на новия век — забърбори съдебният съветник. — А?

Той се огледа въпросително. Изведнъж настъпи мъртвешка тишина. Присъстващите се бяха забавлявали да обсъждат роклята на Аделхайд цяла вечер, а ето че неочаквано им напомниха за собственото им лекомислие отпреди няколко години.