Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (6)

6

Всичко мина благополучно. Майор Баре взе дъщеря си от дома на свещеника. Старият слуга Сивер Бакпе беше кочияшът, а във файтона бяха впрегнали големия жребец. Църквата беше препълнена с народ и всичко беше много тържествено. Свещеникът се държа ведро и властно и с необичайно сериозната си проповед накара всички да се замислят, а след това отслужи венчавката с толкова ясен глас и с такава увереност в делото си, че тя протече точно така, както Стария Даг си бе представял, че в църквата на тази енория ще види единствения си син да се венчава пред толкова много любопитни погледи от селата и града.

После от църквата към Бьорндал се изви безкрайно шествие от коли. Всички пристигнаха благополучно и по стар обичай получиха лека закуска и напитки, а след това се отправиха в добро настроение към сватбената трапеза в голямата зала. Там пяха песни, разговаряха и вдигаха наздравици по градския обичай. Всеки можеше да вдигне наздравица за това, което му беше на сърцето — за младоженците, за датско-норвежкия съюз, за краля, за домакина и за свободния норвежки селянин. На масата имаше толкова разнообразни ястия, колкото на всички празници от незапомнени времена в Бьорндал, както и неочаквано много вино, ракия и бира в сребърни съдове. Красиво облечени слугини от стопанството и селцето забележително бързо принасяха и отнасяха храната и напитките и въвеждаха ред във всичко, от което гостите имаха нужда.

Отначало гостите от града шумно огласяха трапезата с песни и речи. Навярно предварително се бяха разделили с очакването за голям празник на село, ала с напредването на гощавката — бързо, сигурно и безкрайно — гражданите явно замлъкнаха. Съдебният съветник Габе вдигна лорнета си и загледа жена си с високо вдигнати вежди, а и други се споглеждаха многозначително.

Някога една жена бе помагала в Бьорндал в продължение на осемдесет години. До последния си час тя бе съхранявала с достолепна строгост всичко, което от най-ранната си младост бе видяла и чула за традициите и обичаите, приготвянето на храната и особено за гощавките. Жената се наричаше Ане Хамарбьо и бе роднина на Бьорндал. Още докато тя бе жива, стопанка на Бьорндал стана Терезе Холдер, която произхождаше от заможен градски род. Терезе се бе заела да научи и предаде на идните поколения знанията на Ане и бе добавила към тях и нещичко от богатия си дом в града. Госпожица Крюсе бе наследила всичко това от Терезе и сега управляваше домакинството също толкова добре, както Терезе и Ане го бяха правили по свое време.

Затова на гостите не се удаде удобен случай да упражнят навиците си, които бяха възприели от чуждите страни. И без това бяха достатъчно заети да опитват даровете на гората, планината, реката, домашния двор и годишната реколта, с които бе отрупана трапезата.

Да, всичко мина благополучно. Във всички стаи жужаха гласове край купите с пунш. Възрастните играеха карти, а в залата звучеше музика и младите хора танцуваха.

Ала имаше и някои, които нито играеха карти, нито танцуваха. Повечето от тях седяха в залата, откъдето можеха да наблюдават всичко, което се случваше. Там те доближаваха глави една до друга и си шепнеха за всичко, което се появяваше пред очите им, и за всичко, което бе станало през деня. Седяха толкова далече от другите, че се чувстваха незабележими, докато те самите можеха да наблюдават как животът в залата тече покрай тях.

На такова едно място седеше Елеоноре, строгата леля на Аделхайд. Тя носеше рокля от тежка копринена дамаска с пищни волани — напълно несъответстваща на времето и модата. Да, и лелята, и роклята й принадлежаха на отдавна отминало време. Някога деколтето на роклята бе дълбоко изрязано, но сега бе строго затворено. Личеше си, че тоалетът е преправян повече от веднъж — според модата и най-вече според възрастта на притежателката си. Леля Елеоноре беше рожба на епоха с лекомислен светски живот; ала беше и дъщеря на епископ. А майка й едно време бе всявала ужас заради неумолимата си строгост по отношение на всичко, така че животът на Елеоноре беше пълна противоположност на нравите на епохата, в която бе израснала. Знаеше се, че някога е била влюбена, ала бе дочула нещо за миналото на избраника си… и се бе затворила за външния свят. Може би бе съжалявала след това? Тя не издаваше нищо пред хората, но днес очите й следяха Аделхайд и Даг с особен интерес. Аделхайд долови погледа на леля си, когато тя веднъж го задържа върху Даг, и никога не го забрави. Сякаш леля Елеоноре си се бе представила на нейно място като булката на Даг. Аделхайд винаги бе гледала на леля си като на човек, напълно отделен от буйния поток на живота, ала сега й дойде на ум, че с Елеоноре нещата стояха, както и със самата нея. Зад най-строгата външност огънят на живота може би пламтеше най-силно. Аделхайд съжали малко леля Елеоноре и почувства топла благодарност, задето собственият й живот се бе подредил другояче, да, изведнъж всичко придоби необятно голяма стойност в очите й. Сърдечността й, която досега тя бе обуздавала в мислите и поведението си, взе превес. Сякаш тежкият, пламтящ поглед на леля Елеоноре върху Даг бе позволил на Аделхайд да се изтръгне от скованата си сдържаност и да бъде такава, каквато беше пред Бога и хората: омъжена!

Леля Елеоноре седеше на едно кресло с висока облегалка — стройна, изпъната като струна и самотна. Полите на копринената й рокля се диплеха тежко на пода. Там, където светлината падаше върху коприната, тлееше кървавочервен отблясък, а в сенките платът изглеждаше почти черен. Цветът на очите й беше също толкова променлив. Точно под миглите зениците тъмнееха, ала там, където светлината достигаше до тях, блестяха в жива синя светлина, а когато лелята зърнеше Аделхайд или Даг, в очите й сякаш грейваха пламъчета.

Тя беше последната близка роднина на Аделхайд по майчина линия и бе сметнала за свой дълг да измине дългия път до Бьорндал, за да подкрепи племенницата си при встъпването й в тази нелека част от живота. Беше дошла и за да види „тези хора“, както и условията, при които щеше да живее Аделхайд. Погледът й бе суров, когато бе прекрачила прага на Бьорндал предния ден. Бе останала много огорчена, когато чу, че Аделхайд ще нощува в дома на свещеника, а никой не го е съобщил на нея, лелята, за да придружи младата жена. Бе изгледала Стария Даг изпитателно, без да установи нищо определено, освен че облеклото и достолепното му държание са много по-различни от онова, което си бе представяла. И така, с леля Елеоноре бе станало същото, което и с повечето гости на Бьорндал. Бе се почувствала объркана. С най-голямо нетърпение бе очаквала да види младоженеца, но той изобщо не се появи първата вечер и лелята почувства, че хората в стопанството следваха собствени правила на поведение.

Леля Елеоноре бе дошла като единствената близка роднина на Аделхайд по майчина линия, за да я защити, както смяташе, че е необходимо. Ала в течение на сватбения ден тези мисли постепенно я бяха напуснали. Бе изучавала внимателно бащата и сина в празничните им дрехи, когато се отправиха към трапезата. А тя разчиташе на способността си да преценява правилно хората — и още тогава у нея се бе зародила лека гордост заради бъдещия живот на племенницата й. После я бе завладяло празничното оживление на трапезата и в залата, но най-вече спокойната сигурност, която властваше над всичко — и ето че сега седеше на стола си, докато тържеството беше в разгара си, и чувстваше, че това е едно от най-големите събития в живота й.

Бе успяла да разбере кой кой е от всички присъстващи и бе пресметнала, че най-близките роднини на младоженците са Стария Даг, майор Баре и самата тя. От някога знатния й род по майчина линия не бе останал никой, а сега се случи така, че Аделхайд, последната издънка на този род, се омъжваше и щеше да му даде нов живот. Леля Елеоноре дотолкова бе свикнала да мисли за семейството като за нещо, принадлежащо на миналото, че дори след празничния обяд бе слушала равнодушно критиките на чуждите хора към Бьорндал. Ала внезапно осъзна, че сега, след като Аделхайд е омъжена за младия Даг, хората от стопанството вече са собственото й, живо семейство. От този момент нататък тя видя всичко край себе си с нови очи.

И така, Елеоноре Рамер седеше в средната стая, загледана в голямата зала, и се чувстваше като стопанката на имението, тя, която беше най-близката роднина на булката. Бе гледала Аделхайд с дълбоко разбиране, младия Даг — с пламенен поглед, а Стария Даг наблюдаваше с растящо уважение, откакто долови уверената му властност. Бе забелязала сдържаната му усмивка, когато държаха гръмогласната реч за норвежкия селянин, и хладния му поглед при ясните прояви на снизхождение от страна на гражданите. Лелята посвоему си присвои блясъка на властта и благосъстоянието на този дом и в душата й се зароди топла гордост от представителните, безупречно облечени баща и син. Сякаш тази гледка й бе изяснила значението на премените им от времето на Наполеон, в които силните им фигури изпъкваха на фона на всички останали жалки господа. А и сега те бяха нейното семейство. Откакто го бе осъзнала, не й се бе удал сгоден случай да бъде край тях, но това сигурно щеше да стане по-късно. Госпожица Рамер щеше да разгледа внимателно всичко, което й се харесваше.

Сега седеше на хубав стол с подобаващо подчертана сдържаност и достолепна стойка и следеше с буден поглед всичко, което ставаше в залата и в стаите от двете й страни. На острия й слух и зоркото й око не убягваше нито една подхвърлена реплика или поглед. Онези, които Елеоноре Рамер познаваше от града, щяха да постъпят умно, ако запазеха презрението и насмешката за себе си. Иначе можеше да им излезе скъпо. Тук тя имаше много влияние и не се стесняваше да говори ясно и искрено за хората, които не й допадаха.

Стария Даг бе обърнал внимание на думите на майора за госпожица Рамер, но за него най-важно беше това, че тя е лелята на Аделхайд, и си даде сметка, че вече му е много близка роднина, след като племенницата й и Даг са женени.

Той размени мимоходом няколко думи с Аделхайд вечерта и разбра, че тя много държи на леля си. Затова си проправи път между гостите, докато зърна госпожица Рамер. Тя не изглеждаше особено приканващо отстрани, където седеше сама, като кралица, и Стария Даг се поколеба дали да се приближи до толкова опасна жена, колкото му бяха разказвали. Но не, той бе срещал много хора в живота си и не се бе страхувал от никого — до сега. Днес синът му се бе оженил. Родът му щеше да бъде продължен, както е било от прастари времена. Когато Младия Даг отидеше на лов, у дома щеше да бъде Аделхайд, с когото баща му щеше да може да си говори, а и майорът щеше да им гостува от време на време. Новият живот щеше да разведри старостта на стопанина на Бьорндал. Щяха да му се родят и внучета. Топла радост го изпълни, когато помисли за това. Никога досега не се бе чувствал толкова сигурен. А и си беше пийнал повечко и беше в добро настроение.

Госпожица Рамер очевидно се стресна, когато в полезрението й попадна Стария Даг, и не можа да не позакрие лице с ветрилото, когато той взе стол и седна до нея. Когато тя пусна ветрилото, започна да си играе с широката златна гривна, като я местеше нагоре-надолу по китката си. Не, Стария Даг не беше несигурен, но другите лесно губеха присъствие на духа, когато той се доближеше до тях; такова бе въздействието му и върху госпожица Рамер. Сега, за пръв път, откакто бе осъзнала, че от днес нататък са близки роднини, тя успя да го разгледа по-добре отблизо. Бързо преодоля първоначалното безпокойство и зоркият й поглед внимателно обхвана мъжа, без да се взира неучтиво в него. Госпожица Рамер никога не бе виждала толкова изкусно скроено, снежнобяло жабо, а изпод ръба на жилетката му се подаваше златен печат на верижка. Някои други подрънкваха с няколко такива печата, ала този богат мъж имаше само един.

— Гледаш танците, а — каза Стария Даг.

Госпожица Рамер първо се сепна от неофициалното обръщение, но от неговата уста то звучеше естествено, а и сега беше единственото правилно.

— Да — отвърна тя, — гледам танците и младите и с радост мисля за Аделхайд; за това колко щедра е съдбата към нея. — Тук Елеоноре Рамер изрази мислите си почти прекалено искрено, но това съвсем не я притесни.

Стария Даг повдигна леко вежда и хвърли бърз поглед на възрастната дама. Той помнеше думите на майора и беше нащрек. Дали тя наистина мислеше така, или в казаното имаше скрит подтекст? Ала той не откри и следа от лицемерие в ясните, честни очи на госпожица Рамер. Затова пък забеляза голямата прилика между нея и Аделхайд и през ума му мина мисълта, че приблизително така ще изглежда младата жена някога, след много години, дълго след като той вече ще е погребан, а тя още ще живее в стопанството. Известно време той се взира тихо и тъжно пред себе си, но после изправи решително глава. Не му хрумна да каже, че не е толкова сигурно, че съдбата е била благосклонна към Аделхайд, както други в неговото положение биха казали само за да получат многобройни уверения в противното. Той се престори, че не е чул тези думи и каза:

— На Аделхайд сигурно ще й достави голяма радост, ако ни дойдеш на гости… за Коледа…

Госпожица Рамер бе получавала многобройни покани в живота си. Ала никой не бе канил нея да живее в дома му в продължение на два месеца. Добре знаеше, че хората се боят от нея и не обичат да е дълго край тях, а и не беше напълно сигурна дали и с Аделхайд не е така. Леко колебливо, тя отвърна, че е много благодарна за поканата, но има къща и прислужница в града. Но не би ли могла лелята да остане в стопанството заради Аделхайд в дните около сватбата… и… на Коледа? Тя си спомни за разказа на майора за празнуването на Коледа в Бьорндал и обърна лице към Стария Даг.

— Да… на Коледа — каза тя. — Чух как Аделхайд и… баща й са празнували тук миналата година… и ако вие… ако ти смяташ така, с голямо удоволствие ще дойда за Коледа.

Стария Даг се замисли за известно време, както обикновено, и отвърна, че как тя говори, си е нейна работа, но… той има обичай наистина да мисли това, което казва.

Госпожица Рамер забеляза, че стопанинът не е свикнал да се изразяват съмнения в искреността на мнението му дори в светски разговори, и замалко да сложи ръка върху неговата, но вместо това пусна ветрилото.

— Знам, че вие… че ти наистина мислиш така — каза тя. — Аз просто съм свикнала да… говоря така, както преди малко. Ако Аделхайд поиска, с удоволствие ще остана за няколко дни… а ако може да дойда за Коледа, това е нещо, което бих оценила особено много.

Стария Даг отново я погледна косо. За него госпожица Рамер беше искрен човек, а онова, което майорът му бе казал за нея, навярно се дължеше на собствените му грехове. Защото Стария Даг не беше сляп за слабостите на свата си.

Госпожица Рамер и Стария Даг седяха в стаята и си хвърляха погледи, а около тях звучаха много гласове и музикални инструменти. Той гледаше красивата й, старомодна рокля и вдъхваше аромата на парфюм — и това му напомняше на младостта му, на собствената му снажна съпруга и на крехката й сестра, госпожица Дортеа — спомни си и за двете. Когато зазвуча един от старите танци, които стопанинът знаеше, той се изправи рязко и се поклони на леля Елеоноре. С усмивка отклони уплашените й уверения, че отдавна не е танцувала. И селяни, и граждани бяха удивени, когато госпожица Рамер в тежката си копринена рокля величествено пристъпи в залата заедно със Стария Даг. Хората изоставиха игрите на карти и бъбренето край купите с пунш и заприиждаха през вратите, за да видят невероятната гледка, която бяха двамата танцуващи.

Това, че Стария Даг, когато разбра, че още може да танцува, покани и булката, беше напълно естествено. Дълго след това се носи мълвата (тя стигна чак до града) за прекрасната гледка, която представляваха танцуващите Аделхайд и Стария Даг на нейния сватбен ден в голямата зала в Бьорндал.

Защото той, старият, не беше по-различен от другите — празникът, пълните чаши и игривата музика увлякоха и него. Той бе изправен в цял ръст, очите му блестяха, от топлината косата му се стелеше на вълни по раменете. Така Стария Даг беше гледка, която не можеше лесно да се забрави.