Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (30)

30

Стария Даг беше все с различно настроение. В някои дни можеше да играе с децата и да бъде много весел, друг път обаче ходеше с посивяла коса, посивяло лице и посивели очи — и тези сиви дни бяха все по-често и често.

Един есенен ден Аделхайд реши да отиде при свещеника. Искаше най-накрая да научи какво разбираше Стария Даг под думите „откуп“ и „питай свещеника“.

Тя попита свещеника за думите на Даг, но той изобщо не успя да й каже какво означават.

— Никога ли не е ставало дума за откуп? — попита Аделхайд.

Това накара свещеника да си спомни. Разказа й за първия си важен разговор със Стария Даг, като повтори, доколкото можеше точно, думите, които бяха изречени тогава — за Тецел и за други неща.

Аделхайд се върна, без да е проумяла връзката, ако изобщо имаше такава, между сегашната тъга на Стария Даг и онази дума, която бе произнесена преди толкова много време. Той значи бе питал свещеника дали хората смятат, че си купува опрощение на греховете. Разбира се, самата мисъл, че така лошо тълкуват добрите му дела, можеше да го огорчи, но Стария Даг стоеше твърде високо над това, за да вземе да се тревожи относно онова, което говореха или мислеха хората.

Не, нещо от тази дума без друго беше засегнало душата му и се бе свързало с мислите за смъртта, които трябва да се бяха породили в него след нещастието с първите две момчета и после с Даг. Всичко на този свят сега му беше безразлично.

Това че беше измъчван от душевни грижи, това не беше заради християнството, защото то беше вяра и откровение, знаеше го от бележките на дядо си; и все пак тя беше чела също, че не всички религиозни мисли бяха християнски, дори когато се отнасяха до истинския Бог.

Притесняваше се и за Младия Даг. Той отново прекарваше повече време в гората и все по-рядко се връщаше вкъщи, като беше много тъжен. Да, дори насред игрите с децата той можеше да се забрави, да застане неподвижно и да гледа замислено пред себе си.

Беше длъжна да ги спечели отново за живота — и двамата, иначе и у нея желанието за живот също започваше да се губи. Нали Стария Даг твърдеше, че тя е най-силната. В такъв случай тя именно трябваше да бъде силна и в това, но откъде да започнеше?

 

 

Един ден Стария Даг не се появи на закуска във всекидневната и Аделхайд попила госпожица Крюсе за него. Тя й отговори, че излязъл рано сутринта, с дрехи за гората и с храна за няколко дни.

От много години вече не се бе случвало Стария Даг да нощува в гората. Аделхайд скочи от масата, не можа да преглътне повече никакъв залък и нареди да й донесат дрехи, обувки и храна.

Вече веднъж бе поемала сама в гората. Тогава беше пролет с дълги дни, сега беше есен с дълги нощи. Не отиваше вече със същия дух, както тогава, но нали трябваше да бъде силна, както беше казал Стария Даг.

 

 

Старият Бистер, кучето, което й беше другар предишния път, бе умряло преди година и затова Аделхайд поръча на Сивер Бакпе да й доведе друго куче, с възможно най-остро обоняние, и да му сложи дълга каишка.

За втори път Аделхайд потегли към големите гори — сама.

Когато за последен път бе пристъпила в горите, беше при завръщането й от колибата до Свартиернкоя. Тогава беше светла, жива пролет и в гората, и в нейната душа. Сега беше есен — във всичко.

Кучето тичаше напред и душеше по каменния бряг на езерото Рьойсла, а Аделхайд го следваше, но не се чувстваше достатъчно силна като преди. Отдавна вече бе минало пладне, а тя все още не бе си позволила нито да си почине, нито да обядва. Само вървеше и вървеше — час подир час.

Чувстваше се безкрайно самотна. Със Стария Даг за нея умираха толкова много неща. Едва при това самотно пътуване тя осъзна колко безкрайно много бе той за нея, колко защитена се чувстваше тя при него в Бьорндал, денем и нощем. Да, едва днес й бе станало кристално ясно какво значи един силен и заслужаващ доверие човек за онези, кои то са около него.

Стария Даг й бе казал, че сега тя е най-силна. Ала тя не се чувстваше такава. Може би по-нататък, някога, тя щеше да стане като баба си, но сега още не беше. И самата тя още не искаше да бъде силна, имаше желание да си почине след преживяното досега, да бъде крехка — още известно време — под твърдия взор на Стария Даг.

Стигна до езерото Рьойсла, където водата се беше развълнувана и се разбиваше с тих шум в каменния бряг. Един отегчен звук, който заедно със свистенето на вятъра навяваше умора за Аделхайд.

Изведнъж кучето, което вървеше напред и душеше, като дърпаше връвта, се спря. Едно подушване във въздуха, тих, но енергичен лай и то се втурна бързо нататък. Аделхайд бе принудена да движи по-бързо краката си и това я пробуди от мислите й. Огледа се внимателно наоколо — над сивата есенна вода, която така спокойно удряше вълни в брега.

Насред езерото имаше остров, обрасъл нагъсто с мури. Сякаш там бе скрита някаква тайна на езерото, помисли си Аделхайд. Но кучето продължаваше да тегли и дърпа така ожесточено, че тя бе принудена да гледа пред себе си, като единствено от време на време поглеждаше с очакване към езерото.

Видя в далечината един залив; покрити с трева площадки се спускаха надолу към брега. И колкото по-нататък отиваше Аделхайд, а езерото оставаше встрани от нея, толкова по-широко се простираха есенножълтите черги, където в прастари времена е лежало пасището на Рьойсла, и сега тя съзря най-горе сред горичката малката колиба, която беше останала още оттогава, когато тук бе имало пастири. Необитаема и мъртва изглеждаше тя отвън. След това храсталакът, през който Аделхайд трябваше да мине, се извиваше на юг и запад. Това означаваше доста път през гъстата гора; и те вървяха дълго време, когато изведнъж Аделхайд съзря през една пролука сред дърветата съвсем близо пред себе си овчарската колиба. Устните й потрепериха, когато тя видя един стар човек да простира с бавни спокойни движения мрежа върху външната стена на колибата. Беше Стария Даг. Наистина, и в имението напоследък той често й се бе струвал стар, ала никога толкова, колкото сега.

Със замъглени от сълзи очи и разтреперани устни тя тръгна към него. Когато чу стъпките й, той се обърна.

Дълго време се гледаха един друг. Аделхайд разглеждаше скъпото изразително лице, което днес беше толкова старо. Колко отчаяние се четеше в тъжните сиви очи!

Стария Даг също я гледаше. Аделхайд винаги бе била красива, но толкова хубава като днес той никога не я бе виждал. В големите й живи очи имаше нещо подобно на морски дълбини, а чертите по челото и около устата, които годините в Бьорндал бяха направили, спомагаха лицето й да бъде така неописуемо миловидно. Лице на майка.

Накрая Стария Даг успя да проговори, че не е трябвало да си създава толкова труд заради него и че той не заслужава това.

Аделхайд не искаше да позволи на сълзите да я победят. Нали желаеше да бъде силна. Обаче гласът й трепереше, тя наведнъж заплака и каза, че той трябва да се върне с нея вкъщи, да не я оставя съвсем сама.

— Даг не се прибира, после и ти, с кого да споделя нещо тогава? Не можем ли да поговорим, да ми кажеш какво има, не можем ли да си помогнем един на друг, докато сме още живи?

Стария Даг стоеше и я гледаше трогнат, защото тя бе предприела заради него това дълго пътуване; чувстваше се и засрамен от думите й. Отговори, че има много да мисли и е преценил, че ще му бъде по-лесно тук сам, където всичко му беше толкова близко още от времето на младостта му.

Аделхайд неволно си спомни онова, което беше чувала за животните — когато усетят, че ги надвива старост или някоя болест, те се стремят да се върнат там, откъдето са дошли, като се скриват от очите на всички, за да умрат.

И Стария Даг също се бе се върнал сега — в горите си.

 

 

Най-после Стария Даг закачи мрежите на гредите на колибата, поотупа се, затвори вратата и тръгна с Аделхайд. И докато двамата вървяха сред горската тишина, с оскъдни думи, които опипват, и с дълги паузи между тях, най-накрая нещо в него се отвърза и той започна да говори — дума след дума. Аделхайд разбра, че наистина думата „откуп“, излязла от устата на свещеника, беше онова нещо, което бе довело до дисхармония в Стария Даг. Тя се бе впила в него и родила мисълта за смъртта — до отчаяние.

Аделхайд постоянно му подсказваше думите предпазливо, като му помагаше да се изкаже, и скоро те вървяха бавно, близо един до друг, надолу през планинската гора, като Стария Даг говореше, а Аделхайд слушаше.

— Знаеш ли, промених мнението си за живота и смъртта, представата си за хората и Бог по време на моя дълъг живот, Аделхайд. Онези хора, които ме смятаха за хитра лисица в паричните дела и в сделките, често си мислеха, че съм съвсем несведущ в другите дела в живота. Може би те имат основание в някои отношения, но не са съвсем прави. През младостта си живях известно време в града, бил съм там вечер в кръчми и странноприемници и съм слушал как хората говорят за Бога и света… а пък в семейство Холдер съм се срещал с най-различни хора, а и вечер, след работа, у адвоката, да, у различни хора. Разсъждавал съм много върху това не само тук, в Бьорндал. Чувал съм през живота си за толкова различни възгледи върху така наречената реалност — нашият Бог бил само една мисъл, а реалността била човек да влачи живота си, както и разни други неща, които прави животното. Но ние се различаваме от животните, Аделхайд. Щом станем по-възрастни и придобием мъдрост, осъзнаваме всеки ден от живота си, че ще умрем. А животното не знае това. Онова, което други хора наричат реалност, за него ние знаем съвсем малко. Така по различен начин се стича на хората животът по отношение на бита им, на здравето и други неща. Никой не знае как ще се стекат за него тези реалности. За смъртта обаче всеки знае; тя е единствената реалност, за която ние знаем със сигурност поначало и трябва да се съобразим с нея. Нашите мисли за смъртта и за всичко друго са реалност. На мен ми е невъзможно да намеря по-добра поука от тази. Макар че човек не може да вземе в ръце тези мисли, те все пак са така реални, както това, че аз живея и вървя тук в този вечерен час. Разбира се, ако искаме, бихме могли да бъдем като животните, можем да живеем, без да мислим за нещо друго, освен за всекидневната си храна и други подобни неща, както правят животните, и тогава да наречем това нещо реалност. И аз прекарах много години в такова съществуване, и аз; но сега са ми останали само няколко години още за размисли върху другите реалности, които имат корените си в смъртта. Получили ли сме веднъж човешкия си разум, за да знаем през всеки ден, който живеем, за смъртта, ние сме го получили и затова, за да се приготвим, всеки според силите си, за нея. Притежаваме мисли, воля и чувства, които стигат по-далеч от смъртта… до Бога. Човек не може да намери думи за всичко, но макар да не мога да въплътя това, както бих искал, в думи, в мен все пак има най-различни чувства, които могат да намерят своя основа само в обстоятелството, че над нас и в нас има един Бог. И тези чувства за мен са толкова реални, както парите и храната. Да, те са такава съществена част от мен, че бих се сгромолясал и не бих могъл повече да се вдигна от земята, ако те угаснат в мен. Това би означавало, както каза Даг преди време… че животът е смърт.

Иначе винаги спокойният глас на Стария Даг ставаше псе по-чужд и странен, все по-жив, като в последните му думи имаше мъчителна кървава тръпка, която излизаше от дъното на душата му.

До него Аделхайд вървеше с наведена глава, не виждаше нищо, нито пътя, нито камъните, нито тревата и билките, които обграждаха пътя като с жив плет. Сега тя вдигна лицето си и погледна в простора пред тях — към звездите, които изгряваха на синьото небе, докато вечерта се спускаше над земята.

Стария Даг продължи:

— Онова, което не ми дава мира в последно време, е, че се разпадна всичко… този покрив, под който живеех, тази увереност, която имах. Спокойното блаженство, което усещах по-рано, вече го няма. Виновна за това е думата на свещеника „откуп“. Мислих дълго върху нея; но тя постоянно се връщаше, все по-силна. Опивах се някога да си изградя мироглед — върху задълженията ни по пътя към смъртта. Съобразявах се колкото е възможно повече да живея според този мироглед, отнасях се към хората според него, към хората, които отиват срещу смъртта, и се опитвах, според възможностите си, да ги избавя от всекидневната грижа, за да имат време да помислят за този път. Накрая се оказах принуден да проумея, че всичко, което правех, всичко, което мислех, произтича единствено от желанието ми да се спася самият аз на брега отвъд смъртта. Правех всичко, само за да се сприятеля с Бог. И когато сам се изправям на съд пред себе си и посочвам грешките си, и това го правя, за да се оправдая. Всичко в мен става с намерението, че ще получа като отплата нещо много по-ценно. Пари за откуп, мисли за откуп, дела за откуп, изобщо откуп за онова, което съм съгрешил; и виждаш ли, с откуп и други подобни неща човек не може да се яви пред Бог. Не мога да помисля нищо, не извършвам нито едно дело без неизказаната умисъл, че това ще бъде за мое собствено благо. Пуснал съм корени, не мога да бъда изтръгнат от земята…

Аделхайд редовно ходеше на църква, бе чувала преди толкова много проповеди и беше чела много от книгите на епископа, но тези думи, произнесени с този отчаян сериозен глас, така мъчителни, така безутешни, излезли от устата на най-силния човек, когото познаваше, това бе за нея като смърт. Думи, за които тя се сещаше, увяхваха, поговорки, които знаеше, изсъхваха, нищо не можеше да я утеши. Стария Даг бе обмислил сам всички възможности, преди да дойде до това прост, първичен извод. Познаваше го добре — от многото разговори върху различни проблеми.

Двамата минаха покрай една лятна кошара. Кравите лежаха на топло в мрака на кошарата и се наслаждаваха на лятното време, което си отиваше. Сега се чуваше само шумолене и свирене — есенни, вечерни звуци в мурите и тихо сумтене по-нататък, до вратата на кошарата. Аделхайд и Стария Даг прескочиха оградата на кошарата и се отдалечиха сред горския мрак надолу по стръмната пътека. От изкопа край пътя изскочи жаба, таралеж пробяга по камънака и изчезна — иначе всичко беше смълчано сред шума на гората.

 

 

Хълмовете вече бяха застлани от сняг, но слънцето ги бе стопило отново. Планинските върхове искряха бели в безкрайната далечина, но пред тях се издигаше, високо над сипеите, над покритите с брези склонове, над възвишенията с борове и гребените на гората Планината на мъртвите, със сняг върху черепа и снежни петна дълбоко в урвата, така че ясно можеше да се разбере защо се казваше така.

Слънцето, което огряваше от запад, стана червено и добави кървав блясък върху лицето на Планината на мъртвите, като в същото време потъваше в мрака.

Когато слънцето се скри, откъм високите планини нахлу с рев бурята. Сякаш отминаваше и заглъхваше, после пак събираше сили дълбоко в планината и се втурваше отново напред, тласък след тласък. Отдръпна се още веднъж назад, сякаш си почиваше сред владенията на върховете, после изръмжа над високите плата, втурна се през планинските гори и отново млъкна. Ехтеше и свиреше зад Планината на мъртвите, облъхваше я в мощно течение, и след това се втурна навън, над горите и света — студена от есента.

Аделхайд и Стария Даг спряха на края на стръмния склон, откъдето се виждаше цялото имение и селището.

Проблясваща светлина идваше от извора, който показваше многозначително къде се намира правоъгълникът на двора в нощния мрак. На няколко места в селището и в Хамарбьо светеше уморена светлина, но горе, в небесната мрачина, започнаха да се забелязват звездите, все повече и повече; отвъд пък, в горите, бурята ехтеше все по-силно и по-силно.

Двамата стояха близо един до друг в тъмнината — две крехки човешки същества насред величествената песен на гората и под звездното небе. Изведнъж на Аделхайд й мина през ума, че има отговор за Стария Даг. Отговор в съзвучие с думите, които сам той й бе казал някога: вяра в Бога, упование и добра воля. Имаше и четвърта дума, която Стария Даг не можеше да открои сред мрачните си мисли, една дума, която свързваше другите три, като им придаваше живот и сила, за да гледа човек смъртта в очите; но откъде трябваше да вземе смелост, за да му я каже?

Тази дума никак не подхождаше на неговата същност.

Досети се най-накрая как можеше да я изрази. Бе се върнала щастлива тогава от гората с Даг, щастлива пристъпваше и сега сред дълбокия мрак при последните им крачки надолу към имението — през гората.

 

 

След като хапнаха във всекидневната, се настаниха пред камината в залата и Стария Даг запали лулата си, за пръв път от много време насам, пушеше и гледаше унесено в жаравата.

Виждаше се, че се чувства доста облекчен, че бе успял да се довери на Аделхайд, но все пак мислите му не можеха да се откъснат от старата му рана и продължаваха да я чоплят, тъй като той отпускаше все по-ниско и по-ниско главата си, като по някое време съвсем забрави лулата си.

Аделхайд стана и бавно се качи по стълбището в стаята си. Сега тя се чувстваше силна. Стария Даг я погледна крадешком, когато се върна. Носеше в ръцете си една дебела книга, с кръст и обковка. По лицето на Стария Даг се появи слаба руменина. Нима Аделхайд мислеше, че не се е опитвал да намери душевен покой в книгите, в Библията или на друго място?

Аделхайд се приближи към него толкова бавно и тържествено, че той се принуди да се пообърне и да я изгледа.

След като дойде съвсем близко до него, тя постави Библията в ръцете му.

— Тази Библия е на дядо ми — рече тя. — Той беше силен човек, като теб, и все пак и той е имал тежки борби. Ще намериш в нея някои бележки, а също и страници с негов почерк, така че ще можеш да прочетеш как е успял да намери спокойствие. А пък тук, на първата страница, той е написал нещо, за теб.

— За мен? — Стария Даг знаеше, че епископът е починал още преди раждането на Аделхайд и заради това хвърли към нея въпросителен поглед.

— Да, за теб… и за всички.

Аделхайд го остави сам след тези думи, отново се качи по стълбището и потъна в стаята си, уморена след този толкова мъчителен ден, но толкова щастлива, колкото не се бе чувствала от много време насам. Наведе се над децата си, които дишаха със здрав равномерен дъх в люлките си. Отвори стъклената врата, излезе на терасата и вдигна очи към небето, на което сега звездите блестяха толкова многобройни, че осветеното небе изглеждаше просто като едно було над тях. Скръсти ръце, стисна ги здраво и започна да се моли шепнешком — за Стария Даг, който беше долу в залата, за Младия Даг, който беше в гората, за децата си, които бяха в стаята, за цялото селище, и накрая за самата себе си.

Притиснал Библията към гърдите си, Стария Даг дълго остана така. В него сякаш се бе запалила една слаба светлинка от надежда, че в книгата на един епископ може да бъде открит отговор на въпроса му, че този отговор трябва да го има. След известно време стана и се насочи, с Библията под ръка, към спалнята си. Там той запали свещта, отвори Библията върху скрина и прочете онова, което беше написано на първата страница и за което Аделхайд бе рекла, че е написано за него.

Разочарован, той се изправи и погледна пред себе си. После направи няколко крачки из стаята, с ръце зад гърба си, мина покрай прозореца и хвърли поглед навън. Там бе надвиснало прекрасно звездно небе. Старецът спря, погледна нагоре и после към притъмнялото селище. Там още светеше на няколко места — също и в Хамарбьо. След това той се загледа продължително в звездите — и започна бавно да се съблича.

Преди да си легне, когато вече беше до самото легло, той изведнъж отиде отново до скрина и прочете онова, което бе написано на първата страница на епископската Библия — и там бяха следните думи:

„Молитва

Всички наши мисли и дела — те са свързани,

но сами не могат да ни проправят път към Бог,

от Него обаче е молитвата, божествен дар,

за да се стремим към него, облечени в благодат.

Той ни показва пътя през живота и смъртта

и като спазваме заповедите Му,

да се издигнем до звездите и небето

и всичко да се проясни.

 

Молитвата е пътят на човека към Бог.“