Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (3)

3

Съдебният съветник Габе никога не бе допускал, че на стари години ще предприеме дълго и изморително пътешествие по лоши пътища в есенната киша — още по-малко, за да присъства на селска сватба. Ала онзи, който има властна съпруга, каквато беше госпожа съдебната съветничка, трябва да бъде подготвен да изживее най-невероятни неща.

Затова стана така, че и тази изискана съпружеска двойка се присъедини към сватбеното шествие, което една привечер в късния ноември на 1809 година запъпли на север по селските пътища.

На Коршвол, последната спирка за смяна на конете в крайното село, бяха довели коне от Бьорндал, за да превозят гостите на север през голямото селище, нагоре по хълма и направо през горското селце, отвъд което бе разположено имението Бьорндал. Съдебният съветник беше сред първите, които пристигнаха в Коршвол, и гледката на всички коли, които чакаха там, го смая. Наистина, той знаеше за богатството на Бьорндал, но всяка заможност трябваше да си има граници. Естествено, повечето от тези превозни средства бяха взети назаем от най-различни места, за да се впечатлят гостите! Макар че беше съдебен съветник, т.е. високопоставено лице, обикновеното човешко любопитство бе все още живо у него, затова заразпитва кочияша откъде са всички тези коли. Беше удивен да чуе колко много от тях принадлежат на Бьорндал, но и зарадван, че се бе оказал прав в предположението си, че също толкова много са взети от други стопанства. Радостта му обаче не трая дълго, защото кочияшът, който сам беше от Бьорндал, малко по-късно сухо добави, че сега и тези стопанства са под владение на Стария Даг, така че всички коли всъщност бяха негови.

Съдебният съветник се сконфузи от последните думи на кочияша, който навярно бе достатъчно прозорлив, за да отгатне повода за въпроса му. Тук той получи първия намек за нещо, което бе чувал и преди — че селяните не са непременно простодушни.

Габе никога не бе пътувал далече извън града. Затова се бе отправил на това, по негово мнение, не съвсем безопасно пътешествие, с мрачни предчувствия. И вървя отстрани до файтона на най-страшните завои и най-стръмните склонове, „за да щади коня“, както се изрази. Когато минаваха през гората, се озърташе боязливо, а когато на здрачаване прекосиха голямото селище на север и дочуха песента на горите на Бьорндал, горкият човек загуби ума и дума. Край тесния път нагоре по хълма, който водеше до портата на стопанството, се извисяваха вековни ели с гъсти корони, чиито клони дращеха съдебния съветник и му напомняха на „шпицрутен“ между шепнещи привидения — и като мнозина непознати преди него, той изпусна въздишка на облекчение, когато гората оредя и пред погледа му се разкри селището на Бьорндал.

И както всички останали, съдебният съветник бе омагьосан от гледката на стопанството, когато го съзря в далечината, мрачно и достолепно, разположено високо на север над селището. Защо бе така и той самият не знаеше — ала навярно инстинктът му подсказваше, че добри и трудолюбиви хора са разчистили мястото за Бьорндал тук, насред горите, и са изградили здрави и сигурни постройки на място като старото стопанство, откъдето се разкриваше такава внушителна гледка.

Кочияшът разказа на двамата гости достатъчно, за да разберат, че всичко, което се простира пред очите им — цялото селище с къщите, дворовете и горите наоколо — е старата земя на Бьорндал. Към това съдебният съветник мислено добави и онова, което бе слушал за притежанията на Стария Даг на юг, в големите села. Той бе сложил ръка дори върху такова голямо стопанство, каквото беше Боргланд, разположено в последното село, което бяха прекосили.

Доколкото вечерният здрач позволяваше, съдебният съветник се оглеждаше жадно наоколо, докато се спускаха надолу по склона. Минаха през двора на стопанството Хамарбьо, покрай прастарите, тъмни къщи с малки прозорци, продълговати чардаци и надвиснали торфени покриви. Забуленото в тъмни вечерни сенки стопанство, което се гушеше в полите на хълма — синьо–черен и величествен на фона на небето — оставяше в паметта на всички пътници, които минаваха покрай него, първото неизличимо впечатление от селището.

Гостите продължиха на север. Стъмни се окончателно. Широколистните дървета вече не шумоляха с гъстата си шума, а цветята край пътя отдавна бяха потънали в земята, за да разцъфнат отново напролет. Всичко онова, което лете правеше хълмовете край Хамарбьо толкова живописни, сега беше черна угар, а пътят надолу бе стръмен и опасен с острите си завои и търкалящи се камъни. Някъде ромолеше поточе и есенният въздух бе изпълнен с вечерна тъга.

Файтонът се спусна покрай мрачните селски дворове и сгушените къщички. Едно куче залая срещу пътниците. Няколко прозорчета светеха топло в мрака. Иначе цареше тъмнина и мъртвило. Гостите от града мислеха за фината красота и редките добродетели на Аделхайд, която щеше завинаги да свърже живота си с това място. Прониза ги студ и госпожата прокара кърпичката върху очите си.

Сепнаха се от трополенето на конските копита върху дъсчения мост в подножието на възвишението, водещо до стопанството, и се заозъртаха наоколо, докато минаваха по широката алея с тежките, обрасли с мъх каменни огради и вековните дървета. Гледаха на юг, докато файтонът се изкачваше нагоре, а равнината под тях потъваше назад в мрака и наподобяваше призрачна земя, изпълнена с тайнственост. С изкачването сякаш и въздухът се проясни и човек си поемаше дъх по-леко. Ненадейно пътниците зърнаха чуден лъч светлина в дъното на алеята — далечен и приказен. Вече наближаваха края на алеята — две огромни дървета, съединени с торфен покрив, образуваха арка. Дочу се кучешки лай и дрънчене на вериги, когато файтонът влезе в двора на стопанството. Светлинката, която бяха видели, идваше от прозорците и от изнесените навън фенери, а сега вече се намираха насред самия източник на магията — могъщото старо стопанство. Гостите огледаха обширния двор, току-що преметен и хубав, в чиито краища се издигаха безброй постройки, строго подредени в далечината под формата на правилен четириъгълник. А в средата на двора короната на стария дъб се разклоняваше на три гигантски клона, изрязани като силуети на фона на небето, а няколко задържали се на клоните листа звънтяха от повея на вятъра високо над огряната от домашната светлина част на дървото.

Кочияшът спря пред широкото стълбище на новата къща. Тя бе построена преди цяло поколение от капитан Клинге, но все още я наричаха „нова“ и никога не я бяха използвали особено често. Много бяха хубавите стари къщи в Бьорндал. Бяха построени по стар обичай от най-тежките дървени стволове и там се чувстваха най-добре жителите на стопанството, а най-често и гостите им. Дългият коридор водеше до старото преддверие с голямата печка, в което бяха приемали всякакви посетители през годините. Новата къща бе построена заради Терезе Холдер — покойната съпруга на Стария Даг и майката на младия Даг. Тя бе дъщеря на заможния търговец Холдер и бе дошла в Бьорндал от града. Заедно със сестра си, госпожа Дортеа, бе донесла тук толкова много хубави мебели и други изящни вещи, че построиха новата къща — най-вече заради мебелите. Къщата беше голяма, имаше много стаи и на долния, и на горния етаж, както и големи прозорци. Откакто бяха построили къщата, използваха голямата кухня в нея всеки ден, а в залата винаги празнуваха Бъдни вечер. Там празнуваха и танцуваха и по друго време на годината, а в жълтата, в синята, в червената и в зелената стая, както и в другите стаи, често нощуваха гости. Ала през останалото време новата къща стоеше празна, като изоставена. През последните години, след смъртта на Дортеа и на Терезе, в голямата зала се бяха събирали само за Бъдни вечер и за погребалните тържества в чест на двете сестри и на капитан Клинге.

Сега съдебният съветник Габе и съпругата му бяха докарани пред новата къща и както всички останали гости, ги посрещна госпожица Крюсе, която произхождаше от бедно семейство и беше дъщеря на музиканта Крюсе от голямото село. Беше получила строгото си възпитание тук, в Бьорндал, и бе прекарала по-голямата част от живота си в стопанството, а сега бе начело на женската прислуга и се разпореждаше с цялата домакинска работа.

Госпожица Крюсе посрещна гостите сдържано и любезно, отведе гостите в синята стая и им каза в колко часа да слязат за вечеря.

Съдебният съветник и съпругата му огледаха стаята и се спогледаха. Госпожицата дръпна завесата настрана и пред погледа им в ноемврийската вечер се разкри селището, което лежеше на юг. От тук можеха да видят дори Хамарбьо и хълмовете на запад от него, както и склона, по който бяха минали, и цялото селище, сгушено в подножието му. Небето имаше оловносив оттенък, но слънцето хвърляше върху него последните си отблясъци — такава гледка не е рядкост наесен, а линиите на пейзажа все още се очертаваха величествено на фона на тъмнеещия простор.

Съдебният съветник и съпругата му отново се спогледаха и тя пак избърса леко очи с кърпичката си; този път обаче едва ли беше от съчувствие към Аделхайд Баре.

Гостите от града пристигнаха. Някои дойдоха на групи, яздейки, а на други пътуването отне повече време, тъй като им се бе наложило да сменят конете по пътя. Файтонът на последните гости се бе повредил, затова те пристигнаха късно. Единственият човек, който не дойде тази вечер, беше Аделхайд.

Новият свещеник в селото беше далечен роднина на Аделхайд по майчина линия. Той не приличаше на повечето свещеници по свое време. По-строго от тях съблюдаваше добрите стари народни обичаи и законите на Библията. Беше заявил, че щом ще венчае Аделхайд в своята църква, тя трябва да пренощува в дома му в навечерието на сватбата. Майор Баре остави дъщеря си в свещеническия дом и незабавно се отправи към Бьорндал. На следващия ден щеше да я заведе навреме в църквата. Стария Даг го бе помолил да пристигне в стопанството рано същата вечер, за да посреща гостите, повечето от които бяха непознати за сина му. А майорът съвсем не тъгуваше, задето трябва да остави своя „попски шурей“, както наричаше свещеника, и да бъде в Бьорндал тази вечер.

Майорът настаняваше гостите и се наслаждаваше на удивлението им от разкошните стаи и мебели. Смехът му дълго кънтя в къщата и над трапезата на вечеря.