Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (27)

27

Легендата разказва, че колибата Вестли е първата къща, която си издигнал първият мъж от рода Бьорндал, когато дошъл в тези гори, бягайки заради по-силния враг от запад.

Тази колиба още се намираше горе, западно от скалния хребет след брезовия лес, последния фронт на горите пред високата планина. От тук човек можеше да види безкрайно далеч над гористите планински гърбове, които се спускаха на запад в други посоки.

Колибата бе леко изкривена заради вятъра и столетията. Слънчев пек, дъжд и зли зимни мразове бяха въздействали през вековете върху дървото, от което бе изградена. То беше сиво-бяло и напукано, дори нацепено, с широки, криви пролуки, които проникваха дълбоко навътре.

Изхабените скоби на вратите скърцаха и ридаеха, когато вятърът проникнеше. А когато бурята започнеше да утихва, тогава скелетът на постройката лека-полека се наместваше отново, и тя все повече и повече лягаше на една страна, уединявайки се. Бушуваше ли злостна буря, колибата се клатеше, издигаше се, като за отбрана, и се издигаше достолепно.

Откъм долината в един такъв суров, ветровит ден на ранната пролет през гората от запад се изкачи чужденец. Той приседна за малко на един от върхове с борови гори и внимателно започна да се оглежда назад, в посоката, от която бе дошъл, през гористите върхове и потъналите зад тях долини. От време на време въртеше главата си и се ослушваше, като оглеждаше и другите посоки наоколо. Беше силен младеж, с брадва на пояса, с големи юмруци, почернели от боядисване на кожи или някакво подобно занимание. От вкиснатата бира с ръжда от желязо в нея, с каквато смес боядисваха тогава кожите, оставаха следи дълго време по ръцете.

Мъжът обръщаше и разглеждаше ръцете си, сякаш се чудеше защо бяха толкова черни. Изправи се, огледа се наоколо и видя колибата Вестли, намираща се високо на брезовия хребет.

Снегът там беше още бял, както насред зима.

Изпълнен със смъртен страх, мъжът се оглеждаше и ослушваше наоколо и преди всичко — назад. После пое бързо през боровете и се отправи към колибата.

Колкото по-високо се изкачваше, около него заваля сняг и бурята се усили, но той продължаваше да върви решително срещу нея, като се оглеждаше боязливо на всички страни и най-вече — назад. Беше навлязъл много навътре, прехвърляйки хребет след хребет, като последното му изкачване го водеше по много стръмен и мъчителен път; снегът тук ставаше все по-дълбок и по-дълбок, а вятърът направо режеше, мразовит като през зимата.

Мъжът стъпваше тежко и неуморно газеше в снега, крачките му ставаха все по-ситни, той обръщаше поглед назад и оглеждаше недоверчиво следите си; вятърът и снегът обаче ги заличаваха.

С последни сили той открехна вратата на колибата и влезе вътре.

 

 

Малко хора си спомняха какво бе преживял Младия Даг. Той вече бе умирал веднъж.

Тогава, когато бе загубил опора на Планината на мъртвите и бе паднал, бе преживял с бистра глава и будно съзнание, в продължение на един миг, ясната мисъл: сега умирам. Да, бе запазил след това дори нещо като спомен, не само заради охлузванията и раните, които бе получил при падането, а също така и заради страшния удар най-накрая, който беше самата смърт. Оттогава насам го измъчваха всякакви мисли; не само виденията, за които бе разказал на Аделхайд.

— Животът е смърт — беше казал той тогава и тези думи, произнесени от собствената му уста, се бяха върнали към него, бяха го просмукали отвътре и оттогава той смяташе, че усеща смъртта в много неща на този свят — близко, твърде близко до себе си. Прехвърли в съзнанието си своя досегашен живот и намери там много часове, прекарани в борба с мечки и ранени елени, много луди катерения по отвесни скални стени, над планински пропасти, в търсене на ястребови и орлови гнезда, много спускания със ски по страшни склонове и много лекомислени преминавания по крехък лед напролет, твърде много случаи на непредпазливо боравене с пушка — така че изстрелът често пъти му бе опърлял косата по слепоочието. Бе умрял само веднъж досега, но много пъти вече бе стоял съвсем близко до смъртта. Да, смъртта беше част от живота…

Естествено, ако искаше да живее безопасно, можеше да си стои долу в имението. Но не умираха ли постоянно хора от всички възрасти, колкото и да се пазеха? Един го убиваше светкавица в собствената му къща, друг — копитото на някой кон; трети падаше от каруцата си, а онези, които седяха у дома си, биваха сполетявани от всевъзможни болести. Неговата собствена майка се бе подхлъзнала на леда и бе умряла от това.

Предпазливостта не помагаше особено. Човек трябваше да приеме всичко така, както то идваше. Затова Младия Даг тръгна по обичайния си път през горите — по-непредпазлив от когато и да било.

Смъртта беше за него вече стара познайница. Той и смъртта сякаш се бяха хванали ръка за ръка. Но животът го тревожеше. Всичко в живота беше така непостоянно. Той не можеше да забрави по-голямото си момче; беше станало вече истински човек със собствени мисли, думи и въпроси. Никога не можа да заличи от паметта си последното впечатление от него — малкото му, измъчено лице. Даг беше монолитен, както целия му род, и той бе обичал от цялото си сърце детето. Мъка като тази не може да бъде понесена от човек.

Вероятно това го караше да не се радва толкова много на новородените си деца и се задържаше често далеч от вкъщи, от момчетата и Аделхайд, от имението и от живота изобщо. Не смееше втори път да обича нещо толкова безгранично и силно.

Често му се случваше, естествено, да го обземе, както и по-рано, копнежът да се върне вкъщи, когато бе отсъствал твърде дълго — копнежът за малките, за Аделхайд и за голямата му светла стая, която го очакваше с отворена врата към съседната стая и трите негови живота в нея. И често, както бе на път, неочаквано свиваше назад и тичаше, колкото можеше, за да стигне вечер у дома. Тогава се оставяше да бъде запленен от магията на вечерите, когато Аделхайд свиреше на старото пиано и пееше хубавите песни, които замайваха главата на човек и проникваха до дълбочините на сърцето, или пък когато, седнала пред камината в нейната стая, придружаваше с тихо тананикане сребърните звуци на своя музикален инструмент.

Избягваше да остава две вечери поред у дома. Щастието в живота го плашеше. Бе толкова непостоянно, а той му се отдаваше така безусловно. Всъщност сам не знаеше това толкова съзнателно; но усетът му го предупреждаваше и той отиваше надалеч.

Често Аделхайд изпадаше в дълбоко отчаяние, защото не разбираше това негово държане. Дойдеше ли си обаче Даг, тя забравяше веднага мъки и грижи. Тогава в нейното щастие оставаше само една-единствена пукнатина. Това беше едно видение, което често пъти се появяваше в мислите й: тъй като Даг ходеше така непредпазливо в горите, можеше един ден повече да не се върне.

 

 

Младия Даг бродеше из северните гори същия ден, когато мъжът от западните долини се изкачваше към колибата Вестли. Искаше да се прехвърли на запад. Откакто помнеше, там никога още не бяха секли дърва. Издигаше се гъста, дива гора, със съборени от ветровете дървета и изгнили дънери.

Един поток се стичаше от планината и тръгваше на запад към едно езеро; но оттам нататък се извиваше остро на изток, като се вливаше в голямата река, която се спускаше между склоновете в посока на Бьорндал. Младия Даг сега искаше да изпита този поток при топенето на снеговете и да види дали ще може през идващата пролет да се спуснат по него салове, ако там решат да секат дърва.

Обхвана го нещо като безпокойство, докато беше на високото в гората при върха с боровете. Северният вятър донасяше снежен въздух от планините и събуждаше в него някои спомени. Той вдигна глава и помириса въздуха, а главата му бавно се обърна на север. Какво го теглеше да върви все по-нагоре сега, в самото разпукване на пролетта?

Натъкна се на сняг и зимна буря още при последните борови възвишения, а при брезовите склонове на север видя да искрят белоснежен дим и зима. На един крив, прогнил бор намери ските си. Пъхна крака в закопчалките и се спусна на север — право срещу вятъра, който, колкото Даг се изкачваше по-високо, толкова повече се усилваше, като най-накрая прерасна в буря…

Изкачи се до горе, до цепнатината в гребена на планината, над брезовите гори. Дълго стоя там, треперещ от умора след трудното изкачване по безконечните стръмни склонове, и се загледа, както през пролетта преди две години, над високото плато — към Планината на мъртвите. Снежната буря го шибаше в лицето и проникваше мразовита до кожата му, така че имаше чувството, че се е изложил съвсем гол на стихията й. Студът провикваше до мозъка на костите му.

Но планината опиваше невидима. Нищо, освен буря и облаци снежен прах.

Тогава той се обърна назад и се остави на бурята да го тласка известно време надолу през брезите, за да слезе отново към боровите гори. Но изведнъж реши да завие на запад. Можеше да пренощува в колибата при потока, като по този начин още утре рано щеше да бъде близо до горите там, както и до речното корито. Бурята бушуваше бясно, но сега той бе вече твърдо решил да стигне до колибата.

Когато човек познава пътеките и ги кръстосва отдавна не си дава сметка колко трудни стават при борба с бурята, колко по-дълги стават, дори непонятно дълги. На Даг, който беше изморен вече от по-рано, пътят се стори безкраен. Възможно беше да е сгрешил посоката, или пък не знаеше къде е, тъй като бурята не му позволяваше да вижда. Той бе принуден да напрегне всичките си сили, цялата си воля, и все пак имаше усета, че стои на едно място.

 

 

Беше ли снегът бял?

Не — сега вече не. Беше сив и ставаше все по-тъмен. В края на краищата всичко пред него стана черно като нощ, без облик и форма.

Светли ивици прорязаха мрака, като го обляха в кървавочервено сияние, след което отново се смрачи, стана сиво, след което — черно, напълно черно.

В устата си имаше вкус на кръв, горчиво-солен, отблъскващ сладникав вкус на кръв, а после отново сол и земя, като междувременно под него всичко започна да се люлее — краката, ските, снегът; даже самата почва пропадаше. Снегът и земята се вдигаха пред него. Той мушна ръце в снега и се опря направо на земята пред себе си.

В него се събуди някакъв първичен усет, дълбоко от подсъзнанието, животинското в него му подсказваше, че лежи на снега, изпънал крака и ръце. Без да мисли, отново наместо краката си в закопчалките на ските, изправи се и приливът кръв, който бликна в тялото му при това движение, го пробуди отново за живот, защото краката му пак започнаха да се движат напред. Да, дори когато бурята се нахвърляше с такава сила, че го издигаше почти над снежната повърхност, дори и тогава той се оттласкваше напред. А щом нощната буря се разбесня над високите хребети и склонове, Даг вече се стовари в заслона на задната дървена стена на колибата Вестли.

Беше се заблудил в бурята. Бе започнала в началото на север, като Даг си определяше посоката по нея. Гледаше постоянно как бурята го удря отдясно, това му бе известно дори и по времето, когато му прилоша; а вървеше ли така, щеше да се движи право на запад, където ще стигне колибата Раус, която се намираше под боровите склонове, на север от планинското езеро, което имаше намерение да огледа на следващия ден. Но вятърът се бе насочвал все повече и повече на изток, а заедно с него и Даг, и понеже постоянно внимаваше да усеща вятъра отдясно, Даг се бе изкачвал все по-високо по склона, все повече бе извивал към север, бе заобиколил колибата Раус и беше стигнал далеч на запад, до реката, която слизаше от високите планини.

Накрая беше забелязал, че се е отклонил, защото се бе насочил право към колибата. Сега той се надигна леко, вдигна нагоре ръце и опипа с пръсти къде е вратата, отвори я леко и с последната искра от животинската си жажда за живот провлече крака през дълбокия сняг и се стовари вътре в колибата. Бурята затвори с яд вратата зад гърба му.

Като че ли стихията беше гонила точно него. Ревеше като безумна около колибата, спускаше се надолу през скалните пропасти, стичаше се от всички страни. Понесеният от нея сняг се вдигаше, като кипеше като бурно море, събираше се на грамади, затрупваше колибата, въртеше се и танцуваше над мястото, където бе колибата вече бе погребана и скрита.

 

 

Нощта изтичаше, час след час бурята продължаваше да реве, пречупваше и поваляше стогодишни борове по върховете като сухи клечки, беснееше с последната ярост на зимата.

В мига, когато бурята бушуваше най-яростно и колибата Вестли бе погребана сред снежен прах и снежен кипеж, ивица син дим се накъдри над мястото, където покривът беше потънал в снега. Димът беше мигновено отнесен, но други вълма пропълзяха отново, като се понесоха с бурята в едно.

Рано сутринта Даг седеше при огнището и си печеше сланина. Беше лежал изтощен и вдървен на земята, с ръце под себе си, като бе спал няколко часа; после стана, седна, с вдървени и вкочанени крайници, и си накладе огън, след което в колибата се разнесе апетитен мирис на печена сланина.

Изведнъж той вдигна глава и се ослуша. Бурята ревеше и вилнееше, колибата се люшкаше насам-натам, както обикновено ставаше, гредите скърцаха и стенеха. На Даг се стори, че долови и друг някакъв шум, съвсем близо до себе си, но това бе вероятно отново бурята. Отново се наведе над жаравата. Дали бе слухът, усетът или друго нещо — никой не знае кое прави един зрял човек така чувствителен.

Извърна поглед към леглото и все едно видя там смъртта. Един здрав, див мъж, с очи изцъклени от жажда за убийство или от ужас, с вдигната нагоре брадва в силните си черни, изопнати ръце.

Мъжът се втурна напред, брадвата падна, защото Даг се хвърли от столчето си със светкавична бързина върху крака на човека. Острието на брадвата удари в камъните на огнището, от което изскочиха искри. Няколко секунди на бясна борба между две диви животни, после се чу пронизителен писък, изпълнен с болка и смъртен ужас, вик, който заглуши бурята и всичко друго. Едното от двете животни се надигна запъхтяно на колене, изправи се, като трепереше, в цял ръст. После, като влачеше другото животно, чиято глава удряше с тила си по земята, то отиде до вратата, отвори с крака и колене и изхвърли товара си навън, сред развилнялото се море от сняг.

След като вратата отново бе затворена, подпората бе бутната, за да се заключи, Даг застана сред светлината от огнището.

Миришеше на изгоряла сланина сред жаравата, дръжката на брадвата се бе превърнала във въглен, огънят пъплеше около тигана, сини пламъчета трептяха и се стрелкаха, пламтейки още известно време.

Даг беше сляп за всичко наоколо. Стоеше като вкаменял, само гърдите му се надигаха и спускаха, като от единия му ръкав се стичаха капки топла кръв на пода.

За щастие, Аделхайд не бе сега тук, за да го види. Не изглеждаше никак добре. Косата му бе настръхнала диво, дрехите му бяха раздърпани. Но не това го правеше страшен. Лицето му — то беше страшно. Челото му бе сбръчкано на дълбоки бразди над носа му, веждите му бяха опнати като ястребови крила, а очите му гледаха изпод тях — неузнаваеми и мрачни. Синият периметър около тъмната му зеница бе изчезнал, а самата тя бе станала зловещо голяма и ужасяващо черна. Носът му изглеждаше необикновено тесен, костта му се очертаваше остро под кожата, а ноздрите му трептяха застрашително. Устата му бе полуотворена вляво, като стиснатите зъби блестяха жълто–бели в страшна усмивка; под тях изпъкваше, упорита и широка, брадичката му, все пак със своята лека, благородна извивка, която беше така забележителна някога в Ане Хамарбьо, както и при Стария Даг.

Мускулите по гърба му потрепваха така рязко, че раменете му се раздвижваха, докато главата му беше приведена напред. Сърцето му биеше лудо.

Измина доста време, докато той обуздае звяра в себе си, след като веднъж бе напълно изтървал юздите му.

Не е редно да прибереш вътре при себе си един убиец, след като преди минута си бил принуден да се бориш с него на живот и смърт.

Но Даг направи точно това.

Беше сигурно, че човекът щеше да замръзне в снежната буря навън. Така че Даг махна подпорното дърво, отвори вратата и излезе навън. Снегът бе вече престанал, но бурята продължаваше да вилнее все така студена, като вдигаше вихрушки и носеше снега из въздуха. Човекът не беше на мястото, където го бе хвърлил Даг, над него бе навян сняг, затова Даг успя да го намери едва след като се спъна в него.

Той го довлече вътре, обърна го на гръб и го прислуша. Да, беше жив; но едната му ръка стоеше странно пред гърдите му, а доколкото Даг си спомняше, при схватката човекът съвсем не се бе проявил като сакат.

Много неща му се бяха случвали в гората. Няма нищо по-лесно от това да си изкълчиш ръката, когато се бориш с големи дървета. По всяка вероятност човекът бе извикал така пронизително заради изкълчване на ръката си. Даг го настани удобно и приготви всичко необходимо за бързата манипулация, която бе необходима, за да се намести ръката отново.

Може би бе бутнал леко ранената ръка, която бе вкочанена от студа. Във всеки случай мъжът дойде в съзнание и впери в него огромни ужасени очи. В същия момент Даг направи хватка с коляното си и с двете си ръце, като ръката се върна на мястото в ставата. Човекът едва ли беше дотолкова в съзнание, за да разбере какво става с него, като по всяка вероятност си мислеше, че този ужасяващо силен мъж има намерение да му строши ръката. Усети ужасната болка и изкрещя толкова силно, че викът му още дълго звучеше в ушите на Даг. Измина доста време, докато Даг го накара да разбере онова, което бе станало. Най-накрая той се надигна и седна на леглото; остана седнал там, държеше болното си рамо и гледаше втренчено Даг. От време на време потреперваше от ледени тръпки, толкова силно, че зъбите му изтракваха. Навярно се дължеше на болките, както и на студа, който още сковаваше тялото му, а може би беше и заради страх.

Даг не го погледна. Отиде до огнището и махна от огъня почти зачервения тиган.

— Ето че сланината ми изгоря по твоя вина — рече той, като че ли това беше нещо по-лошо от удара на брадвата.

Брадвата блестеше в огъня без дръжка, защото тя бе изгоряла. Даг се отнасяше грижливо към сечивата. Затова извади брадвата от жарта. После сложи тигана на полуотворената врата, за да изстине на вятъра. Когато бе достатъчно охладен, го внесе отново вътре, извади от раницата си друго парче сланина, наряза я на ивици и я изпече.

Отстрани мъжът гледаше с алчни очи и жадно поемаше апетитната миризма и почти не повярва на очите си, когато Даг дойде до леглото с тигана, столчето и раницата, сложи тигана до него, извади и наряза хляб.

— Сигурно си гладен — рече Даг, а мъжът не отказа.

Започна да си чупи хляб със здравата ръка. Често се опарваше, докато си взимаше и духаше усилено върху сланината и пръстите си. А Даг извади ножа си, за да си набожда с него малки късчета сланина. След като заситиха острия си глад, Даг изведнъж го погледна и започна да се смее със своя тих момчешки смях.

— Много лош занаят си избрал — рече той.

Човекът потрепна и хвърли бърз поглед към Даг. После погледна черните си ръце и промърмори нещо като „обущар“.

— Ти си гробар — студено рече Даг, като задържа погледа му, който го отбягваше.

И преди още онзи да събере смелост да го попита какво иска да каже с това, получи отговор.

— А защо го уби?

Човекът не се опита повече да отрича. С наведена глава и ръце, които трепереха, той разказа прастарата история за невярната жена, за алкохола и за един твърде силен удар, който носи смърт. А после поиска непременно да разбере толкова ли се вижда, че е убиец, щом Даг веднага бе разбрал това.

— Е — отговори Даг, — когато някой бяга посред снежната буря толкова надалеч в планините и напада с брадвата си един невинен човек, явно е, че за него нещата са на живот и смърт.

Мъжът попита дали Даг ще го издаде на ленсмана, а очите му бяха изцъклени от страх.

— Всъщност тук аз съм ленсманът — рече Даг, — и когато бурята стихне, ще те заведа в колибата до Свартиернкоя и там ще те затворя. Ще подхожда на черните ти ръце.

С учуден поглед мъжът гледаше към Даг, докато му говореше. Никога не бе срещал такъв странен човек. На вид хубав и изтънчен, но силен като животно, със студен поглед и неумолим в приказките си, но все пак… Беше го внесъл вътре и така го бе спасил от сигурна смърт в снега, бе му наместил ръката и го бе нахранил. Дали сега това, което той казвате за затварянето, беше на шега или наистина?

В този момент Даг го попита защо не го е убил, докато е спял на пода.

— Спал си тук? — попита го учуден другият. — Аз също явно съм спал. И когато се събудих, ти седеше там и си печеше сланината.

— А ти реши веднага да ме нападнеш в гръб, така ли? — попита Даг с презрение.

Дълго време се гледаха, после онзи наведе поглед към ръцете си. Най-после каза, че бил обезумял от страх и си помислил, че Даг го преследва.

— И тъй като вече нямаш задръжки, реши, че можеш да убиваш всеки, който ти се изпречи на пътя, а?

Бурята бе вече утихнала, когато Даг отиде до вратата и погледна какво е времето.

 

 

Даг отведе мъжа на изток, до колибата при Свартиернкоя, и му показа, че там има брадва и гърне, както и други домакински прибори, закачени високо на гредите; даде му остатъка от храната си и го посъветва да стои засега тук. Ако някой дойде да го преследва, той може да бяга право на север и да се скрие в планината. Освен това може да си изкорени малко от гората, ако реши.

— Но да знаеш, че ако убиеш някого тук — добави Даг, — тогава няма да намериш скривалище никъде по света.

Мъжът го изгледа бързо. Сега Даг изобщо не се шегуваше.

 

 

Когато Даг тръгна отново на запад, огледа течението на потока, който искаше да използва за спускане на дървата, и замислен, се насочи назад през планините.

Докато вървеше, си мислеше за един друг мъж, за рибаря Бьоре. Той бе получил подслон от баща му, а доколкото Даг знаеше, и ръката на Бьоре бе нанесла тежък удар някога, заради любимата му. Животът можеше да бъде толкова безсмислен, че инстинктът, който иска да роди живот, понякога подтиква човек да отнеме живот.

В един момент Даг се сети, че бе отишъл горе, за да види Планината на мъртвите, и тя му беше изпратила тази буря, която едва не го погуби, и като не можа с нея да му стори нищо, планината бе променила посоката на вятъра и му бе изпрати убиеца в колибата. Но той не й се сърдеше. Тя беше в правото си. Той не биваше да се изкачва горе, на самия череп на смъртта, а после да се върне и да демонстрира, че въпреки всичко още е жив; не трябваше да предизвиква планината точно по времето, когато тя издигаше снагата си насред пролетната буря, като зловеща заплаха над живота.

Че и този път успя да се спаси, това му изглеждаше истинско чудо. В този миг си спомни нещо казано от Аделхайд. Тя се молела за него — така му бе признала веднъж — всяка вечер.

В него се събуди силното желание да се върне у дома. Беше преживял твърде много и то му беше достатъчно този път.

Даг не гледаше безкрайната земя на прадедите си с очите на собственик, не държеше главата си високо и не се чувстваше голям.

Бе свел главата си ниско, а умът му бе зает с мисли.

Чувстваше се по-близък със смъртта, отколкото с живота.