Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (21)

21

Трима мъже отидоха на север през гората, за да нарежат няколко дървета, които бяха останали повалени и покрити със сняг през зимата. Имаха кон със себе си.

Просто седяха и си почиваха, когато кучето на Даг дотича при тях. То ги подуши и излая. Мъжете очакваха, че и Младия Даг скоро ще дойде — затова веднага станаха и усърдно се заловиха за работа. Но Даг не дойде, а кучето не спираше да лае и да обикаля неспокойно.

Един от мъжете беше Мартин Хогер, най-опитният дървар в горите на Бьорндал. Весел, сръчен и умен. Той хвърли поглед към кучето един-два пъти, после се изправи и погледна загрижено към другите, които се занимаваха с трупите.

— Вероятно се е случило нещо с Даг. Кучето се държи много странно.

Всички се загледаха в кучето, а то нетърпеливо махаше с опашка и „хленчеше като болно хлапе“, описа го по-късно Мартин, който проумя, че трябва да се предприеме нещо. Нещо не беше наред. Единият от мъжете трябваше бързо да се върне в имението и той веднага се завтече, а Мартин и другият, заедно с коня, се насочиха на север, откъдето се бе появило кучето.

 

 

Когато мъжът дойде от гората, Стария Даг седеше до студената камина във вътрешната стая, потънала в сумрак, с отворена врата към залата, за да влиза светлина. Човекът задъхано и накратко разказа, че кучето на Младия Даг дотичало при тях и че нещо трябва да се е случило, ако се съди по поведението му. Стария Даг можеше да бъде прекършен от непреодолима болка, като всеки друг; но една надвиснала заплаха не можеше да го превие. Надигна се хладнокръвно — единствено ръцете и гласът му трепереха, когато поръча на мъжа да отиде и да си вземе нещо за ядене в кухнята, да си поотдъхне от дългия път и да си държи устата затворена по отношение на вестта, която бе донесъл. Трябваше само колкото е възможно по-скоро да изпрати в залата госпожица Крюсе.

Госпожица Крюсе се появи и Стария Даг й съобщи с тих глас за какво става въпрос и поиска обувките си за гората, както и торба с припаси. Дърварят бе дошъл доста отдалеч, а кучето — от още по-нататък, на север. Беше по-добре да се приготви за дълъг път.

Смрачаваше се, но светлината на пролетта все още се стелеше над горите, когато Стария Даг се отправи, за пръв път от едно поколение насам, на дълъг път в горските си имоти. Докато можеха още да го наблюдават от къщи, той стъпваше твърдо; но горе, до стръмния склон, откъдето започваха горите, започна често-често да прекарва ръка по очите си и да шепне, треперейки:

— Бъди милостив към мен и този път, не оставяй Даг да умре преди мен.

Започна да говори на кучето си, за да се овладее, но познатите звуци на пролетта в дълбочината на гората събуждаха в него толкова много спомени, че сърцето му бе сграбчено от тревога. В дълбините му избуя страх, непознат досега за него. И той отново промълви същите думи. Звучаха като „Отче наш“ или друга някаква молитва, докато тежката му фигура се отдалечаваше бързо, с широки и твърди, свикнали с гората крачки.

 

 

Старите дървени постройки разнасят най-различни шумове в зависимост от момента на деня и годишните времена. Но необичайните звуци се различават твърде много от обичайните — за онзи, който има ухо да ги чуе.

Седнала в креслото до стъклената врата на стаята си, с подпряна буза на дланта си, Аделхайд седеше и гледаше, обзета от мъчителни мисли, през стъклата, гледаше вечерното пролетно небе, когато дърварят влезе в залата. Разбира се, припряното му тропане на входната врата, накъсаните, задъхани думи не можаха да се доловят горе, при нея; но тя почувства необичайните звуци вкъщи; затова стана и се насочи уплашено към вратата.

Почти веднага чу забързаното влизане на госпожица Крюсе в залата, после как излезе още по-бързо и как се върна. Малко по-късно дочу познатите стъпки на Стария Даг, само че те бяха сега по-бързи от обикновено, чу как се отваря и затваря вратата, как старото куче, което винаги лежеше и се топлеше до камината, започна да драска по вратата, защото искаше и то да излезе. Следователно Стария Даг се беше приготвил за пътуване в гората, щом кучето се държеше така, и по всяка вероятност имаше нещо спешно. На лицето на Аделхайд нахлу гореща вълна кръв и студена пот изби по челото, тила и надолу по гърба й.

Зави й се свят.

Щом толкова бързо Стария Даг се беше запътил сега, на свечеряване, към гората, тогава трябваше да се е случило нещо с някого.

Аделхайд отвори вратата и изтича надолу по стълбището. Старото куче я посрещна, като въртеше опашка и непрестанно скимтеше. Тя застина и се вслуша, сякаш казаните тук с тих глас думи още се носеха във въздуха.

Стъпките на госпожица Крюсе, която минаваше през кабинета, се приближаваха. Без да подозира, че Аделхайд е там, тя излезе, плачейки, в преддверието. Сепна се и впери ужасен поглед в бялото като сняг, замръзнало лице на Аделхайд.

— Какво… какво… се е случило? — едва промълви Аделхайд.

Госпожица Крюсе не се сдържа и се разрида, въпреки че Стария Даг й беше забранил да казва. Притискаше ръце към устата си, но заради ескалиращата тревога на Аделхайд накрая й призна, че нищо не се е случило, освен че кучето се е върнало само. Единствено това знаела.

Аделхайд нямаше ни най-малка представа, че когато кучето на един ловец се връща и търси помощ, това никога не е за хубаво, а и госпожица Крюсе не й каза, че поведението му е подсказвало неприятности. Но тя знаеше, че кучетата на Даг бяха част от него, както и той от тях. Неведнъж бе изпитвала дори ревност, когато те се втурваха към него, преливащи от радост, че могат да отидат с него в гората. А сега нейното предчувствие й нашепваше какво означаваше, когато куче се е върнало само.

Кръвта бучеше във вените й и след като дълго стоя така, накрая си пое дълбоко въздух и рече тихо, с пресекнал глас:

— Аз също искам да отида в гората.

Това беше нечувано, една жена от Бьорндал да посмее да отиде в гората — а когато една префинена градска рожба като Аделхайд казваше това, за госпожица Крюсе беше пълна лудост. Започна да я утешава с думи, молеше я, дори я умоляваше на колене да си остане вкъщи, защото в противен случай тя, госпожица Крюсе, ще понесе цялата отговорност, но Аделхайд бе непоколебима в решението си. Пред очите на госпожица Крюсе тя се превърна в горда, силна стопанка на къщата, господарка, която заповядва властно и непреклонно.

Единственото, което успя да я убеди госпожица Крюсе, бе да си вземе малко храна в една раница, да обуе дебели обувки и да облече плътни дрехи, както и да завърже старото куче с една каишка за китката на ръката си, за да не избяга от нея. Това бе всичко, което успя да стори.

Аделхайд така силно затръшна вратата на излизане, че госпожица Крюсе дълго време не смееше да я открехне, за да я съпроводи с поглед — принуди се да се промъкне в залата и да наблюдава през прозореца. Госпожица Крюсе остана разплакана там дори след като Аделхайд вече бе изчезнала от погледа й. И тримата — в гората. Единствено Бог знаеше дали щеше отново да види някого от тях през живота си. Същата тази вечер, както и през нощта, госпожица Крюсе се моли дълго-дълго и многократно каза всички молитви, които знаеше.

 

 

В края на април северните нощи обикновено са светли, но в горите се смрачаваше още привечер. Старото куче тичаше и я теглеше по следите на Стария Даг, които надушваше, и Аделхайд вървеше подире му.

От младостта си Стария Даг познаваше всички пътеки в горите — те не представляваха трудност и за жената, разтревожена за живота на мъжа си. А днес Стария Даг не беше заобикалял стръмните склонове.

Беше се случило така, че Аделхайд, някогашната кралица на баловете, най-фината и най-красива от всички, беше принудена през тази пролетна нощ да се придвижва напред по старите пътеки на ловците през високата гора. От онова, което беше чувала, тя знаеше, че има мечки и диви елени, че има опасни скални свлачища от планинските върхове, че има бездънни блата. Но сега изобщо не мислеше за тези неща. Смъртта и животът не означаваха нищо за нея. Уповаваше се само в това, че кучето ще открие пътя, и не мислеше за нищо друго, освен за нарисуваните от въображението й картини с Даг — кървави картини. Имаше три възможности: или бе сполетян от нещастие с някоя мечка (Аделхайд знаеше как бяха загинали дядо му, както и други негови прадеди), или беше паднал в някоя пропаст, или пък (дано Господ й простеше тази мисъл) сам беше насочил пушката към себе си.

След смъртта на децата той беше като човек, загубил разума си — това й хрумна сега и тя започна да се укорява, че бе мислила единствено за собствената си болка. Каквото и да се беше случило, тя имаше вина за това. Древното предание за жените в нейния род беше вярно — всички те носеха нещастие на мъжете си.

Така бе обсебена от мислите си, че беше сляпа за всичко наоколо. Ала човек не бива да бъде сляп в горите — още повече, щом за пръв път прекрачва в тях.

Старото куче Бистер и Аделхайд стигнаха до един връх, обрасъл с борове; и точно когато трябваше отново да започнат да се спускат, Бистер спря, подуши наоколо и отскочи от пътя толкова рязко, че Аделхайд с мъка успя да го удържи. То изръмжа бясно в отговор на нейната съпротива, но в същия момент се чу трясък в гъсталака и нещо огромно се понесе надолу някъде към планината толкова бързо, че клони се трошаха и цепеха, камъни се ломяха и ехтяха надалеч.

Страх от гората обзе Аделхайд. Спря, задъхана и разтреперана, заслуша се и едва сега забеляза, че гората живееше, с хиляди различни звуци под еднообразното шумолене на вятъра. Около нея се разнасяха шепот и ромон, а тъмнината се спускаше върху нея все по-плътна и все по-близо.

Сега тя се сети с благодарност за госпожица Крюсе, че й бе дала Бистер и го бе завързала толкова добре за нея. Защото ако се бе осмелила да дойде тук без куче, наникъде нямаше да помръдне — нито напред, нито назад. Страхът я накара да се замисли в един миг и за себе си, а и спускането надолу ангажираше цялото й внимание. По този начин тя известно време забрави за ужасното, заради което бе поела по този път.

Един поток минаваше през падината. Бистер стигна до едно място, където можеше да се премине по по-големи камъни отвъд. От другата страна започваше нова височина, а на високото имаше къща. Тогава Аделхайд почувства, че е толкова изморена, че едва се държи на краката си, а и старият Бистер бе накрая на силите си, защото душеше и тихо скимтеше по посока на къщата, показвайки, че му се иска да спрат. Беше само една стара колиба, но Аделхайд и Бистер се отпуснаха върху сухите вършини на леглото и мигом заспаха.

А горите шумяха и пееха тихо около колибата, поклащани от ветрец, който високо в планините всъщност беше страшна буря.

 

 

Аделхайд и Бистер бяха схванати и вкочанени на следващия ден. В действителност, след като се поразтъпкаха, се почувстваха по-добре, ала горите пред тях ставаха все по-безкрайни, а след препускането на елените през изминалата нощ през обраслото с борове възвишение Аделхайд усещаше вътрешно напрежение, тревога, дори и сега, при светлината на деня. Бистер вероятно губеше от време на време дирите, защото пътят им понякога се извиваше прекалено много, а може би се дължеше и на факта, че бяха принудени да заобикалят всички тези езера и водоеми, блата и стръмни върхове.

Известно й беше за високите планини, където Младия Даг ловеше яребици, и сега, когато Бистер я поведе по склона на Скарфиел, тя го помисли за високите планини, ала имаше още много, безкрайно много от Скарфиел до тях. Южните му склонове бяха обрасли в гори, като дори на самия връх имаше редки борове. Но Бистер не се изкачи дотам. Той откри стара пътека, която се извиваше по западния склон на хълма, и когато достигнаха завоя й на север, спря неочаквано и се просна по корем на земята. С безразсъдна упоритост, с шум в ушите и солен вкус в устата, Аделхайд бе вървяла дълго време напред. Вече трябваше най-после да са пристигнали, тъй като високите планини според нея се простираха навътре в горите. Хвърли поглед на Бистер и се изплаши. Дали не беше болен? Ако беше така, как щеше да продължи напред? И тогава вдигна очи — на север гористата планина продължаваше. Връх над връх, ала твърде далеч на хоризонта, там, където сякаш се бяха разгорели пламъци в небето.

Заснежената редица от върхове блестеше като пламъци под лъчите на слънцето, а от запад имаше черно-сини сенки.

Дъхът на Аделхайд секна в гърлото й. Нима беше толкова далеч до планините на Даг — и там ли, там ли се бе случило ужасното?

На никого не е известно как се пораждат такива чувства, ала на нея й се струваше, че ледената яркост на планинските върхове пламтеше точно за нея и подсказваше, че там се е случило нещо ужасно.

Насочи очите си надолу към езерото на Скарфиел. То се простираше под нея синьо-зелено, заплашително в сянката на високите планини. Огромен водоем, с вълни, предизвикани от вятъра и разбиващи се на брега, истинско езеро. На горния му бряг на север тя откри зелено петно трева. Прикова погледа си в него и откри там залив с лодка и мрежи, прострени да съхнат, а назад се виждаха постройки, като от един комин се виеше лек дим. Следователно там живееше някой. Гореща кръв нахлу в лицето й. Вероятно там можеха да знаят какво е станало.

Дръпна леко връвта и Бистер се изправи с един скок отново на краката си. Вероятно бе свикнал да се прави почивка на този завой с гледка към околността. Спуснаха се надолу, на много места беше стръмно, но краката й все пак намираха опора.

Долу на брега имаше пристан за лодки и тук Бистер започна силно да лае по посока на отсрещния бряг. Така продължи известно време, докато най-после от къщата излезе мъж и препъвайки се, отиде при лодката. Сложи ръка над очите си и се вгледа продължително към мястото, на което бяха Аделхайд и кучето.

Най-после лодката бе отвързана от брега и започна леко да се приближава, но водата тук беше много буйна. Няколко пъти човекът се опита да се приближи до тях и Аделхайд успя да различи най-рошавата глава, която беше виждала през живота си. А когато мъжът стигна до брега и обърна към нея лицето си, тя направо се изплаши. Такова космато нещо никога не беше виждала. Единствено очите и носът му по принуда бяха останали без косми; от главата над рунтавите вежди и ушите стърчаха косми, а останалата част от лицето изчезваше в буйна брада. Мъжът не пророни нито дума, гледаше към нея с очакване. Досега не беше виждал изтънчената господарка на Бьорндал, но бе чувал за нея и се досети, че тази жена вероятно е тя. Обаче фактът, че беше дошла чак тук, в Скарфиел, не му изглеждаше в реда на нещата. Тук никога не бе ставало подобно нещо. Бистер се хвърли в лодката, господарката му го последва и седна, след което лодката се оттласна от брега. Едва сега Аделхайд успя да каже няколко накъсани думи и да попита мъжа дали знае какво е станало с Даг. Той се изкашля и издаде звук като от стар часовник, който се кани да удари, после каза, че не му е известно нищо. Но веднъж задвижен, той беше от тези хора, които не престават. С тих, проскърцващ глас неколкократно й разказа това, което тя вече знаеше — един дърводелец беше дошъл вчера от север, след което Стария Даг се бе появил тук привечер и веднага, без да яде или пие нещо, беше продължил нататък. Мъжът покани Аделхайд да се настани за малко край масата пред неговата колиба и тя седна. Можел да й предложи единствено риба и малко картофи, ако обаче тя предпочиташе… Първоначално тя отказа, като му благодари за гостоприемството, но мъжът й рече, че подобно пътуване през горите отнема силите на човек. Самата тя усещаше това. Не се ли храни човек, не може да върви бързо, каза той, като не млъкваше нито за миг. Непрекъснато повтаряше думите си, както обикновено правят простите хора, които рядко имат възможност да говорят.

Мъжът приготви пъстърва и опече на жар няколко картофа, след което нареди храната, колкото можеше по-добре, на една дъска, която забърса. Аделхайд се нахрани толкова, колкото да сложи нещо в стомаха си. Мъжът я съветваше да не отива по-нататък и да изчака, докато се върнат останалите, защото нагоре планините ставали все по-непристъпни и пътеките били малко.

Можел да я придружи, ако желае на всяка цена да продължи пътя си. При това съвсем не било сигурно, че с Даг се е случило нещо, защото и едно куче може да се заблуди. Дори и да се е случило нещо, тя не бива да мисли, че е най-лошото. Той продължаваше да говори и да я утешава, колкото бе по силите му, и скоро те отново бяха на път към север. После Аделхайд му каза, че със сигурност иска да продължи пътя си сама и тогава мъжът остана да гледа след нея, докато можеше да я вижда, а след това прекара опакото на ръката си през очите.

Бьоре рибарят — така се казваше той, щеше да я придружи на драго сърце. Беше роден в съвсем друг регион и както се мълвеше, бе дошъл тук, в горите, заради едно злополучно приключение в младостта си. Беше намерил закрила при Стария Даг и бе получил позволение да си направи къща тук, край езерото. Като отплата за това, той носеше в имението риба и получаваше там в замяна на нея жито и други хранителни продукти.

Когато имаше празнувания и гости, той снабдяваше имението с едри пъстърви, надявайки се, че по-често ще искат от него да им доставя риба. Защото щом занесеше специално поръчан улов, получаваше ракия, както и тютюн и кафе, бял хляб и масло.

Нямаше друг на света, който да си устройва по-хубави пиршества от тези, които си правеше рибарят Бьоре в колибата си след подобни разходки. И той си имаше свой свят, а приказните същества в него бяха тези три нещастни човешки същества, които бяха отишли сега там, на север.

Знаеше едно заклинание, към което прибягваше, когато имаше остра нужда от особено богат улов за някое празненство; но човек не биваше да използва това заклинание, ако не е в нужда — в противен случай беше грешно и то изгубваше силата си. Но ако човек наистина се нуждаеше от това, добрият Бог позволяваше да се случи.

Отиде в колибата си и след това пак се спусна на брега. Там сложи на кръст две кости, едната от елен, а другата от куче, после дълго ги бута насам-натам, докато те се насочиха точно към четирите посоки на света, като в същото време не преставаше да мърмори думи за разпнатото тяло Христово, за светиите и за Света Дева Мария, а също и много думи, които вероятно някога са били латински, но сега бяха станали съвсем без смисъл. Най-после той се изправи, скръсти ръце и започна да се моли, с лице обърнато към водата, като изричаше на висок глас молитвата „Отче наш“ и накрая добави, че се моли за Младия Даг, моли се да не бъдат в неизвестност относно неговата съдба.

 

 

Бистер теглеше Аделхайд напред, където земята се издигаше все нагоре и нагоре, докато зад тях слънцето се спускаше. Най-накрая прекосиха под вечерното слънце позлатените от светлината борови гори и видяха от върха брезовите склонове на север. Въздухът прииждаше студен, със силен дъх на зима, и вледеняваше носа, когато повееше вятър от север. От време на време полъхваше и един по-топъл вятър от запад. И тук, на върха, тази вечер се срещаха двата вятъра.

Бистер вървеше устремено напред през цялото време. Изведнъж обаче той започна да обръща главата си и да души настрани. След това спря, обърна се на запад и започна старателно да души — вече не по земята, а във въздуха. И после задърпа Аделхайд надолу, на запад, като първоначално душеше напред, а след това започна да ръмжи.

Заслизаха отново в боровите гори, поели на запад, после на юг и изведнъж Аделхайд усети в бистрия въздух мирис, сякаш от дима на камината вкъщи.

Обзе я толкова голямо напрежение, че й се искаше да поседне. Бе дошла толкова далеч, бе като навита пружина, искаше да върви, да върви, усещаше го, без да мисли за това, че се намира на път към края на света. Никога нямаше да стигне до някаква цел. И неочаквано я обхвана страх, че скитането й може би щеше да приключи сега или да вземе неочакван обрат. И насред умората, тя бе обзета от ужас. Пред погледа й минаха смътни картини, страховити картини — кръв, натрошени крайници и смърт.

Остави на Бистер да я тегли, като често го сдържаше, защото не искаше да стигне до това, което й предстоеше. През носа й излезе приток на болка, сълзи бликнаха и се стекоха по лицето й, искаше да се освободи от каишката на Бистер, да си тича сам, а тя щеше да чака, да чака. Но каишката се беше врязала в китката й и не можеше да се отвърже, докато вървеше, а Бистер продължаваше напред и я теглеше след себе си.

Недалеч между дърветата нещо заблестя, видя се водна повърхност на фона на здрача и на десетина крачки от тях се показа колиба — димът се виеше над дървения покрив, а през полуотворената врата се процеждаше светъл лъч.

На ръмженето на Бистер от колибата му отвърна с ръмжене и лай друго куче. Но Аделхайд не виждаше нищо, не чуваше нищо, до мига, когато достигна вратата и видя под несигурната светлина на огъня трупа на Младия Даг, сложен на постеля и завит единствено с някаква връхна дреха. Лицето му, красивото му лице, беше бледо като восък, очите му бяха затворени, а на челото му имаше окървавена превръзка.

Някъде във вечността като смътни призраци плуваха Стария Даг и други двама мъже. Тя се строполи върху постелята на Даг.