Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (2)

2

Майор Баре живееше в покрайнините на града, в дървена къщичка с две стаички и кухня. Улиците — или по-точно пътищата — криволичеха в сложни завои и градините пред някои къщи заемаха толкова много място, че оставяха само тесни проходчета покрай себе си. Да, на места улиците дори беше преградени, затова човек трябваше да се върне, откъдето беше дошъл, и да потърси заобиколен път.

Възрастната госпожица Елеоноре Рамер накрая се видя принудена да помоли едно мърляво хлапе да я упъти до дома на майор Баре.

Стоя дълго пред вратата, където нагласи къдриците си под шапката си, приглади воланите на роклята под палтото, изпъна старателно дългите тъмни ръкавици до лактите и местеше малкото си чадърче за слънце от едната ръка в другата. Дори сега, в късната есен, тя винаги го носеше със себе си. Госпожица Рамер не бързаше да почука на вратата. Беше дошла да посети Аделхайд, племенницата си по сестрина линия, която не бе виждала от седем години. Решението й да престъпи отдавнашното си решение никога повече да си няма вземане-даване с майор Баре се дължеше на един слух, който бе достигнал до ушите й. Сестра й се бе разделила с Баре преди седемнадесет години заради слабостта му към жените и прахосничеството му. Госпожица Рамер не бе виждала майора от тогава. Десет години след развода сестра й бе починала и дъщеря й трябваше да се премести при баща си. Откакто живееше в града, госпожица Рамер неведнъж бе изпитвала желание да посети племенницата си, но не искаше майорът да се мярка пред очите й. Аделхайд, от своя страна, надали смяташе, че е добре дошла у строгата си леля, след като живееше с баща си, и затова не я бе посетила нито веднъж, въпреки че много пъти бе копняла да поговори с нея. Някога ги бе свързвало силно приятелство.

Най-накрая госпожица Рамер престана да прехвърля чадърчето си от едната ръка в другата и се престраши да почука на вратата. Отвори й Аделхайд и когато дамата чу, че майорът не си е у дома, прекрачи прага, поуспокоена.

Аделхайд надали очакваше внезапното посещение да мине напълно безпрепятствено, но се усмихваше възможно най-дружелюбно, покани леля си да седне и отиде в кухнята, за да сложи вода за чай, а може би и да събере мислите си преди онова, което знаеше, че й предстои след малко. Госпожица Рамер огледа щателно добре разтребените, но бедно обзаведени стаи и бързо разтърка очи, за да не се издаде, когато чу стъпките на Аделхайд. Самата тя не беше особено състоятелна, но си имаше своите стари, красиви мебели и вещи — докато единственото, което издаваше, че тук живеят знатни хора, беше един стар часовник и няколко дреболии.

Докато заври водата за чай, Аделхайд сновеше между кухнята и всекидневната; ала госпожица Рамер заговори едва след като опитаха чая и сухите сладки с конфитюр. За нея казваха, че прилича много на майка си, съпругата на архиепископа — а тя бе известна с болезнената си прямота, независимо за какво става дума.

— Е, скъпа Аделхайд — поде тя, — сигурно разбираш, че щом съм в дома на баща ти, ме е довела крайно наложителна причина. Чух нещо за теб — е, става въпрос за женитбата ти. Допускам, че баща ти те е подтикнал към тази стъпка, затова считам за свой дълг да говоря открито с теб. Знаеш, че уроците по музика, които давам, и скромните ми средства не ми осигуряват охолен живот, но с голямо удоволствие бих споделила с теб всичко, което имам, за да те спася от това положение. Ти също би могла да използваш способностите и знанията си, за да свързваме двата края. — Госпожица Рамер добави няколко изречения на френски за това, че Мамонт въвежда мнозина в изкушение.

Аделхайд седеше със сведено лице и се опитваше да потисне усмивката си.

— Но, скъпа лельо — каза тя, — защо мислиш, че е така?

— Защо го мисля ли? — отвърна остро госпожица Рамер. — Забравила ли си какво сме си говорили? Не съм ли ти разказвала как стои въпросът с нас, жените от този род? Защо всички те са били нещастни? Не помниш ли съдбата на майка си? Не съм ли ти казвала, че никоя жена от нашия род не се омъжва за любимия си, а съюзът с друг неизменно води до нещастие? Ти си заслепена от богатството, Аделхайд, и като виждам колко тесен е домът ти, мога да разбера тази стъпка, но си помисли добре, преди да е станало твърде късно.

— Но, скъпа лельо… — вметна Аделхайд.

— Не, не — продължи госпожица Рамер и стовари чашата си на масата. — Не знаеш с какво се захващаш. Поне да беше човек с добро положение в обществото, с образование, който ще може да те зачита, като аптекаря Бор, а то… — тук тя погледна изненадано нагоре.

Аделхайд бе станала — и леля й загледа с недоумение изправената й, стройна фигура и гордо вдигнатата глава; тогава обаче стана и тя, дъщерята на епископа. Беше със същия ръст като Аделхайд и въпреки че бе почти на петдесет години, още бяха видни следите от някогашната й красота и осанка.

— Искрено се надявам, че не миражът на богатството те е заслепил дотам — изрече тя властно, — че да не можеш да изслушаш мнението на собствената си леля. — Тя добави бързо на френски: — Не си ли се замисляла, че не само обиждат възпитанието ти, но и… поставят цена на тялото ти?

— Замълчи! — извика Аделхайд и закри лице, — обичам го, лельо, не казвай нищо повече.

Госпожица Рамер беше поразена. Устните й се раздвижиха, но от тях не излезе звук — очите й се взираха отчаяно в Аделхайд.

— Обичаш го — успя тя да изрече най-накрая. После повтори почти беззвучно: — Обичаш…

И двете седнаха обратно на столовете си, но повече не докоснаха чашите с чай.

Госпожица Рамер беше напълно смаяна. Бе очаквала да завари гордата Аделхайд потънала в сълзи и отчаяние заради унижението си и се бе надявала да й се удаде сгоден случай да излее омразата си към майора, който сега бе продал дъщеря си. Най-вече надеждите й се заключаваха в това от благородно състрадание да успее да отведе Аделхайд в собствения си дом. Беше пресметнала и че ако Аделхайд заживееше с нея, повече нямаше да се нуждае от прислужница и щеше да спести пари. Сега обаче всичките й планове се изпариха като утринна роса.

Госпожица Рамер дълго мълча над чашата чай. Горчиво чувство е да пристигнеш като избавител, а после да откриеш, че от помощта ти няма нужда. Умът й заработи усилено, за да открие нещо, от което трябва да бъде спасена Аделхайд, и най-накрая оформи следната мисъл:

— Аделхайд, никога не съм ти казвала, че приличаш много на баба си. Сега, след като не съм те виждала толкова много години, приликата между теб и нея ми се струва поразителна. А ти знаеш какво казваха за нея. Тя имаше два недостатъка. Беше малко по-висока, отколкото е обичайно за жена, и носът й беше възголемичък, иначе бе съвършена. Ти имаш точно същите недостатъци… но иначе си… е, красива си, Аделхайд. Навярно и сама го знаеш.

Аделхайд видимо се изчерви и се опита да възрази, но госпожица Рамер вече не можеше да бъде спряна.

— Майка ми много се радваше, че ти живя с нея в последните десет години от живота й. Сигурно не ти го е казвала, но знам от нея, че те смяташе за изключително възприемчива. Каза ми, че от нея и от майка си си научила френски до съвършенство и че знаеш доста добре и немски, и латински, както и много цитати от произведения на гръцки автори; хвалеше и музикалните ти наклонности, и беше много доволна от уменията ти в домакинската работа. Сама знаеш, че майка ми никога не беше доволна от когото и да било, тъй че щом те похвали, това означаваше много, Аделхайд. Радваше се също, че те бяха опазили толкова добре, че не се беше сблъсквала със сърдечни неволи, въпреки че беше почти двадесетгодишна, когато тя ми разказа това на смъртния си одър. Дълбоко съжаляваше клетите млади момичета, които още на 13-14-годишна възраст, едва получили първото си причастие, биват принудени да свържат живота си с някой бонвиван. Майка ми искаше да станеш зрял човек, преди да направиш избора си… — и тук госпожица Рамер избухна в плач — последното, което ми каза, беше да те предупредя да се държиш на положение, докато дойде правилният човек… защото на Аделхайд приляга най-добрата среда, така каза тя. — Госпожица Рамер зарида силно, а Аделхайд бързо прокара кърпичката върху очите си и сведе поглед, дълбоко развълнувана, че бе заемала толкова важно място в мислите на строгата си баба, дори не бе подозирала досега.

Госпожица Рамер дълго плака тихо, вглъбена в собствените си размишления, но накрая отново изправи гръб.

— Скъпа Аделхайд — каза тя, — вярно е, че си вече на двадесет и седем години, но мнозина се женят без проблеми и на тази късна възраст, а аз знам за много господа, на които допадаш. Самата ти не смяташ ли, че с всичките ти добродетели — красотата, познанията, уменията и фината ти душевност — е безсмислено да пропилееш всичко това далече от хората, само заради приумиците ти, плод на писанията на Русо?

— Русо? — Аделхайд стана рязко от стола.

— Да — продължи невъзмутимо госпожица Рамер, — щом не е богатството, а и казваш, че го обичаш — онзи, за когото собственият ти баща казва, че е чисто и просто един недодялан селянин, дори ловец; тогава е възможно само едно обяснение…

Аделхайд се беше изправила в цял ръст и гласът й трепереше от сподавен гняв, когато попита:

— Татко е казал, че Даг е недодялан?

Госпожица Рамер се взираше, удивена и ужасена, в красивата, но заплашителна гледка, която представляваше племенницата й.

— Не… може би не точно това. Но във всеки случай, че не е земевладелец… че участва в работата… че ходи по горите… и че е — гласът на госпожица Рамер потрепери — … ловец. Това е казал баща ти на съдебния съветник Габе.

Върху помръкналото лице на Аделхайд проблесна усмивка. Тя знаеше, че баща й смята съдебния съветник за най-големия шут в града — и добре разбираше защо е наговорил всичко това на него. Затова си седна успокоена.

Госпожица Рамер забеляза уверената усмивка на Аделхайд и — може би подразнена от нея — изстреля последния си, решаващ куршум.

— Чувала съм също — каза тя, — че тези хора от Бьорндал са безочливи и груби и, скъпа Аделхайд — тук тя заговори на френски, — мислила ли си какво би означавало да делиш легло с такъв човек? — Тя не успя да продължи. Аделхайд я прекъсна ужасено:

— Но, лельо! — После добави, вече по-тихо: — Благодаря, задето искаш… да ми помогнеш, но… всичко е по-различно, отколкото мислиш — много по-различно…

Когато леля Елеоноре стана да си върви, беше толкова объркана, сякаш е била на посещение в свят, съвсем различен от нейния собствен — и истината беше, че тя наистина се бе докоснала до нещо ново и непознато за нея.

На вратата тя каза:

— Е, ще видя тези хора на сватбата.

 

 

Когато госпожица Рамер си отиде, Аделхайд, противно на навиците си, не вдигна сервиза за чай от масата, а седна замислено, подпряла брадичката си с ръка.

Посещението бе пробудило толкова много неща у нея. Спомени за майка й и баба й, за думите им, че всички мъже са двулични. Тя обаче не допускаше съмнение в човека, когото бе избрала. Беше убедена, че ако майка й и баба й познаваха него, нямаше да изрекат тези горчиви думи. С цялата си зрялост и с всичките си знания Аделхайд вярваше така, както жените вярват в своя избраник.

Ала всичко, което й каза леля Елеоноре, породи и други мисли. Дори деликатен човек като нея не се притесняваше да души и ровичка в най-съкровените мисли на младата жена. Защо хората не можеха да се оставят един друг на мира?

А и сватбата! Аделхайд изобщо не се бе замисляла за нея. Все пак баща й беше този, който трябваше да уреди всичко, а той нямаше пари за това. Така тя бе свикнала с мисълта, че няма да има голям прием с много гости, а обикновена венчавка. Лелята, която иначе беше толкова разумна и добре знаеше, че майорът не разполага нито със средства, нито с достатъчно място, все пак бе твърдо убедена, че сватба ще има. И други бяха намеквали същото. Какво си мислеха?

Внезапно отговорът й се изясни. Хората, а също и лелята, очакваха сватбата да се състои в Бьорндал — истинска селска сватба, която да продължи три дни и три нощи. Говореха строго и осъдително за недодяланите селяни, но онова, което ги привличаше с неустоима сила, беше богатството… приключението… и животът.

Пред очите на Аделхайд се заредиха разнообразни картини. Видя образите на гражданите — любопитни, нахални, наблъскани в тесни пространства — и просторния четириъгълен двор на стопанството Бьорндал с всички постройки в строги редици и достатъчно място за хората.

В светлината на тази представа за Аделхайд се зароди възможността, вероятността Стария Даг да вдигне голяма сватба в Бьорндал. Роклята беше първото, което й дойде наум. От къде щяха да я вземат? Отхвърли всички мъчителни мисли и се видя като булка. Като всички жени, Аделхайд също се радваше при мисълта за пищното празненство. Тогава обаче думите на леля Елеоноре я заизмъчваха и, за разлика от повечето жени, тя видя грозното в сватбеното представление. Това, че хората нахълтваха в шумно опиянение там, където младоженците трябваше да бъдат сами, оставени на спокойствие. И този стар, противен обичай роднините и приятелите да притискат брачната двойка — точно преди първата им нощ заедно — за да събудят спомена за собствените си преживявания или, ако не бяха женени, да бъдат осенени от смътен, нездрав копнеж.

Аделхайд Баре стоя дълго, загледана пред себе си. Очите й, които според светлината и настроението й можеха да променят цвета си от най-яркото синьо до каменно сиво, сега бяха сиви, а в душата й сякаш всички багри и светлини на красивите й мечти се обезцветиха и изтляха в сивкава, мътна мъгла, в която хората се движат опипом, полуслепи. Да, такъв може да стане животът на човек.

Изведнъж тя вдигна глава, сякаш отхвърли тежък товар от плещите си, и очите й засияха в жива синя светлина. Тя си имаше доверен приятел, силен човек. Не мислеше за годеника си — не и по този начин — а за баща му. Можеше да каже на Стария Даг Бьорндал, че не иска сватба, и нямаше да се налага да му обяснява всичко онова, което бе невъзможно да повери на когото и да било. Аделхайд знаеше, че можеше просто да го помоли да избегне тържеството. Той щеше да я изгледа изпитателно, но и да се досети, че тя има си има своите основания, и нямаше да задава въпроси.

Аделхайд се поусмихна. Баща й беше прав. Стария Даг също не беше земевладелец, а „просто селянин“… Той разсъждаваше по свой собствен начин. На младата жена щяха да са необходими хиляда думи да обясни на другите защо не иска сватба и въпреки това те нямаше да могат да преодолеят желанието си да присъстват на сватбата — и именно заради собствените си желания щяха да бъдат неспособни да я разберат.

Стария Даг не се ръководеше от желанията си. Той принадлежеше към човешки род със силна воля, затова съзнаваше, че и другите могат да искат нещо. Ако Аделхайд му кажеше, че не иска сватба, той щеше да я изгледа проницателно. Ала понеже годеницата на сина му никога не бе изявявала каквито и да било глупави прищевки пред него, той щеше да разбере, че зад това особено желание се крие основателна причина. А когато не получеше подробно обяснение от нея, щеше да си даде сметка, че тук има нещо, което не може да се изрази с думи. Знаеше, че булката има значителна роля в сватбата, и нямаше да предприеме нищо против същия човек.

Аделхайд мисли дълго и вглъбено за всичко това, защото то й припомни всички добри впечатления, което имаше от „безочливия и груб“ възрастен човек от Бьорндал, който щеше да стане неин втори баща.

Да, неин втори баща. Тогава разбра. Въпреки всичко нямаше да каже и думичка. Ако Стария Даг искаше да вдигне сватба, тогава и Аделхайд щеше да премине през всичко онова, с което толкова много жени преди нея е трябвало да се примиряват, въпреки че то щеше да хвърли тъмни сенки върху този преломен момент в живота й.