Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (18)

18

Щастието е непостоянен гост в живота на хората. Никой не знае кога ще дойде — и никой не знае кога ще си отиде.

Аделхайд бе копняла през всичките си трудни години за сигурно щастие, както всеки човек. И то бе дошло при нея по-голямо, отколкото бе дръзнала да се надява. Но тя не беше напълно сигурна колко дълго ще трае то. Дори в най-светлите й моменти през нея преминаваше тръпката на тревога. Нещо вероятно ще се случи. Животът не може да остане все така хубав. Но когато се замислеше върху това, тя не можеше да открие откъде би могло да дойде нещастието. Беше толкова сигурно в царството на Стария Даг.

През март по-малкото момче се разболя. С пламнали бузи и блестящи очи, то плачеше за майка си ден и нощ — от време на време лежеше в дълбок унес — и кашляше така, че цялото му малко телце се извиваше в спазъм. А след това почина, малкото момче на Аделхайд.

Тримата души в Бьорндал — въпреки всичките им успехи — бяха смаяни от това.

Аделхайд бе бдяла ден и нощ над болното дете, Даг и Стария Даг идваха като уплашени животни до леглото на болното мъниче. Доведоха лекаря от южните селища, който направи всичко по силите си, но беше напразно.

Една вечер Младия Даг се прибра от кратко пътуване в гората и завари Аделхайд седнала в стаята му до леглото на по-голямото момче. Тя избухна в сълзи — цялата разтреперана.

Момчето бе пищяло предишния ден, а днес сутринта състоянието му се бе влошило, като сега, вечерта лежеше в унес — задрямало и стенещо.

Едва намери думи, за да му разкаже всичко това. Без да продума, Даг излезе навън и намери Сивер Бакпе. Лекарят трябваше да дойде веднага.

Тази нощ и още много нощи и дни Аделхайд и Даг седяха до леглото на малкия, излизаха за малко навън и после отново сядаха, почти без да осъзнават, какво правят. Стария Даг също седеше постоянно там, а когато не бе при болното, оставаше надвесен над молитвениците до западния прозорец на старата стая. С лявата си ръка потъркваше челото си, а косата му висеше край ушите странно разрошена. От време на време изваждаше носната си кърпа и избърсваше очите и носа си — а понякога използваше и само ръката си. За кратко време се прегърби като старец.

За по-малкото си момче Аделхайд бе плакала дълго и отчаяно, но тайно, само понякога не бе успявала да се сдържи и в присъствието на други хора неочаквано избухваше заради болката си. Сега обаче тя плачеше непрекъснато, без да обръща внимание на останалите. Болката я бе победила, цялата й вродена гордост и цялото й придобито от възпитанието самообладание се изпариха в миговете на страх и отчаяние до леглото на болното й дете.

Младия Даг също често се извръщаше настрана, за да прекара ръка през очите си, а възглавницата му не една сутрин беше мокра.

След като бе бдяла дни и нощи над рожбата си, една вечер Аделхайд изгуби съзнание и не дойде на себе си дори и след като Даг я вдигна и я отнесе в леглото й.

По-късно вечерта горе се качи и Стария Даг и двамата, Стария и Младия Даг, седнаха и останаха до леглото на момчето, докато нощните часове се нижеха.

Една свещ на нисък железен свещник бе сложена на масата до леглото на момчето. Гореше малко накриво, като част от фитила се бе наклонил надолу и бе попаднал в разтопения восък долу. Младия Даг седеше с гръб към светлината, а Стария Даг бе загледан в пламъка и едновременно с това бе заслушан в насеченото, трудно дишане на момчето. Гледаше свещта и видя как тази част от фитила, понесена от разтопения восък, стига края на свещника и продължава там да гори като втори фитил. Това което той наблюдаваше, сякаш не достигаше до съзнанието му, защото той не почисти свещта, макар че той гледаше малкото пламъче, което започна да я изгаря отдолу. След малко свещта започна да се накланя; неочаквано Стария Даг се сепна и втренчи ужасен поглед. Свещта бе паднала от свещника и лежеше на масата, като гореше едновременно от двата си края. По тялото му преминаха хладни тръпки и той нямаше сили да стане, за да сложи отново свещта в свещника — той вече нямаше сили за нищо.

В съзнанието му се появи едно старо предсказание на Ане Хамарбьо. „Където свещта гори от двата си края, там е пристигнала смъртта“. Стария Даг нямаше сили да погледне нито към леглото, нито към сина си. Взираше се втренчено единствено в свещта, която лежеше там и се разтапяше, докато двата й пламъка пращяха и трепереха. Но едновременно с това той беше съсредоточен и върху онова, което се дочуваше от леглото. Там бе притихнало — вече не се чуваше дъхът на детето.

Внезапно Младия Даг скочи и се приведе над момчето. Животът бе изгаснал — бе изгаснал и на този му син. Той се взираше в полуотворената уста, устните на която бяха разпънати в изморена, измъчена усмивка. Някак си странно в нея проблясваха зъбите. Очите също бяха полуотворени и искряха с бял блясък между посинелите клепачи. Русата коса бе сплъстена по челото и слепоочието, цялото личице бе безпомощно, уморено и измъчено.

Стария Даг събра сили и също се изправи. Бегъл поглед върху детето му бе достатъчен. Той рязко се извърна и пое към вратата, с двете си ръце пред лицето. Дълго, дълго стоя Младия Даг до леглото на сина си, сълзите се стичаха по лицето му и падаха на завивките. А свещта догаряше, стекла се на масата — пламъкът най-накрая пое и по повърхността на масата, и когато Даг го забеляза, в стаята вече миришеше на изгоряло дърво.

Когато разбра, че е спала, докато момчето й е предавало Богу дух, Аделхайд почти обезумя от мъка. След като я събудиха от тежкия сън и тя осъзна най-после, какво се бе случило, в нея сякаш всичко човешко умря, тя се превърна в животно, диво отчаяно животно, което се е надвесило с пронизителен рев над мъртвата си рожба.

Както при раждането на момчето и при смъртта на по-малкото му братче дойде Ун Хамарбьо. Тя се захвана и с помощта на госпожица Крюсе и Сивер Бакпе нареди каквото трябваше да се нареди и постави момчето на смъртния му одър.

Пролетта на 1814 година дойде и в Бьорндал.

 

 

Всичко бе минало и Аделхайд се чувстваше сега по-бедна, отколкото когато и да било в живота си. Всяко нещо в стаята й напомняше за децата, всяко нещо бе докосвано от тях, а голямото бе я питало любопитно за всичко — защо това или онова е такова, защо се намира тук в стаята. А в раклата бяха малките им дрешки.

Дните и нощите минаваха, както и седмиците, а нейните мисли не можеха да бъдат само с починалите.

Мъртвите бяха мъртви, а тя бе жива заедно със скръбта и копнежа — по тях и по живота — и тъгата й се превърна в мъка за самата нея. Усещаше като някакъв срам четирите щастливи години, прекарани тук. Само чрез децата тя бе имала право да принадлежи към Бьорндал. Чрез тях бе свързана с имението, с цялото му минало. Сега, когато нямаше деца, тя отново му беше чужда — непозната, бедна, самотна, от която никой нямаше нужда.

Дори Стария Даг, който я бе приел сърдечно от самото начало и я обсипваше с толкова дружелюбни слова, сега, ако минаваше край нея, предпочиташе да се обърне настрана.

Един ден той получи писмо. Беше от адвоката му, който го известяваше, че петгодишният срок за откупуване на Боргланд е отдавна изтекъл и сега Даг е неоспорим господар на имението. За миг той смачка писмото и го хвърли в огъня на камината. Направи това спонтанно, но на следващия ден една мисъл започна да го занимава трескаво. Лицето му изглеждаше безчувствено и стоманено сурово. Един ден той седна на масата в старата стая и се загледа през отворения прозорец към зелените запролетени склонове на хълмовете.

Свещта при смъртта на детето постоянно се връщаше в съзнанието му, при това не толкова самата свещ, колкото предсказанието от устата на Ане Хамарбьо, което му припомни тази свещ. Бе проумял на старини, че древните пророчества невинаги трябва да се разбират в буквалния им смисъл. Често те имаха по-дълбоко значение, а поговорката за светлината звучеше така странно — да можеше само да разгадае смисъла й…

Че една свещ сама ще започне да гори от двата края, беше мисъл, за която никога не би се сетил. Сега той бе видял това нещо със собствените си очи. И то беше някак си съвсем естествено до едно смъртно легло. В такива моменти хората мислят за друго и забравят да почистят свещта. Но тази мъдрост означаваше не само че свещта, която гори така, е поличба за смърт, тя беше прорицание и за човека, който изгаря по този начин жизнения си пламък, сигнализира за разпадане на живота — „ако си посял нов живот, рано той ще бъде покосен от смъртта“.

Такъв беше краят й и Стария Даг се замисли върху него. Бащата на съпругата му, търговецът Холдер, беше човек, който обичаше насладите на живота. Той трябва да бе запалил свещта на живота си от двата края — затова умря сравнително рано, както и дъщеря му, а госпожица Дортея никога не беше напълно здрава. От децата му с Терезе единият син загина млад, сред страст и нещастие, както и едно момиче им се роди преждевременно мъртво.

Това беше от една страна — а от другата беше бащата на Аделхайд, майорът. Той се бе оплел в парични и женски истории, рано се бе развел с жена си и Стария Даг беше наясно, че неговите интереси едва ли излизаха извън добрата храна и първокласните питиета — и тук, в Бьорндал, както и там, в града. Трябва да беше запалил свещта на живота си от двата края и той, майорът.

За разлика от младостта си, когато приписваше всяка несполука на Бог, Даг сега вече не прибързваше с подобни заключения. Трябваше най-напред да се проучи дали и самият човек не носи някаква вина. Аделхайд беше дъщеря на майор Баре, да — и той знаеше, че бе преживяла дълги години на лишения. Макар и да изглеждаше достатъчно красива и горда, все пак възможно беше да има нездрава кръв в нея. Даг, нейният съпруг, беше ходил през целия си живот под вятъра и слънцето, а това даваше силна кръв — и той със сигурност беше изключително силен, здрав и с голяма съпротивителна сила; но беше и внук на търговеца Холдер, това нещо Стария Даг беше забравил.

Мисълта за двете невинни деца, които напуснаха живота толкова рано, отново се върна при него. Дали това нещо се бе случило заради престъпленията на дедите им към самите себе си? Той вдигна ръка и прекара през очите си опакото на дланта си. Дълго стоя така, като гледаше склоновете на хълмовете откъм запад, където широколистните дървета бяха започнали да разпъват първите си едва забележими зелени мрежи. Образът на по-голямото момче, проснато на смъртния си одър, бавно пропълзя край него. То беше толкова красиво, когато го подготвиха за погребението, но мъчителният израз около устата му не успяха да премахнат. Приживе момчето бе изглеждало с такова цветущо здраве, но не бе притежавало достатъчно силна кръв, за да победи първата болест, която го бе повалила, мислеше си Стария Даг.