Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия Бьорндал (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Det blåser fra Dauingfjell, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Неда Димова-Бренстрьом, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Трюгве Гюлбрансен. Трилогия Бьорндал
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2013
Редактор: Кина Стойчева, Василена Старирадева
Коректор: Елена Добрева
ISBN: 978-619-1610-20-4
История
- —Добавяне – Отделяне като самостоятелно произведение – беше при № 36740
17
Жътвата беше богата и всичко в Бьорндал стана според очакванията на Даг. Зимата след 1814 година беше сковаващо студена, а хората в града и по други места се бореха с нищетата — в Бьорндал обаче огънят в камините гореше ярък и буен, както беше винаги в студените зими. Майор Баре дойде на гости и разказа за онова, което се случва по света, както и за това, че е сключен мир на север. В края на февруари той отново се появи и зачервен от ярост, съобщи, че кралят в Копенхаген е отстъпил Норвегия на Швеция без никаква военна намеса.
— Какво ще кажеш за това? — обърна се майорът към Стария Даг.
— Датска или шведска, едно и също е според мен — рече Даг.
Тук майорът скочи:
— Шведите са ни врагове от поколения! — избухна той.
— Ами — рече Стария Даг, — шведите са ни били понякога, ала и ние сме ги побеждавали. Това е точната сметка; но в моите книги по история не мога да намеря нищо друго, освен че винаги сме побеждавали здраво датчаните, когато сме кръстосвали с тях оръжие — и въпреки това те са ни били господари в продължение на векове. Това не е честно според мен.
Настроението на майора се понижи. Следователно Стария Даг имаше непоклатимо мнение и за това, и то с такъв задълбочен поглед върху миналото, че майорът не можеше да му противоречи. Още повече че неговото мнение изглеждаше съвсем разумно.
— Все пак — хвърли силната си карта майорът, — да имаме за крал швед! Това на нищо не прилича!
За него през цялото му военно минало шведите бяха врагове. И затова майорът не можеше да приеме думите на събеседника си. Според неговите разбирания това означаваше да минеш на страната на неприятеля.
— Хм — рече Стария Даг сериозно, — този Кристиан Фредерик, около когото вие в Кристияния[1] се суетите и славословите, май е само един фустогонец. А новият, в Швеция, Карл Йохан, той е помирисвал барут.
След като каза това, Стария Даг стана — бяха в залата, на светлината на камината той изглеждаше огромен и страшен, а в гласа му имаше стаена сила.
— Струва ми се, че би трябвало сами да бъдем господари на себе си, без датчани и без шведи, както в древни времена. Нямаме ли възможност за това, тогава според мен е все едно, дали ще бъдем управлявани от юг или от изток. Тук, в Бьорндал, ние сме си единствени господари и… смятам, че ще бъде добре да извикам госпожица Крюсе, за да ни донесе по едно питие. Какво ще кажеш за това?
Досега по лицето на Даг, както и в тона му, се четеше известна твърдост, дори необузданост. И по всяка вероятност мисълта, че е издал древни родови пристрастия, го накара изведнъж да отклони разговора.
Говориха дълго през останалата част от вечерта — тихо и приятно, с чаша питие в ръка. Майорът обаче не говореше с охота, както друг път. Беше замислен. За пръв път бе видял един пламък от вътрешното същество на Стария Даг, който гореше под уравновесената му външност. Досега той не бе мислил за това по-рано, но бе ясно, че един човек, който бе направил толкова много в живота си, трябва да таи в себе си опасна мощ.
Майорът отдавна бе чувал подобна мисъл, че Норвегия трябва да се освободи и от юг, и от изток независимо от силните противници, но я бе смятал само за гола патриотична фраза. Не, изречена сега с такава първична емоция от съществото на Стария Даг, тя беше нещо повече от фраза. В кръга на познатите му имаше мнозина, които познаваха Стария Даг. Вероятно за тях щеше да е любопитна да научат мнението му. То би им върнало смелостта сред всеобщата нерешителност.
Все по-малко Стария Даг се интересуваше с външния свят. Момчетата бяха вече едното на три, а другото на две години. По-голямото трополеше навсякъде из къщи, а и малкото се клатушкаше след него на своите разкрачени крачета и сладко бръщолевеше. Стария Даг се занимаваше толкова много с двете хлапета, че ги разбираше напълно и можеше да вникне във всичко, което ги вълнуваше. Поръчваше на коларите да донасят от града захарни и други вкусни неща, а през съботните вечери вземаше на двете си колена по едно от децата, изваждаше от джоба си лакомствата и се опитваше да разказва така, че поне по-голямото да разбере думите му. Седнала на големия стол до камината с някакво ръчно занимание, Аделхайд винаги присъстваше на това. Но когато в стаята беше и Младия Даг, тогава Стария Даг не можеше да разкаже нито една приказка. Бащата и синът все още усещаха известно притеснение един с друг и навярно сега на Стария Даг бе станало ясно, че той не се бе отдавал така на собствените си синове.
В голямото мрачно имение бе станало по-приятно.
Не само децата правеха Аделхайд толкова щастлива, но и радостта, с която Стария Даг си играеше с тях — и също това, че мъжът й все по-често оставаше вкъщи. Сега той рядко спеше в старата кухня, пренасяше все повече от оръжията си в стаята си, намираща се до нейната спалня. Започна да проявява любопитство и към нейните книги и през немалко хубави вечери седеше пред камината си и четеше. Малките хлапета се втурваха към него веднага щом той си дойдеше. За по-голямото сложиха легло в стаята на Даг — и то всяка сутрин, когато Даг си беше у дома, отиваше през стаята към леглото на татко си и изкарваше там по един блажен утринен сън, сгушен до мощния гръб на Даг.
Въпреки че Младия Даг не беше от хората, които да показват чувствата си, Аделхайд все пак забеляза, че той оставаше все по-често вкъщи не само заради децата. Често той ги търсеше, а когато смяташе, че тя не го наблюдава, можеше да вземе децата дори на колената си и предпазливо да повърти ръчичките и крачетата им, като че се чудеше как изключително фино са изваяни те.