Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (16)

15

Пролетта на 1812 година дойде, но това не беше истинска пролет — само дъжд и влага.

На много места сеитбата закъсня.

И лятото сякаш не искаше да дойде — беше влажно и ветровито.

Есен също нямаше, но зима… — тя дойде!

През един от първите септемврийски дни скова мраз; реколтата беше с черни зърна, а хората трябваше да живеят в цяла една година с нея. Бял саван от сняг покриваше хълмовете.

 

 

Стария Даг не беше продал никакво зърно през последните две години въпреки богатите реколти. Купищата книжни пари, които можеше да получи, нямаше да нахранят нито хората, нито животните. Той помнеше не само гладната 1810 година, помнеше още по-трудни времена от миналото. Ето защо бе изградил при свои доверени хора в горите навеси за запаси и бе съхранил там целия излишък от реколтите.

В началото на лятото той изпроводи свои хора до всички тези места. Това бяха Сивер Бакпе, ковач и дърводелец с тежки катинари. Всички пролуки бяха заковани, а вратите — здраво заключени, като ключовете бяха закачени на кука в стаята на госпожица Крюсе.

Надолу в махалата някои къщи и стрехи се бяха оказали добра защита от студа, в горските стопанства картофите не измръзнаха по южните склонове, а в Бьорндал студът бе по-мек заради горите.

Ала на откритото, в Боргланд, обширните ниви бяха измръзнали и покрити със сняг.

Каква година! Деца и възрастни бяха с подути тела и пожълти лица от глад или заради хляба, направен от дървесни кори, както и заради постоянната влага в селата от началото на зимата. Стомашни болести и смърт вилнееха, а в оборите се носеше смразяващият рев на говедата, сринали се на колене от глад.

В Бьорндал храната беше ограничена. Стария Даг пестеше. Никой не можеше да знае колко дълго ще продължи бедствието.

Но на Коледа всичко беше като предишните коледи. Овесена каша и изобилие от говеждо и свинско месо. Заклаха много животни, в резултат на това, че бяха поставили усърдно много капани, примки и мрежи, както и че бяха изкопали много трапове — по нареждане на Стария Даг.

— Ако не си пестим труда, гората ще ни спаси с онова, което може да ни осигури — рече той.

Беше вярно, защото гората им даде изобилие от всякакви дарове — във вид на блатна трева, изтравниче, дивеч, риба и птици. Гората беше спечелила битката със студа.

Надойдоха от селата, подчинени на Даг, като повечето селяни получиха по нещо. Дойдоха и други, вече откупили стопанствата си. Сега те предлагаха да му ги дадат отново, само срещу един чувал жито. Той се замисли леко, като приглади с ръка косата си. След това и те получиха по малко зърно — без да му дават нотариалните си актове. За това можеше да поговорят и по-нататък.

Той беше като Господ тази година, затова не биваше да бъде жесток с тези, които бяха в нужда.

Въпреки цялата си предприемчивост по отношение на пари и земя и въпреки проницателността си по отношение на хората и цялата си премереност и предвидливост Стария Даг се чувстваше като дете пред Господ, когото считаше за по-голям от себе си.

През цялата зима хората продължаваха да идват един след друг — от всички страни — обаче и на Стария Даг му трябваше зърно за идната пролет.

В едно ранно пролетно утро дойде момчето на ленсмана — с лунички по опърничавото си лице, петнайсетгодишно; трябвало да провери дали Стария Даг има излишно зърно:

— За склада — така му рече.

Тъкмо тогава Стария Даг постъпи прибързано, та после се принуди да изплаща глоба в размер на множество талери.

Сграбчи момчето за тила, свали го от мястото му и собственоръчно го замъкна в двуколката, после удари кобилата, без да обели и дума.

После се отправи на юг от къщите, на запад от градината, излезе на стръмния склон и дълго стоя там, оглеждайки се за файтона на ленсмана. Ту се понакланяше на една страна — ту на друга, изведнъж се наведе опасно рязко право над бездната.

Като плуг стоеше там, над целия свят. Като плуг бе живял — за всички наоколо си — в продължение на безкрайно много години — а най-много през тия последните. Да, имаше нареждане излишното да се предоставя на склада. Ала разполагаше ли той с излишък? Той самият твърде много ли ядеше? Зърнената храна не беше онова, което ценеше най-много, Най обичаше месото и рибата — и картофите, дето мнозина още ги ненавиждаха, той намираше за вкусна гарнитура. Кашата и хлябът бяха за деца и женоря. Ала и за тях трябваше да се грижи. Дали той или някой от махалата се беше молил за зърно от склада? Своето можеше да го продаде миналата година — и да зарови момчето на ленсмана в камарата документи от продажбата. Стария Даг стоеше на стръмната скала свиреп и несправедлив, ала нали си беше най-личният плуг сред принадлежащите му. Ето защо и на него му бе позволено от време на време да бъде изморен и ядосан.

 

 

Още с първите дни на пролетта в Бьорндал започнаха да вадят зърно изпод разкованите дъски на преддверието, от плевниците, изпод стрехите на оборите и кошарите, от затворените дрешници в помещението за запаси, от всевъзможни ъгли и места. И никога нивите не бяха изоравани така нагъсто, никога браните не бяха разбивали така старателно и умело буците пръст, както през пролетта на 1813 година, всичко — под строгия надзор на Сивер Бакпе. Нито една шепа от житото, което Даг бе спасил за посев, не биваше да остане неоползотворено. Сивер бе получил нареждания от Даг, но и той самият беше дори по-строг от господаря си. Всяко зърно трябваше да бъде хвърлено на земята, а в следващия миг браните го заравяха дълбоко в почвата. Тази година житото за сеитба не биваше да е храна за врабчета и гарги. По-добре беше да се зарови малко по-дълбоко, дори и с риск да покара малко по-късно.

От засяването на зърното през пролетта до узряването му имаше един дълъг период от време — безкрайно дълъг. Дълъг като вечност за онзи, който е полумъртъв от глад, преди още да е започнала пролетната работа. А за мнозина тази пролет беше точно така. И те идваха в Бьорндал — тези, които имаха някакво право, както и много други. Всички вярваха в Стария Даг повече, отколкото във всевъзможните действия на магистратите, повече, отколкото в правителството и краля.

Толкова много хора бяха получили зърно от него и бяха разказали за това, че всички мислеха, че той е някакво свръхестествено създание.

При цялата си твърдост Стария Даг сега имаше едно слабо място. Дойдеше ли при него някой с бедата си и с вяра в него, той би си нанесъл жестока рана, ако му откаже. А там, където сърцето надделее, там нещата често се объркват. Един ден Стария Даг направи равносметка и след нея стана ясно, че храната по никакъв начин няма да може да стигне докато дойде новата реколта.

 

 

Бедствието стана толкова голямо, че по пътищата умираха хора от глад. Един ден в Бьорндал дойде човек с каруца, както бе уговорено, в случай че пристигне кораб. Цялата му каруца бе пълна с жито — ръж не намерили — и той донесе писмо от братовчеда Холдер, че конете могат да тръгват.

Както правете още в младостта си, когато дойдеха важни писма, Стария Даг бе отишъл до западния прозорец на старата дневна и там отвори писмото. Смачка хартията и я хвърли в празната камина, после тръгна с бързината на лос през стаите навън. Тъкмо бе решил да вложи от своето сребро, а също така да поиска и още от братовчеда Холдер, за да изпрати кораб през морето, а сега се оказваше, че съдбата беше милостива. Каза няколко остри като нож думи на Сивер Бакпе и кон след кон потеглиха на юг. Никога селата на открито не бяха виждали такава гледка — черните коне на Бьорндал вървяха един след друг.

Братовчедът Холдер се сдоби с богата печалба, защото един кораб събира изключително много, а Стария Даг получи всичко, което му беше необходимо, за да изкарат до есента, дори имаше много повече, така че той можеше да го продаде.

— Можем да се договорим, но само срещу сребро — казваше Стария Даг.

Говореше се, че в страната няма сребро. Но сега хората извадиха старите талери и други сребърни вещи и Стария Даг получи повече сребро, отколкото бе вложил, а освен това имаше и собствено жито от сделката.

— Трябва да го направим отново — рече братовчедът Холдер, — явно можем да спечелим още пари.

— Не, имам достатъчно пари — заяви Даг.

Така се потвърди онова, което казваха хората.

Стария Даг наистина може да беше свръхестествено създание. Независимо от властите и кралските разпореждания той осигури по един свръхестествен начин жито за бедните. Не беше вече толкова лошо за хората му в Бьорндал, в селището, та дори и в колибите в гората. Там все още имаше останало малко зърно на дъното на скриновете, както и в постройките му за запаси. Бе ги построил, за да може най-вече добре да съхрани зърното там, но му беше жал да измете последното зърно на стопаните отвъд.

Подивелите от глад хора, които прииждаха от полето на открито, стимулираха желанието му да демонстрира могъществото си — беше се говорило така, — а можеше и да има истина в това, но неговото могъщество осигуряваше зърно, а зърното означаваше живот.

Благодарение на Стария Даг от сигурна смърт бяха спасени много, стари и млади — в това никой не се съмняваше.

 

 

След всичко това той направи едно необичайно лятно пътуване в гората и добре я проучи. Озова се на високо място, откъдето се разкриваше гледка надалеч. Житото бе придобито със среброто, а среброто — от гората. Среброто беше вечно като горите. Беше го дал за жито — но среброто се върна. Така беше и с горите. Въпреки многото сеч те отново се връщаха — като среброто.