Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия Бьорндал (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Det blåser fra Dauingfjell, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Неда Димова-Бренстрьом, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Трюгве Гюлбрансен. Трилогия Бьорндал
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2013
Редактор: Кина Стойчева, Василена Старирадева
Коректор: Елена Добрева
ISBN: 978-619-1610-20-4
История
- —Добавяне – Отделяне като самостоятелно произведение – беше при № 36740
15
— Ленсман Тув е крадец — говореха хората за ленсман Кристофер Тув.
Във всяко от двете имения, които притежаваше, той имаше по една жена. Казваха, че с едната бил разведен официално, но не и по сърце, а освен това беше замесен в още много истории с жени. Щом се наситеше на страстта си към нежния пол, той играеше карти и се напиваше като пън. Говореше се, че принуждавал хора от улицата да отиват с него в дома му, напивал ги и после ги обирал при игра на карти. И това всъщност беше истина: щом дойдеха при него хора, за да платят дълговете си или вноски, той ги черпеше и играеше с тях карти — когато се връщаха у дома си, кесиите им вече бяха празни, като на това отгоре при отиването си му дължаха още повече, отколкото при идването си.
Той имаше огромно куче холщайнер, което бе научил на разни умения. За сатанинското куче на ленсмана се мълвяха безкрайни истории, но никой не го бе виждал при дневна светлина. Късно вечер, когато картите хвърчаха, хората крещяха пияни, а тютюневият дим се стелеше като мъгла в кабинета, кучето изникваше като дух от някой ъгъл, без някой да разбере откъде — и лягаше под масата, на която играеха.
Ленсманът можеше толкова силно да му въздейства с думите си, че кучето да наежи козината си и страховито да ръмжи, дори повече — можеше да го накара да се изправи с целия си ръст, че да вдигне масата. Хора, които преживяваха за пръв път това, побягваха ужасени и забравяха там всичките спечелени пари; а после тези пари изчезваха. Ленсманът беше причинил много нещастия: един беше приучил на прекалено пиене, от друг беше взел при играта на карти къщата и имота му. Разбира се, в областта имаше и други държавни служители, но никак не вървеше да се меси човек в делата на ленсмана, когато собствените му работи не бяха съвсем наред.
Както по-рано, така и сега, при Стария Даг постоянно идваха хора отблизо и далеч, за да го молят за някакъв дребен заем. Той ги оставяше да се изкажат и слушаше не само думите им, но и интонацията, като улавяше кога го лъжат. Стоеше с проницателен поглед срещу тях и основно ги разглеждаше. Помагаше на мнозина, с течение на годините по-често, а когато нямаше доверие на някого, изискваше ипотека за гаранция. Успя да научи на работа не един стар мързеливец. Въпреки възрастта му неотменно го виждаха навън по всяко време, яхнал своя жребец. Искаше да види как върви работата там, където бе помогнал, и при повечето хора неговите напътствия и съвети даваха по-обилна реколта, отколкото парите му назаем. Той беше рожба на старите сурови времена, там горе в горското селище. Беше работил много дни сред вятър и бури и бе събрал безброй поуки — една част от тях бяха извлечени на базата на собствените му преживявания, другата част беше мъдростта, която неговият баща му бе предал като резултат от усилната работа на много, много поколения.
Стария Даг се отнасяше с голяма сериозност към всичко това. Но започна да се уморява, искайки да помогне на другите и да отиде при тях. И тъй като имаше на разположение верен слуга като Сивер Бакпе, той започна да пътува вместо него.
От хората, които идваха при него да се оплакват от тъжната си участ — първо един, после и друг, — споменаваха за ленсмана и пиенето при него, картите и кучето. Когато чу за това втори път, Стария Дъг неочаквано се бе навел рязко напред, но по-късно вероятно беше забравил този случай, все пак бе възрастен човек.
Вляво в залата на Бьорндал имаше врата към новата вътрешна стая. Тя не бе толкова просторна, колкото му се искаше на Йорн Мангфолди, който я беше направил преди едно поколение.
Капитан Клинге, който служеше при Стария Даг, се беше погрижил тази стая да му е нещо като кабинет, в която да бъдат книжата и документите със сметките, с мастило и писалки на бюрото до прозореца с южно изложение. Уютната стая имаше огромна камина, която беше свързана с огнището за готвене в кухнята.
Във фермата не бе имало много писане след смъртта на капитан Клинге. Стария Даг не беше се занимавал с водене на сметки и дългове.
Но стана така, че Стария Даг трябваше да организира нещата си и да започне да записва. И той седна там, като се опита да бъде колкото се може по-усърден, но новото му занимание събуди в него толкова много мисли. С Клинге бяха толкова добри приятели — до края. При всичките си слабости капитанът беше достоен човек, с който бе живял рамо до рамо.
Стария Даг седеше един ден в кабинета си, на бюрото до прозореца. Беше ровил в стари книжа, но изглежда, си бе спомнил за Клинге, защото стоеше замислен, с ръка под брадичката си и гледаше през прозореца към есенните поля навън. Лулата му лежеше загаснала на бюрото, димът обаче все още се носеше на прозрачни нишки към огъня в камината и после нагоре в комина й.
От унеса му го извади чукането на вратата — госпожица Крюсе въведе жена, която идваше от юг, за да говори със Стария Даг. Тя се поклони веднъж на вратата, когато госпожица Крюсе затвори зад нея, и продължи да се кланя, вървейки през стаята, но все пак накрая се настани на стола до камината, който Даг й посочи. Той се обърна към нея в своя въртящ се стол, който бе направен по проект на капитан Клинге, и след дълги встъпления тя сподели своята болка.
Жената не се решаваше да вдигне очи към Стария Даг. Загрубелите й от работа ръце непрестанно се движеха. Дърпаха и гладеха престилката й, докато тя говореше и се клатеше ту напред, ту назад.
Всъщност онова, за което искаше да разговаря, се отнасяше до ленсмана. Нейният мъж бе попаднал в мрежата на ленсмана и седеше при него, пиеше и играеше карти по цели дни. Не смеел да откаже на поканите на ленсмана, защото бил задлъжнял до уши и затова бил принуден да продължава играенето на карти. И случело ли се някога да спечели, тогава парите му изчезвали, твърдял той, а сатанинското куче бродело насам-натам, като ставало толкова злокобно, че мъжът й се връщал у дома си полумъртъв от уплаха. Сега ленсманът отново започнал игрите; вече цели два дни и две нощи.
— Само Бог знае как ще свърши всичко това — рече накрая жената.
— Да, той със сигурност знае. В това можеш да бъдеш сигурна, жено — рече строго Стария Даг.
Потънала в собствената си мъка, жената подскочи от страх на стола — от тона, с който Даг произнесе думите. Сепната, тя застана почти на един крак, а очите й мигаха уплашено, когато той я запита с по-спокоен глас, дали двамата ще продължат и довечера играта си на карти.
Жената му каза, че това може да продължи цяла седмица, щом веднъж ленсманът е обзет от своя вихър.
Макар и да не познаваше жената, Стария Даг се досети кой е нейният мъж. Два пъти вече той се бе опитвал да вдигне непрокопсаника отново на крака, с опрощаване на дългове и помощ с превозни средства, с поуки и строгост. Стария Даг прокара ръка по косата си. Нежната кожа над белега на сляпото му око, спомен от едно сбиване през младите му години, пулсираше.
— Ти отиди в кухнята, да поискаш там нещо за ядене, докато впрегнем конете — рече той.
— Бог да ми е на помощ — извика жената, — да не смятате да отидем до ленсмана? Тогава всичко е обречено.
Даг излезе и затвори вратата след себе си. Жената се повъртя притеснена, но после го последва. След като се полута малко, намери кухнята, където по-рано бе разговаряла с госпожица Крюсе.
Докато Даг закара жената в дома й, вечерта се спусна. По пътя тя го убеждаваше да изчака до сутринта или поне да вземе някого със себе си — не бива заради нея да си докарва такова нещастие. Ленсманът не беше частно лице, а човек на властта, а неговото куче — в това куче се криеше самият сатана.
Даг завърза коня си до портите и тръгна по неподдържаната алея през двора на ленсмана. Светлините зад пердетата, гласовете и ударите по масата, издаваха къде се намираха. Стигна пипнешком до входната врата — тя не беше затворена — и влезе, като тръгна по посока на звуците. Всъщност заради кучето Даг трябваше да вземе със себе си брадва и пистолет, но изостави тази идея. Някога, в младостта си, той едва не бе станал убиец и при това, без да има оръжие. Ето защо трябваше да внимава какво прави.
Стигна до служебния кабинет и отвори вратата.
Зачервеното лице на ленсмана с изцъклен, изгарящ заради алкохола поглед се открояваше сред валмата дим, спускащи се над пламъка на свещта, от който той палеше порцелановата си лула в същия момент, когато врата се отвори.
Въпреки че ленсманът бе страшно пиян, изпитваше такъв голям респект към Стария Даг, че остана да седи с ококорени очи. Останалите трима, които стояха край масата, също се обърнаха към вратата и останаха със зяпнала уста, обзети от страх, свити и пияни до несвяст.
Даг извика мъжа на нещастната жена и му нареди да тръгва с него. Тогава обаче ленсманът се окопити. В минало то си той бе смел човек и въпреки цялото безпътие, в което бе затънал, яростта извади на повърхността част от предишната му смелост. Изпсува с най-отвратителните ругатни, на които бе способен, а след това… — след това ленсманът и кучето му се хвърлиха в общ скок върху дошлия.
Стария Даг, макар и да бе на възраст, не беше пил, а и на млади години безброй пъти се бе принуждавал в борба с хора и животни да действа с бързината на светкавица. Беше се бил с брадва, която свистеше от мощния замах, сред глутница вълци и в същото време бе нанасял и ритници с краката си. Тежките му ритници бяха строшили не един вълчи гръбнак.
Сега замахна един-единствен път с гола ръка и в стаята се чу шум като от удар върху нещо мокро. Ленсманът се сгромоляса на пода, като повлече със себе си и един стол. Кучето излая така настървено, че цялата къща заехтя. Стария Даг направи крачка напред и с един ритник строши гръбнака на кучето, което падна смазано, и лаят му секна. Сграбчи мъжа, за когото беше дошъл, бутна го към вратата и преди да тръгне, събори свещта от масата и потопи стаята в пълен мрак.
Отвън той натупа мъжа, когото бе дошъл да прибере, след това го качи във файтона и го откара в дома му, където го предаде на жена му, като му обеща всякакви нещастия, ако някога кракът му стъпи отново при ленсмана или пък ако докосне отново карти.
Ленсманът не пожела да говори за станалото, но останалите трима разгласиха за целия ужас, който бе изкривил лицата им въпреки поетия алкохол, и онова, което разказаха, не беше нещо обикновено. Стария Даг строшил столовете, които били в стаята, хвърлил ленсмана върху техните останки и с един ритник размазал на пода, като червей, сатанинското куче, така че освободеният сатана изскочил с рев от него и отвлякъл със себе си свещта, преди да изчезне през стената.
Истината в крайна сметка беше, че Даг бе наказал ленсмана и завинаги бе сложил край на неговите измами.