Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (14)

14

Стария Даг беше изпълнен с леко безпокойство въпреки цялата радост тази зима. С помощта на добрата реколта, но най-вече заради обезценяването на парите, навсякъде в цялата страна хората започнаха да правят опити да си върнат обратно заложените имоти. И те плащаха с по една шепа безполезни хартийки, сто талера днес струваха не повече, отколкото няколко шилинга преди.

Той мислеше за скъпите талери, да, талерите от чисто сребро, които навремето бе влагал навсякъде и ги бе използвал за придобиване на стопанства.

Беше твърд в онези дни, за верую му служеше поговорката, че съдът си е свършил добре работата, колкото и развълнувано да моли длъжникът за милост. Сега вече два пъти се бе случило някой да си възвърне отново фермата, като му заплати купчина ненужни хартийки. И тук правото беше негово. На парчетата хартия стояха точните числа. Че книжните пари нямаха никаква стойност, за това не бяха виновни длъжниците. Трябваше да очаква още подобни случаи, защото законовото право за обратно изкупване на наследствени имоти важеше петнадесет години, а много от стопанствата той ги притежаваше от неотдавна. Най-много той мислеше за Боргланд, най-голямото имение в долината, което му принадлежеше само от две години. Там още живееше бившият собственик, полковник Фон Гал, със злата си дъщеря Елизабет, която някога бе тласнала към смъртта в пропастта на Йомфрудал Туре, по-големия син на Даг. Даг бе отстъпил на изкушението да вложи там повече пари и после да прехвърли имението на себе си, „за гаранция“, както му бе казал неговият адвокат в града.

В продължение на две години той бе изпращал много коне и силни мъже с тежко оборудване да работят там в напрегнатите периоди, а освен това при дълбоката оран бе заповядал да се оправи всичко занемарено и изгнило, като миналата есен бе направо стъписан от богатата реколта, която дадоха огромните обработваеми земи и ливади.

Той едва бе успял да постигне това и сега можеше да загуби имението, както и да провали всичко, което бе вложил в него. Впускането в подобни безполезно големи начинания бе проява на твърде голяма самонадеяност от негова страна. И без друго притежаваше достатъчно земи в Бьорндал и в безкрайните гори. Но беше си мислил, че един ден в Бьорндал може да има повече синове. Най-големият щеше да бъде в Бьорндал, като получи имението цяло — както си е по традиция, но вторият можеше да вземе Боргланд. А третият и четвъртият, в случай че ги имаше, можеха да получат своята част от останалите му имоти на юг.

Да, плановете на Стария Даг бяха летели на орлови криле.

Сега първият внук беше вече дошъл, а богатството беше започнало да се топи — земята се изплъзваше от неговите ръце.

По същото това време в селото и общността се понесе слухът, че Стария Даг използва книжни пари с голяма стойност, за да пали лулата си, нещо повече дори — постоянно носел в загърнатите си ръкави книжни талери за запалване на лулата си.

Според някои това беше парадиране, други пък смятаха, че по този начин той иска да се подиграва с правителството и властите в страната, като изгаря тези лъжливи пари.

Но че палеше лулата си с цяло едно имение, това не предполагаше никой.

 

 

Зимата отмина, настъпи пролетта на 1811 година. Там, където през последното лято в Боргланд бяха цъфтели поляни, там сега поникваше зимната ръж, ръжта на Стария Даг. На хората се струваше, че виждат вече по полето покълнала зеленина, но даже през втората седмица на април това все още не бе възможно. В селскостопанските постройки имаше брани с дълги, железни зъби, обковани с дебел метал, имаше тежки плугове с железни уши и стоманени палешници, по-големи и по-остри от всички подобни земеделски средства, които изобщо бяха виждани в района.

Това бяха новите земеделски устройства на Стария Даг. Конете от горите на Бьорндал бяха научени да вървят напред, дори с най-тежък товар, при каквато и да било почва. Те не се сриваха на колене в меката земя на Боргланд, дори когато плугът и браната бяха много по-тежки от обикновено, порейки дълбоко земята.

Отново настъпваше времето, когато главният ратай от Бьорндал трябваше да отиде с коне и ратаи, за да се разпорежда с управлението в старото имение на рода Гал, а пък полковникът, вече остарял и с треперещи крайници, да наднича сконфузено на скрито място до оградата, а госпожица Елизабет да гледа зад пердето на прозореца си.

Полковникът съвсем беше обеднял, след като преди две години бе принуден да отиде в Бьорндал, за да моли за пари Стария Даг, искайки да запази Боргланд при падежа на ипотеката, и тогава бе разбрал, другият вече притежава документа за залога. Но полковникът продължи да живее спокойно в Боргланд, като имаше право да използва от стопанството всичко, от което той и неговите хора имаха нужда — без да дава отчет на никого, — а Стария Даг никога не бе идвал в имението му. Но полковникът още бе сломен от нещастията си по-рано и след случката с документа за залога беше съвсем потиснат. Госпожица Елизабет, някогашната красива и горда дама, не бе излизала извън къщата оттогава.

 

 

Беше през втората седмица на април, слънцето грееше, а прозрачни облачни ивици се простираха по светлосиньото небе — като тънки нишки, които започваха от края на земята и стигаха високо в небето, до вечността. Някъде безкрайно далеч в простора се чуваше чуруликането на невидими птици. Земята се събуждаше и разцъфваше, а в старите пукнатини и гънки на почвата течеше вода.

Ратаят, отговарящ за конюшнята в Боргланд, изкара оседлан тъмнокафявия позастарял кон на госпожицата пред портата. Ратаят го бе вчесал и изчеткал, напрягайки всичките си усилия, ала тъй като конят бе стоял цели две години в конюшнята, без да се движи, не беше във възможностите на човека да го подготви както трябва, а и той сякаш не смееше да помръдне краката си, но на ратая му бяха казали от кухнята, че госпожицата иска да излезе на езда — твърде необичайно хрумване. Щом цели две години не бе обезпокояван от нея, можеше да го остави и занапред на мира, мислеше си конярят, докато държеше коня и се мъчеше да изглежда достолепен както по-рано.

Той хвърли поглед на госпожица Елизабет, когато тя дойде — високомерно и без да поздрави, също както някога, — и яхна коня. Но по ухото на коняря пламна остра болка от удар с камшик и госпожица Елизабет попита с най-голямото високомерие, на което бе способна:

— Гипсирани ли държите конете?

Камшикът изсвистя отново — но този път върху коня, при това тя трябва да бе забила стремената дълбоко в него, — конят трепна, вдигна глава и жално изцвили, после направи отчаян опит да препусне в галоп, успя най-сетне да раздвижи краката си и ездачката излезе през двора навън, като препусна по алеята.

Конярят си разтърка ухото и като гледаше подире й, рече приблизително същото, което имаше навик да казва братът на полковника, „брат Лоренц“, когато бродеше като призрак из имението: „Дяволът да те вземе жива дори!“

По-нататък по алеята госпожица Елизабет срещна момиче от колибите, дрипаво и бледо. Момичето явно вече беше чувало разни неща за госпожицата, защото се стрелна далеч от алеята, без да я поздрави, навярно за да отмине колкото е възможно по-скоро. Но госпожица Елизабет дръпна поводите на коня и изкрещя:

— Спри!

Момичето спря и камшикът изсвистя от двете страни на ушите му; заболя го така силно, сякаш му ги отрязаха. Дебели сини резки се отпечатаха по двете му бузи и по врата му под тънките плитки. Момичето извика, като пронизано от копие, а госпожица Елизабет се изпъчи гордо на седлото:

— Следващия път ще ми направиш реверанс!

След това тя отново използва камшика и стремената на коня и препусна под пролетното слънце, изправена и все още красива, въпреки двете години, прекарани зад стените вкъщи.

Горе, на двора, конярят се отправи към конюшнята с ръка на ухото. Какво означаваха всички тези промени в последно време? Цели две години лудият Лоренц бе скитал из имението, както си пожелае — и в конюшнята, и в жилището на прислугата, и навсякъде всички се бяха забавлявали с неговите безумни брътвежи, но сега, от Коледа насам, отново го държаха затворен както по-рано в стаята му и той имаше възможност да прави само утринната си разходка в градината, преди другите да са станали. Самият полковник, който досега се беше промъквал насам-натам като сянка, отново започна да се показва. Той дойде да прегледа старите сечива и конете, докато не бяха още продадени, и рече, че всичко ще трябва да се приведе в ред.

И след това се появи и госпожицата, с предишния си дявол в главата, и поиска да язди.

Господарите от Боргланд не бяха имали през последните години контакти с никого. Бяха се затворили от срам, че вече не управляваха Боргланд и че бяха принудени да живеят от милостта на Стария Даг. По тази причина те научаваха съвсем малко от това, което се случваше навън, но през зимата ги посети един чиновник от юг и от него чуха колко много наследствени земи са били освободени на законно основание и колко лесно можеха да се намерят необходимите за това книжни пари.

Полковникът, смазан и обезкуражен, се бе почувствал може би най-сетне добре, откакто един по-силен мъж управляваше безкрайното имение. Той беше достатъчно разумен, за да види, че на имението липсват още много неща, дори и ако намерят лесно в заем пари за откупването. Говедата и конете не бяха подновявани вече няколко години, най-хубавите бяха продадени, а сечивата бяха в безнадеждно състояние, сградите бавно се рушаха — така става, когато бедността разяжда всичко години наред. За да се поднови всичко, което липсваше тук, също се изискваха пари, но жалките книжни пари не можеха да свършат същата работа, както за откупването на имението. За тази работа трябваха големи суми — според истинската пазарна цена на всяко отделно нещо.

Към това се добавяше и обстоятелството, че старецът от Бьорндал се бе държал много почтено. През първата година — онази на черния глад — той им беше позволил да запазят цялата реколта и освен това им се бе притекъл на помощ, а през втората година, която се оказа плодородна, той беше взел за себе си толкова малко, че на тях им остана почти всичко. Полковникът беше израснал с разбиранията за чест на много поколения благородници. Той имаше достатъчно ясен поглед за това какво означаваше за Боргланд помощта на Стария Даг като хора, коне и уреди. В своята почтеност той чувстваше, че ще бъде непочтено, ако вземе всичко това, заедно със средствата, които Стария Даг бе вложил в плащането на ипотеката. Това миришеше на нечестност.

Но госпожица Елизабет го подтикна, след като ден и нощ го бе насъсквала с парещи думи, най-сетне да седне да напише заявление за откупването. И за да не би по-нататък да му дойде друго на ум, тя взе написаното и сега седмици наред го пазеше при себе си.

Беше чувала опасенията на баща си и знаеше колко много неща липсват на имението, но бе взела своите решения. Нямаше да изпрати писмото, докато хората от Бьорндал не завършат пролетната сеитба. Дори да си запазят в такъв случай право върху жътвата — в това тя не беше сигурна, — все пак земята щеше да бъде поне засята и те щяха да продължат подобренията и дренажите, които бяха започнали, а и баща й ще имаше време, за да може да осигури необходимите кредити, както и за купуване на животни и сечива.

Тя беше решила да си стои вкъщи до изпращането на писмото — днес обаче във въздуха се усещаше такава прекрасна пролет и тя се чувстваше като новородена заради надеждата, че отново ще притежават Боргланд, а нейната някогашна приятелка Аделхайд, която сега бе омъжена в Бьорндал, ще научи за това как им се е изплъзнал Боргланд. Реши, че трябва да излезе на слънце, да язди по старите си пътища и да почувства живота наоколо след дългото си заточение.

И Елизабет фон Гал, която наричаха „Злото“, зави от алеята на Боргланд към север, към пътя за Бьорндал. За нея се мълвяха толкова странни неща. Тя беше тази, която бе изпратила Туре Бьорндал през една лунна нощ по стария път от Боргланд към пропастта в Йомфрудал и никой повече не бе го видял. Кавалерът й от оная вечер, дръзкият лейтенант Фон Маргас, също бе участвал в случката — със своята сабя, докато Туре Бьорндал бе невъоръжен. И след това лейтенант Маргас никога вече не беше идвал в Боргланд; разказваха, че напуснал страната и загинал в армията на Наполеон. Тя беше поканила брата на Туре, Младия Даг, и през цялата вечер се бе опитвала да го привлече, но той я бе отблъснал и бе танцувал с Аделхайд Баре, за която след това се ожени.

Да, много неща се говореха за госпожица Елизабет, за дяволската й злоба към хората — а също и към бедните животни.

Сега тя яздеше високомерно на слънце — по пътя на север. Госпожица Елизабет беше доста късогледа, но чу трополене на каруца от север и скоро я видя, обърна коня си и бързо препусна по алеята. Но каруцата я последва нагоре след нея — по алеята. Тя спря коня си и се загледа.

Беше Сивер Бакпе, мъж от Бьорндал, който отиваше да провери земеделските сечива, оставени предишната година, преди пролетната сеитба. Такава проверка правеха редовно и навреме в Бьорндал и навсякъде, където управляваше Стария Даг.

Госпожица Елизабет го разпозна, но и той беше чувал твърде много за нея, което го накара да заобиколи отдалеч, без да я поздрави, като само хвърли един бегъл поглед към нея.

— Не може ли поне да поздрави? — и камшикът изсвистя във въздуха, но силният юмрук на ратая го изтръгна от ръката й, след което Сивер го счупи пред очите й на четири парчета и го захвърли на прашния път.

Той се опита да продължи пътя си, но тя му каза със съскащ глас да спре.

— Махай се от пътя ми! — извика тя. — Какво търсиш тук?

— О — отговори Сивер, — исках да прегледам инструментите.

— Тук никой от… от там няма вече какво да преглежда тук. Ще изхвърлим инструментите ви навън, така да знаете. От там можете да си ги вземете.

Сивер я изгледа спокойно, а на лицето му изгря задоволство.

— Стария Даг ми е възложил това. Правя онова, което той ми заповяда.

Госпожица Елизабет усмири коня си, който бе смушкала в гнева си.

— Махни се от очите ми — никой оттам вече няма какво да търси тук. Да знаят, че ще откупим имението, веднага ще го откупим. Всичко е вече написано.

— Може да е написано, но не е било уредено навреме, а сега е твърде късно.

Той се изхрачи шумно и плюнката му описа широка дъга.

Госпожица Елизабет пребледня.

— Късно?! — промълви тя задъхана.

— Сега са необходими истински пари за такова нещо. Сега трябва да се направи оценка по закона. Вчера пристигна писмо от адвоката.

С тези думи Сивер Бакпе отмина под носа на госпожица Елизабет и влезе със замах в двора на Боргланд. Там той обиколи насам-натам из земеделските постройки и шумно обръщаше браните, плуговете и палешниците, така че звънът им ехтеше из цялото имение. Ако Стария Даг беше изпълнен с милост и не притесняваше никого в имението, Сивер Бакпе беше възмездие. Беше му известно отколешното презрение на Боргланд към всички от Бьорндал — да, към всички живи хора изобщо — и знаеше за дяволските прояви на госпожицата, затова в този момент на конфликт с нея го бяха засърбели пръстите да натупа както заслужава тази дяволска жена, но не биваше така да постъпва спрямо такава господарка.

Стария Даг му беше казал направо, че е отлагал досега пролетната сеитба, защото е очаквал решение за тук, както и на други места, но сега бе дошло писмото за това, което бяха решили в Копенхаген — да сложат край на измамата с книжните пари. От сега нататък всичко трябваше да се оценява и заплаща по истинската му стойност. Сивер сам бе засял нивите тук, както му беше наредил и показал Стария Даг. Сивер си разбираше от работата и знаеше, че при една редовна оценка тук днес имаше богатства, които не можеха да бъдат платени. При това старият беше казал, че срокът за откупуване, който по-рано бе петнадесет години, сега е намален на пет години; така рече Стария Даг — и в такъв случай полковникът и тази високомерна коза ще има много да се изпотят, преди да успеят през останалите три години да съберат толкова много пари. Подобно голямо богатство притежава само Стария Даг, смяташе Сивер. Нямаше никаква милост към хора като тези в Боргланд. Работейки, той запали лулата си и запуши шумно, сякаш Боргланд бе негов.

 

 

Оказа се, че твърденията на Сивер Бакпе са изцяло верни. Госпожица Елизабет изпрати бързо пратеник до областния управител и получи отговор, че е чакала прекалено дълго. Тя бе прикована на легло в продължение на дни и седмици след това. Полковникът, който се чувстваше щастлив, че се бе решил, беше доста натъжен, но още на следващия ден той направи разходката си в градината и го чуха да си подсвирква — също както в доброто старо време.

Когато Сивер се прибра и разказа за спречкването си с госпожицата, се зачуди — дали Стария Даг ще се разсърди и ще реши да я изгони заедно с полковника от Боргланд?

Не, той вече веднъж бе дал на полковника обещание, че той може спокойно да остане в Боргланд до края на живота си, и на Стария Даг и през ум дори не му мина, че някой може да се откаже от думата си, когато вече веднъж е дадена.

А и Сивер разказа за случилото си, без много да се пали. Той бе излял гнева си още в Боргланд и сега само спомена за станалото.

След благоприятното уреждане на нещата Стария Даг бе настроен смирено и благо и каза сериозно на Сивер:

— Спокойно можеш да поздравяваш с уважение полковника, защото той все пак е бил воин.

От Боргланд не дойде вече никаква друга вест за откупуване и след приключване на пролетната сеитба в Бьорндал работниците отидоха, както и по-рано, в Боргланд, като тежките плугове със стоманени палешници набраздиха плодородната почва с такива дълбоки бразди, каквито тя не бе виждала никога през всички векове до времето на Стария Даг Бьорндал.

Полковникът стоеше зад храстите в градината и гледаше тъжно към старото си родово имение, а отгоре, зад прозорците на стаята на госпожица Елизабет, пердетата само се раздвижваха леко.

Стария Даг не бе вече недоволен от съдебния ред и от властите в страната, затова не палеше вече лулата си с книжни пари.

Беше добра година — а за Боргланд беше изключителна. А в късна есен отново се появи син в Бьорндал.