Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия Бьорндал (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Det blåser fra Dauingfjell, 1934 (Пълни авторски права)
- Превод отнорвежки
- Неда Димова-Бренстрьом, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Трюгве Гюлбрансен. Трилогия Бьорндал
Норвежка. Първо издание
ИК „Персей“, София, 2013
Редактор: Кина Стойчева, Василена Старирадева
Коректор: Елена Добрева
ISBN: 978-619-1610-20-4
История
- —Добавяне – Отделяне като самостоятелно произведение – беше при № 36740
12
Вятърът караше старите къщи да скърцат и стенат през есенните нощи. С всеки силен порив се виждаше как всяка греда се надига, как се изправя цялата къща. Чуваше се пукот и скърцане, които замираха със зловещо пресекване, когато вятърът утихнеше. Да, тези стари постройки сякаш живееха и се движеха с вятъра и лошото време.
В Стаята на госпожицата Аделхайд лежеше будна и слушаше. На тоалетката гореше свещ. Вратата към стаята на Даг беше отворена, защото тя искаше така. Даг лежеше там вътре и спеше — спеше безшумно в тъмнината, но звуците на стените в голямото съседно помещение бяха по-силни отколкото в спалнята, защото там гредите подпираха на по-големи разстояния.
През тази нощ бурята бучеше страховито, сякаш сграбчваше къщата и така я подхващаше, че тя се надигаше и спускаше като океанска вълна — или да не би пък причината това шеметно чувство, че предметите наоколо се въртят, да беше в самата нея? Скоро щеше да случи. През целия ден и вечерта бе имала сериозни предчувствия. Болките бяха стихнали, но сега започваха отново. Тя се опита да се насили да слуша вятъра, но не успя.
От устните й може би се бе изтръгнало леко стенание, защото Даг неочаквано се появи до леглото й. Поглади леко ръката й със своята корава длан и я загледа изпитателно.
Тя навлажни сухите си устни с върха на езика си и прошепна:
— Може ли да помолиш госпожица Крюсе да дойде?
Той си поигра с ръката й, после я повдигна леко, наведе се и притисна внимателно устните си към нея. Когато отново се изправи и излезе, очите му блестяха.
Колко пъти Аделхайд бе желала това нещо, което много други бяха правили — някога, преди женитбата й. Желала бе да види неговата глава така приведена над нея. Сега, най-накрая това се случи. Щеше да погали косата му с другата си ръка, но не го направи.
Госпожица Крюсе дойде тихо, прошепна нещо и седна отстрани до вратата. Даг бе поискал сам да отиде и да доведе опитен човек. В далечината по пътя се дочу тропот от каруца.
Аделхайд се опита да слуша бурята и вятъра, за да вкара в ред мислите си; но болките идваха една след друга все по-често. Изведнъж пред нея пламнаха образите на неща, за които бе чела в дневника на госпожица Дортея и после бе научила повече подробности за тях от госпожица Крюсе и Стария Даг — неща, които се отнасяха за рода и за хората от него, за раждането и смъртта тук в имението. Между болките тя видя пред себе си майката на Даг, Терезе. Тя често дълго бе разглеждала портрета й в залата. Защо майката на Даг не бе още жива? Аделхайд виждаше пред себе си образа, който си бе изградила за старата Ане Хамарбьо, която е била изключително висока и строга и навярно е приличала на Стария Даг, защото в жилите й бе текла кръвта на Бьорндал. Всички разкази за уменията на Ане бяха създали в Аделхайд жива представа за нея и тя сега мислеше за това, че старицата никога не бе извършвала несполучливо раждане. Тя не бе виждала тази, която сега Даг искаше да доведе, нито пък бе чувала нещо за нея, но вероятно и тя трябва да беше много сръчна жена; и потвърждение за това се съдържаше сякаш в самото й име — Ун Хамарбьо.
Ун беше правнучка на старата Ане и бе викана като помагачка при раждане, при това не от кого да е, а от самата Терезе Бьорндал, а също и при боледуване, когато Терезе трябваше да седи безпомощна в своя инвалиден стол. Терезе бе взимала Ун няколко пъти за гледачка при себе си и като забеляза, че тази работа й приляга, беше я обучила. И сега Ун вършеше работата, в която Ане и Терезе се бяха така блестящо проявили.
Ун беше овдовяла рано и се беше оттеглила след смъртта на мъжа си отново в Хамарбьо; и хората започнаха да я наричат отново с моминското й име. Трябваше да е на около четиридесет и осем години сега.
Аделхайд лежеше като замаяна от болка и видения. Тя се владееше толкова силно, че дори звук не излизаше от устата й, но не виждаше вече нищо, освен виденията си, а и нищо не чуваше. Затова тя не разбра, както и госпожица Крюсе, че каруцата изтрополи на двора и някой се заизкачва по стълбището.
Аделхайд не усещаше нищо — изведнъж погледът й улови едно видение, образа, който тя си бе създала за Ане Хамарбьо. Стресна се и се надигна в леглото, като се загледа объркано в жената.
— Това е Ун — чу някъде отдалеч гласа на госпожица Крюсе.
Аделхайд отново се отпусна на възглавниците и насили устните си за болезнена усмивка, след което подаде ръка. Ун хвана здраво ръката й, почти я притегли към себе си и седна на стола, който беше до леглото.
Госпожица Крюсе трябва да имаше много неща за приготвяне в този момент и затова се отдалечи веднага след пристигането на Ун. На Даг дадоха да разбере, че ще направи най-добре да се оттегли тази нощ в старата кухня.
Така Аделхайд и Ун останаха сами. Ун държеше ръката на Аделхайд и сякаш все още продължаваше да я претегля — наведе се странно ниско и с втренчен поглед. Аделхайд се почувства изведнъж призована на жива среща с цялото, голямо и властно минало, за което бе чела и слушала с такава гореща съпричастност. Струваше й се, че вижда през образа на Ун, през строгите й черти и блесналите й очи, рода на Даг и живота на Бьорндал далеч, далеч назад в незнайното минало.
За Ун това също беше тържествен момент. Не бе виждала до сега дори и края на дрехата на Аделхайд — нито тогава, на Коледа, ни през лятото, нито пък от женитбата й насам; но беше чувала за нея много, безкрайно много. Да, мълвата за посещението на Аделхайд в помещенията на прислугата през сватбената вечер се беше разпространила като приказка в селището и бе стигнала дори до колибите, навсякъде разказваха колко приказно хубава е била булката, със златно украшение в косата и златни рози на дрехата, с искрящо злато на ръцете.
Ун не бе очаквала нетърпеливо, не, тя дори не бе бленувала, че изобщо могат да я повикат някога в Бьорндал, където прабаба й бе изпълнявала толкова много почетни задачи. Навярно щяха да повикат някоя акушерка или пък лекар, или и двамата заедно да дойдат от града. Но ето че се появи самият Даг и докара тъкмо нея, и тя седеше сега тук, гледаше Аделхайд и държеше ръката й.
Гледаха се една друга, Аделхайд и Ун, взаимно очаровани — без едната да знае какво вълнува другата.
Ун действително приличаше на прабаба си, но между рождението им имаше три четвърти столетие. Старата Ане бе преживяла детството и младостта си в трудни времена; така на старини бе станала сурова и безмилостна. По същия начин и очите на Ун гледаха строго, но можеха да бъдат и невероятно дълбоки и топли, каквито бяха днес; но бяха и проницателни, много по-проницателни, отколкото самата тя смяташе. Тези очи сграбчиха Аделхайд, понесоха я през болките и я накараха да се довери, когато настъпи най-трудният момент.
Утрото идваше. Аделхайд лежеше в Стаята на госпожицата с новороденото на ръце. Всичко наоколо й беше току-що променено, блестящо бяло. Старата люлка стоеше широка и тежка пред леглото, препълнена с малки, красиви възглавници и завивки, както и чаршафи с украшения и сложни декоративни шевове на горната и долната част, като завивките се спускаха чак до пода. Очите на Аделхайд блестяха дълбоки и живи. Челото й още беше набраздено от явните следи на преживяната болка; къдриците, които се спускаха под дантелената шапчица, лепнеха влажни по слепоочието й, а красивата й уста още не беше загубила горчивия израз на страдание.
От стаята на Даг се чуваше шумолене на пламъци; бяха наклали огън в камината, за да осигурят топла вода, а също и в стаята на Аделхайд да бъде топло, заради мъничкия нов живот.
Току-що Даг си беше отишъл и Аделхайд сега очакваше Стария Даг. Все още бе под горещата омая на радостта, че се бе справила с всичко благополучно, че детето беше здраво и… че беше момче.
Стълбището заскърца — при всяка стъпка дъските по пода на преддверието изскърцваха, така че изобщо не беше необходимо да се чука на вратата, идването беше добре предизвестено, на Стария Даг. Той затвори внимателно вратата, пристъпи тържествено, приближи се, седна до леглото, наведе се и започна да гали, колкото може по-внимателно, ръката на Аделхайд, като в същото време гледаше надолу към момчето.
— Да, скъпа Аделхайд — рече той, — и при това е момче.
Аделхайд не успя да произнесе и дума, очите й заблестяха влажни и тя преглътна, като се бореше да не избухне в сълзи. Стария Даг беше толкова очарован и развълнуван, че тя можеше да заплаче на глас от радост. Да, с него също ставаше нещо странно. Той стана рязко, пое си дълбоко дъх и извърна леко настрана лицето си; помъчи се да каже нещо, но то успя да излезе от устата му едва при третия опит. Тогава прозвучаха старите думи, които от незапомнени времена се изричаха над всички новородени в рода:
— Нека Бог благослови идването ти на този свят и да бъде с теб през всички дни, и да те вземе при себе си, когато животът ти приключи.
При последните думи гласът му изневери и Аделхайд видя, че очите на Стария Даг бяха пълни със сълзи, когато той вдигна към нея за поздрав ръка, рязко се обърна и излезе.
Легендата за Аделхайд избуяваше все повече и повече.
Сега Ун Хамарбьо бе видяла със собствените си очи стаята — всичко, което прислужниците бяха разказвали, беше истина; там блестеше от сребро, разкошни дантели, мебели с по-фина дърворезба, отколкото в църквата; имаше един Исус на разпятие, тук-там в тъмното трепкаха прекрасни светлини и ухания от цъфнали градини; Ун бе разгледала добре и Аделхайд — беше красавица като никоя друга, но беше нечовешки твърда, защото бе родила на бял свят едно голямо момче, без да издаде стон. Такова нещо изглеждаше смайващо и при разговорите вечер в къщите и колибите, където легендата за Аделхайд доби вече свръхестествен образ и блясък, се добавяха и много думи за непоколебимата й гордост, за нейната суровост и безчувственост, за непонятната й същност. Така нейният образ бродеше през полето и гората, навсякъде, където живееха хора.
Ун Хамарбьо дори и не подозираше, че казаното от нея за Аделхайд, което тя бе предала е плахо почитание пред най-близките си, ще бъде така превратно изтълкувано.
Аделхайд беше щастлива — безкрайно щастлива. Никога в живота си след това тя не забрави това чувство на щастие, което я бе обзело през тази есен и зима. Наред с всичко друго, което й беше скъпо в стаята, тя имаше сега и своето дете в хубавата люлка, чиито разкошни завивки и възглавници бяха ушити някога от госпожица Дортея, много преди да се роди Даг.
Всички хора от имението изказваха почитта си от разстояние, а Стария Даг питаше всеки ден и час как е малкият, като най-сетне той вече можеше да го вземе здраво в ръцете си и внимателно да се вгледа в него.
И Младия Даг се занимаваше с детето, когато беше вкъщи, и дори нещо повече: той започна да окачва в стаята си онези неща, които стояха по-рано в старата кухня. Измина известно време, преди Аделхайд да забележи това — късно една вечер, когато Даг беше в гората, тя поиска да си стопли вода, без да безпокои някого долу, и затова запали огън в неговата камина и седна там за малко. Като се настани и се огледа наоколо, забеляза много нови неща по стените; а пък отзад, в тъмния ъгъл зад леглото, лежаха ботуши и раница, а на стената бе забита една брадва.
Следователно Даг бе започнал да се приближава към нея.