Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (11)

11

В Бьорндал, както навсякъде в страната по онова време, пестяха брашното през зимата; но нямаше липса нито на месо, нито на риба, а пък онези воднисти, безполезни неща, които наричаха картофи и които по поръчка на Стария Даг трябваше да бъдат садени до житата и върху всяко парче земя, останало свободно долу в селището, дори в горските коренища и в самия Бьорндал, дойдоха сега тъкмо на място. Мнозина смятаха, че да се стриват картофи и да се слагат в тестото е все едно да се налива вода в него, но с течение на времето забелязаха за колко по-дълго стигаше брашното, щом добавяха към него картофи, а пък със сланина и месо, дори и с риба те добре си подхождаха.

Коледа в Бьорндал посрещнаха както всички Коледа преди. В посрещането на Бъдни вечер на трапезата в голямата зала с всички хора от имението Аделхайд бе участвала още предишната година; сега обаче всичко й се стори много по-тържествено. Това се дължеше твърде много на обстоятелството, че сега тя вече не беше гостенка тук, но главното идваше от известията на баща й за нищетата, властваща на много други места. В Бьорндал имаше както всяка година овесена каша и месо, алкохол и бира за всеки — дори за най-възрастния бедняк. По-рано месото беше най-хубавото нещо. Тази година овесената каша се оказа най-желаната храна.

И леля Елеоноре, която не забрави обещаното си коледно посещение, се чудеше още повече, отколкото се бе чудила миналата година Аделхайд — маеше се на коледната трапеза в залата, с всичката прислуга, на Библията сред свещниците на масата, а най-много — на уверената тържественост, с която Стария Даг прочете коледните слова, и на цялото празнично достолепие, което хвърляше блясъка си върху всеки и всичко.

След това тя каза на Аделхайд, че никога преда не е усещала толкова силно, че Бъдни вечер е най-важната вечер в годината.

Майор Баре замина за няколко дни в града след Коледа, но се върна бързо обратно и разказа шокиращи неща: за недостига на зърно и за облагането с данъци за кметството, за дивите протести и кървавата намеса на военните, които се мъчат с оръжие да спрат гладните, бунтуващи се хора. Но той можеше да разкаже и за всички надежди, които се възлагаха за печалби от контактите с Англия и нарастващата покрай това търговия. Стария Даг наливаше щедро тази вечер чашите, подхвърляше по някоя дума между разказите на майора и успя да измъкне от него всичко, което бе чул да казват по-влиятелните хора и най-главното — за постоянното обезценяване на книжните пари.

Стария Даг беше богат човек от твърде отдавна. Цял живот бе живял, без да мисли за нищо друго, освен за пари. Беше се научил да се отнася с недоверие към всички хора и неща. Но след това обаче бе направил откритието колко много други радости бе пропуснал заради парите. Първото нещо, което го пробуди, беше едно прошепнато предупреждение от страна на госпожица Дортея вечерта, преди да почине. По-късно, когато умря и съпругата му, той си даде сметка, че през тридесетте години на брака им едва бе имал време да говори с нея. След това той бе станал в много отношения по-мек — не беше така безсърдечен в делата си, както по-рано, и чувстваше желание да се доближи до хората и да им покаже, че добрите хора, които бяха живели до него, не бяха живели напразно, а бяха му въздействали, като по този начин бяха допринесли за всички, с които той имаше контакти — в имението, в селището, в горите и южните енории.

Беше полезно въздействието върху него — на жена му и госпожица Дортея, както и на стария капитан Клинге, които през последните си години му бяха дали толкова полезни съвети.

Напоследък той мислеше само за това — как да бъде един справедлив господар за всички хора, над които властваше, нещо повече дори — да им бъде, доколкото е възможно, приятел. Освен това го занимаваше мисълта за сина му и Аделхайд — че родът му трябваше да има нови разклонения. Мислеше много върху това и чувствата му се обвиваха като в някаква топла мъгла от радост, че на света щеше да дойде едно момченце и щеше да тича с него по пода на старите стаи.

Но сега усещаше, че нещо ново идва към него. По-рано бе изпълнен с недоверие към хората, когато работата се отнасяше до пари; сега обаче го обхвана едно ново недоверие — към самите пари. Лека-полека те бяха станали извънредно много. В книжата на братовчеда Холдер стояха такива големи числа, а дълбоко в мазето сандъкът бе препълнен; но всички те бяха само хартия. Той имаше още натрупан дървен материал в града, който не можеше веднага да бъде натоварен на кораб и превозен. Не беше получил никакви пари за него, но сега получаваше писма след писма с предложения за все по-големи суми. Дървеният материал беше цяла грамада и през пролетта щеше да има още безкрайно много. Сега сечаха с много хора в горите, синът му бе там и той знаеше, че ще бъде свършена добра работа.

Имаше дървета в горите си, те имаха стойност и той не искаше да получи за тях само късове хартия.

Братовчедът Холдер му бе казал, когато Даг веднъж му бе поискал много настойчиво заплащане, че той самият има нужда от сребро, чиято стойност бе постоянна, за кредита си в Хамбург и заради това не може да му плати толкова много. Стария Даг бе мислил напоследък върху това. Ситуацията в Дания и Копенхаген, както и при краля там, беше наред, но книжните пари се обезценяваха. Братовчедът Холдер имаше свои намерения по отношение на Хамбург. Този град беше далеч, но там пресмятаха в сребро, разбра Даг. Какво щеше да стане, ако той поискаше хамбургско сребро за стоката си, независимо дали тя отиваше в Лондон или Холандия?

Когато следващата вечер почерпи добре майор Баре и спомена пред него за среброто и Хамбург, стана ясно, че майорът беше слушал много разговори за това и ги описа пъстро и живо.

Когато Стария Даг си легна, той вече знаеше какво иска — и от тук нататък за неговия дървен материал започнаха да се вписват в книжата му значително по-малки суми от тези, вписвани при другите производители, но здрави, непоклатими суми в хамбургско сребро.

Парите, които получаваше от сделките, влагаше в земя и стоки; купи всевъзможни модерни инструменти за имението и ги даваше под наем на селяните в селището и в горските стопанства, както и на именията долу в южните енории. И когато свърши сечта в гората, накара да построят обори край колибите, където по-рано нямаше, купи коне, крави, свине, овце и пилета, които даде на своите изполичари да ги гледат. Дори ако след лоша реколта храната стане оскъдна, това ще бъде от помощ, мислеше си той.

Черните жребци на Бьорндал препускаха на юг по стария път и се връщаха с тежки товари; момчетата колари ги разтоварваха във вечерния мрак, натъпкваха всичко под навесите и не казваха нито дума за това, което докарваха, нито пък откъде го бяха взели. Стария Даг имаше да се грижи за толкова много хора и притежаваше силата да прокарва пътища през трудните времена и нуждата. Трябваше да осигури зърно за посев на всички тези хора, а също и картофи, и зеленчукови семена. Така че той трябваше да има нова пшеница за хляб, както и други неща, за да стигне храната до новата реколта.

Майор Баре започна твърде рядко да намира време за гостуване в Бьорндал тази година, но все пак идваше от време на време за кратки посещения и донасяше новини за живота в града, за реката от книжни пари и за хората, които неочаквано бяха станали богати, за веселбите с шампанско и за други всевъзможни разточителства. Но също така разказваше и за чиновници и други, които бяха останали на твърдо установените си заплати, както и за обикновените хора, които бяха претърпели загуби.

В Бьорндал летните дни, както и преди, си течаха гладко и спокойно, а времето редуваше проливни дъждове и ярко слънце, нивите и ливадите растяха и буйно се издигаха към небето. И дойде есента — с вятър, който прелиташе над полята през слънчевите дни, класовете бяха пълни и зрели и се вълнуваха под лъха на вятъра, тежки и пълни с големи обещания.

Два нови навеса трябваше да бъдат изградени, наложи се това лято, за да може да се подслони всичкото сено — плевниците бяха така препълнени, че трябваше да се направят нови.

Стария Даг беше навсякъде, от ранна утрин до късна вечер. Никога работата не бе вървяла така спорно, както през тази пролет — и никога радостта от жътвата не бе била толкова голяма, както след тази гладна година.

Хора от горските колиби се бяха промъквали през нощта до нивите и бяха брали още неузрели класове. Един от тях бе заловен и доведен при Даг; отиде си след сериозни заплахи и няколко здрави шамара.

Малко момче бе заловено подобно на тях; то така се изплаши, че подмокри гащите си и пода пред очите на Даг. Отърва се само с големия си страх. Но трябваше да обещае, че няма повече да краде, а когато му липсва нещо вкъщи, по-добре да отиде при Стария Даг и да поговори с него.

Светът беше във война, а Стария Даг даваше всичко от себе си за онези, които принадлежаха към имението. Но не бяха само нещата отвън, които го правеха толкова необикновено деен. Имаше нещо и в собствения му дом. Наистина, той отдавна вече си бе мислил за това, но през есента наоколо му стана така тихо и тайнствено, че той си даде сметка, че е лошо да се преструва, че не разбира нищо.