Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (10)

10

Досега Аделхайд бе преживяла десет щастливи години. Това бяха първите години на нейното детство. Баща й беше офицер в кавалерията през по-голямата част от това време и семейството живееше в голямо селско имение с много стопански животни и с много буйни коне. Когато баща й беше у дома, имаше живот, забавления, разходки на открито и езда, а за Аделхайд, още преди да е навършила десет години, баща й казваше, че се е превърнала в истински кавалерист в ездата.

После дойде онова неимоверно тъжно събитие, майката взе Аделхайд и двете се преместиха да живеят при баба й. Баща й повече не се появи, и това, което Аделхайд понякога чуваше да казват за него, я научи да ненавижда човека, който й бе създал най-светлите спомени. По този начин в нея поникна първото недоверие към живота. Десетте години в къщата на баба й минаха спокойно, но аскетично и без веселие.

След като майка й, а след това и баба й починаха, Аделхайд трябваше да се върне при ненавистния си баща. Миналите оттогава седем години, изпълнени с бедност и нерадости, бяха сложили своя отпечатък върху нейната душа. Междувременно точно тогава тя откри, че е красива, и благодарение на баща си се запозна с всички предоставени й удоволствия. Много пъти бе избирана за кралица на бала — тя, Аделхайд Баре, обаче…

Въздържаността, на която бе научена в дома на баба си, се бе установила в нея — бе я научила да прозира страданието зад външната усмивка в обществото, да прозира празнотата зад всички комплименти. Помпозният блясък навън и нуждата у дома я караха да чувства цялото съществуване като измама.

В този момент в живота й се появи Бьорндал. От първия час това силно древно имение и свенливата строгост на Младия Даг се сляха за нея в едно, в общ образ на истината и правдата — в контраст с превзетостта и празномислието на градските кръгове, в които танцът ставаше по-буен, щом заплахите и нещастията от войната зловещо се спускаха над домовете.

И тя, ужасена от детството си вкъщи, никога не се осмели да повярва на нито едно от всичките уверения в любов, прошепнати със страстен глас — отнасяла се с недоверие към многото приказки за обич, тя се бе оказала сломена и завладяна от любов към мъж, който никога не бе разговарял с нея и не й бе казал дори една нежна дума.

През тази безкрайно дълга година тя бе преживяла в отчаяние съмненията и болките на любовта.

 

 

Така че сега Аделхайд трябваше да е щастлива — нали затова свещеникът авторитетно я подтикна да обсъди заедно с него проблема за Бога и хората, за мястото на всеки, за същността на нейното съществуване?

Да, щеше да бъде щастлива от този ден нататък — както и през още много — много дни, които предстояха за нея; беше замаяна от щастие заради всичко това. Плачеше и страдаше от безмерна радост в прекрасната си стая — тя, която винаги и независимо от всичките си страдания бе държала главата си гордо и високо, сега се разтапяше от топла, нежна човечност и усещаше потребност да сключи ръцете си около врата на някого, и тъй като не биваше на врата на друг, тогава — около врата на баща си.

Ала който още от невинното си детство е бил подтикван да мрази собствения си баща, който е израснал сред подобни съмнения, такъв човек става като Аделхайд.

 

 

Няколко седмици след сватбата тя седеше една вечер в стаята си. Стария Даг беше получил новини от града, че войната в Швеция е към края си — и вероятно скоро ще се открие възможност за комуникация с Англия посредством корабите — и кризата, от дълго време владееща горските стопанства, вече може би ще бъде преодоляна. И без да чака повече, Стария Даг заповяда да се започва работата. Той имаше струпан в града дървен материал, грамади, които не бяха натоварени и за които не бе получил никакви пари. Сега търговците искаха да нагодят сметките по старите ниски цени, с обезценени книжни пари. Обаче от тяхната настоятелност той си направи извода, пък и разполагаше с достатъчно хора и коне, които само ядяха, без да допринасят някаква полза. Извести сина си относно плановете си и Даг отиде в гората, за да даде тласък на нещата; по всичко личеше, че много бърза със заминаването си. Аделхайд усети ледени тръпки, когато разбра, че той иска да замине — още същия ден, в който бяха обсъдили това.

Аделхайд започна да се притеснява. Даг се бавеше вече няколко дни — но спокойствието на Стария Даг смекчаваше тревогата й, а и самата тя си казваше, че трябва да бъде разумна.

Същата самотна вечер се сети, че още не е използвала ключа, който Стария Даг й бе дал вечерта на сватбата. Леля Елеоноре бе останала за по-дълго, двете стояха до късно вечер и тя не бе намирала време да се заседи безцелно в стаята си. От града беше дошла и една каруца с неин багаж, сред който и книги, останали от баба й. По нейни указания Стария Даг веднага бе наредил да й направят лавици — една в стаята й, за най-любимите й книги, други две в една от стаите в новата къща. След заминаването на леля Елеоноре бе прекарала много приятни часове в преглеждане на книгите, свързани със спомени за баба й и за времето, което бе прекарала при нея. Въпреки цялата строгост на старата госпожа това беше хубав момент от живота й, в който книгите бяха нейните приятели — книгите на епископа.

Тази вечер тя влезе в кабинета, двете изящни врати на който винаги бяха отворени, защото Стария Даг й бе предоставил всичко, което беше вътре. Писалището стоеше заключено в стаята. Бе имала други грижи, преди да настъпи този момент, и бе приемала факта, че е заключено, като нещо нормално.

Тази вечер обаче бе сновала неспокойно насам-натам, бе излизала на терасата и влизала отново в стаята, нещо повече — беше запалила огъня в камината на стаята на Даг, за да разпръсне в тъмното помещение нещо от живота на светлината и сенките, и си бе припомняла вечерите, когато с Даг бяха седели до късно през нощта тук, пред камината. Бе изкопчвала от устата му думи — за горите и хората, и бе се почувствала по-близка с него; но все пак продължаваше да усеща колко безкрайно далеч се намира от неговата вътрешна същност. Разсъждавайки върху това, тя се бе върнала отново в стаята, когато изведнъж се сети за ключа.

Сега тя го взе. Беше един изящен ключ с фина украса по дръжката и много нарези на езичето — почувства вълнение в ръцете си, когато го пъхна в писалището на госпожица Дортея Холдер.

Какво ли имаше вътре — в шкафа на една изтънчена богата госпожица? Той беше на дъщеря на едър търговец, жена с ангелска красота, както бе чувала от Стария Даг и както самата се бе досетила от обзавеждането на стаята. Ключът превъртя леко, сякаш вчера бе заключено с него, вратите се отвориха тихо и доверчиво. Някога са били направени от майстор така умело, че се отваряха сякаш от само себе си — плавно.

Аделхайд никога не бе посмяла да надникне в писалището на майка си. Веднага след нейната смърт баба й бе изпразнила всички чекмеджета, а писалището на баба й бе открито празно след смъртта й. Тя не остави никакви тайни. Такава беше тя и вероятно така беше и с Дортея. Сестра й Терезе, майката на Даг, я беше надживяла и от тогава Стария Даг бе прибрал ключа. Навярно всичко бе унищожено и изгорено, както се случва при хората. Но не, Стария Даг толкова мило й бе рекъл, когато й даваше ключа, че всичко в писалището и в раклите принадлежи на нея. За него не беше характерно да подарява с гръмки думи нещо, което е празно и пусто.

Аделхайд посегна с разтреперана ръка към дръжката на най-горното чекмедже от лявата страна и го изтегли. Там имаше книжа, писма и всевъзможни други неща, пожълтели от времето. Дръпна следващото чекмедже. В него имаше една голяма книга, навяно Библия. Отвори следващото — пак книга. Взе книгата колебливо и я разгърна. Дата и година, дневник. Буквите на изящния красив почерк затанцуваха пред очите й, тя затвори книгата и я върна обратно на мястото й. Щяха да минат може би седмици и месеци, докато събере смелост да я разгърне отново, да проникне в тайните й — на имението тук, на неговите хора и на самата госпожица Дортея.

Аделхайд издърпа чекмедже след чекмедже. Всичко бе в ръцете й. Беше твърде много жена — добра и честна, но Стария Даг не й бе дал това току-така. Ръцете й притежаваха онази чисто женска черта — бяха любопитни. Те изследваха чекмеджетата едно по едно. Чекмеджета с дантели и яки от брокат, с ухание — не, не от изветряла лавандула, а от други живи, омайни, тежки аромати от времето на кринолините и високите тежки прически, силни, опияняващи аромати от страни далеч на юг.

Едно от чекмеджетата беше по-късо от останалите. Аделхайд знаеше какво означава това; ръцете й изтеглиха съвсем навън чекмеджето, потърсиха в дълбочина и извадиха от тайното отделение вътре една кутия. Не изпита изненада. Всичко беше така, както трябва да бъде в едно приключение. Тежки златни верижки и гривни — едната беше особено дебела — пръстени с блестящи камъни, едно колие с много перли отпред, една златна диадема за коса и две големи златни монети на дъното.

Чак сега тя бе обзета от онова чувство на притеснение и плахост, което връхлита колебливите души, когато надеждите им се оправдаят.

Беше жадувала за щастие, както всички останали. И нейните надежди се бяха осъществили — със сватбата, с тази стая и… с Младия Даг. Но в приключението трябваше още нещо: да няма край.

Още не бе разгледала нито пожълтелите книжа, нито подвързаните заедно с Библията листа за писане, нито дневника, нито раклите. Всъщност още нищо не знаеше за най-значимото в това приключение — за горите, които Даг преброждаше, и никога нямаше да научи нищо за тези негови обиколки.

Всичко тук беше като Стария Даг — и като Младия Даг. Пътят към тях беше така безкрайно дълъг. Бе прочела повече книги от мнозина, беше прекарала много време над книгите на епископа, бе проучила всички онези места в тях, където още стояха неговите бележки или подчертавания. Познаваше проповеди и написано от хора за хора, някога бе вярвала непоколебимо в собственото си знание. Да, тогава бе вярвала дори че разбира хората. Ухажорите, всички мъже в града й се бяха стрували забавно прости и еднакви. Но какво знаеше тя за тези хора, към които сега принадлежеше, според авторитетното Божие слово в устата на свещеника и според всичко, което се бе случило оттогава досега?

Майката на Младия Даг в продължение на години след смъртта на сестра си не бе докоснала нейното скривалище. Прах се бе натрупал върху всичко, а и в мириса вътре имаше нещо толкова упоително и загадъчно — сред книжата и декоративните яки, недокоснати в продължение на дълги години. И сега Стария Даг й беше дал ключа към всичките тайни на госпожица Дортея. Безгранично доверие към починалата и — към самата нея. Без да промълви нито дума, той й беше показал повече, отколкото всички други хора до този момент. Подобно нещо не биха се решили да направят обикновените хора заради тяхната несигурност и недоверие към всички и към себе си. Просто беше немислимо — че някой може да бъде толкова уверен.

Вроденото недоверие на Аделхайд към всичко и към самата себе си не бе надделяло над тези впечатления — те само пораждаха у нея известен страх. Как трябваше да се отплати на Стария Даг за всичко това и как можеше да се покаже достойна за безусловното му доверие? Познаваше твърде много освободеното лекомислие на времето си, знаеше, че за обществото, от което произхождаше, няма нищо свято. Заради това и не подозираше, че думите на свещеника при венчавката в църквата бяха изконни свещени думи за Стария Даг и я превръщаха в член на неговото семейство. В това семейство хората не познаваха съмнението и развода, щом двама души са венчани пред олтара.

В младостта си Стария Даг бе стаявал в сърцето си, скрито от жена си и сестра й, много неща. По-късно бе изпитал толкова много от тежестта на живота и на смъртта, и много неща, които по-рано го измъчваха, сега му се струваха маловажни. Докато бе жива Дортея, той бе научил от нейната изтънчена душа твърде много. В крайна сметка и Аделхайд можеше да се поучи от наследството на Дортея. Ако върху някой лист сред книжата можеха да се намерят бележки за самия него, това нямаше никакво значение. Неговото достойнство сега беше достойнство на самата Аделхайд.

Ала Аделхайд бе рожба на своя свят. Всичко, което преживяваше тук, за нея оставаше неразбираемо. Скъпоценното съдържание на кутията с накитите сякаш хвърляше светлината си върху целия дар от Стария Даг и го правеше непонятен, дори сякаш страховит. Тя сложи обратно цялото това великолепие в кутията и я върна на мястото й, като затвори вратичките и ги заключи.

Изправи се, изпълнена с безпокойство, и отиде в стаята на Даг. Тук нямаше никакви тайни, нито скъпоценни предмети. Той беше оставил тук само една-единствена пушка, която висеше самотна и хладна на стената. Огънят в камината бе почти изтлял. Сред въглените трептеше и проблясваше още само едно леко сияние.

Стори й се, че предметите в собствената й стая губят за нея целия си блясък, че над всичко се спуска мрак и слабата светлина в камината е единственото нещо, което не е потънало в мрака. И Даг беше някъде навън в тъмнината, далеч от нея. Онова, което тя понякога успяваше да изтръгне от него, издаваше съвсем малко от неговата душа. Тя не го познаваше и всички красиви подаръци, цялото доверие, всичко казано й изглеждаше без стойност. Даг си оставаше най-голямата загадка за нея. И толкова безнадеждно далеч беше от него. Тревогата заради всички обзели я чувства в нейната стая се смеси с тези нови мисли и избуя в леден страх.

Тя не знаеше как след това бе излязла — бе се изправила без ясна цел и бе излязла в коридора, после бе слязла по стълбището. Колкото е възможно по-тихо тя отвори тежката входна врата и краката й я понесоха сред мрака, по обградената от храсти пътека, към старата, ниска, построена от масивни трупи, кухня, която пазеше тайните на Даг и която тя с вярна интуиция откри в тъмния двор.

Наистина ли се бе отправила натам — и какво искаше да направи? Знаеше ли изобщо какво иска?

Бе слязла по стъпалата от пътеката и бе тръгнала по засланата с дъски пътека, която водеше през двора. Кухнята бе по-тъмна от мрака, без прозорци и изпълнена със загадки. Но не се ли мяркаше светлинка там, на върха на покрива, където трябваше да е отворът на комина? Не се ли чуваше някакъв слаб звук отвътре, куче или нещо подобно?

Аделхайд спря, трепереща от страх, готова при най-малкия шум да се обърне и да избяга — но не се чуваше нищо друго, освен звуците на нощта, скърцането на гредите, тихо шуртене на вода някъде; във въздуха се носеше далечен мирис на гора и стара къща — както и на дим от огън някъде.

Тя се изправи и почувства тихия полъх на нощта около себе си — като омая, но след това дойде на себе си, изправи се бавно, приближи се до вратата на кухнята и почука леко. Отнякъде се чу глухо, едва доловимо ръмжене на куче, но отвътре не дойде никакъв отговор. Момичетата, които почистваха стаята и оправяха леглото, вършеха това в началото на деня. Никой, освен Даг не бе отварял тази врата през следобедните часове от дълги, дълги години.

Аделхайд натисна бравата и отвори вратата. Вътре беше светло. Пламъците в огнището се издигаха високи и горещи, помещението бе изпълнено с дим. Този дим се издигаше на плътен полюшващ се стълб, обгръщаше гредите на покрива и излизаше накрая през отвора. Въпреки пламъците димът не позволяваше да се различи нищо и Аделхайд успя само неясно да види високата фигура на Даг, голяма и страховита зад огъня в огнището. Беше се върнал от гората през нощта, бе се обръснал и тъкмо слагаше огледалото и бръснача в един отвор на стената, когато бе чул някой да идва. Гледаше с изписано върху лицето му напрежение към вратата, защото се бе случило нещо безпрецедентно: някой бе натиснал бравата и бе влязъл сега, през нощта, в неговото убежище.

На Даг бе нужно време, докато разбере кой бе дошъл, а пък Аделхайд бе така развълнувана, че се стресна, когато вратата зад нея се затвори.

В крайна сметка по лицето на Даг се плъзна несигурна усмивка и Аделхайд й отвърна с облекчение. Той грабна сакото и жилетката си от стола и ги хвърли на една закачалка, след което постави за жена си стола до огнището. Ризата му бе разкопчана на гърдите и със запретнати ръкави до лактите. Сега той я закопча, свали ръкавите си надолу и седна на едно трикрако столче до топлината на огъня.

Аделхайд се огледа стаята и се почувства така, сякаш без право е нахлула в момчешкия свят на Даг, който в продължение на дълги години бе само негов, много преди тя да се появи пред очите му.

Но тя не можа да се въздържи да не огледа наоколо: леглото, което стоеше разгънато и бяло в тъмния ъгъл, и стените, където висяха рогове с барут, пушки, ловни копия и събрани рибарски мрежи. Голям нож бе забит на стената, други висяха в каниите си на закачалките. На стената бяха забити и брадви, една от тях — на стълба до леглото. В ъглите и кътовете лежаха други принадлежности; колани, парчета тел и една верига бяха закачени на една кука и се подаваха изпод сложените там дрехи. Едно куче лежеше на леглото, с глава върху лапите си, гледаше към Аделхайд и я следеше с поглед; а второ куче се бе проснало до Даг близо до топлината на огнището. Миришеше на огън и дим, на стара къща и кучета, пламъците се виеха и шумяха около бориковите цепеници в огнището, димът се носеше наоколо и се извиваше нагоре, а някъде в гредите нещо поскърцваше.

Странно беше за Аделхайд да седи тук и да бъде на посещение в дома на собствения си мъж; защото тя не се съмняваше, че това е неговият дом.

За Даг този миг беше много магичен. Че ще го посети нощем в стаята му тази, която по-рано се бе наричала Аделхайд Баре, това бе последното нещо, което можеше да си представи; но той седеше там с широките си рамене и гледаше с твърд уверен поглед в жаравата. Това посещение не беше първата проява на обич, която той получаваше.

Въпреки цялата си гордост — и наставленията на баба си — Аделхайд беше жена и навярно вечер беше говорила повече от Даг, искаше да бъде добра към него и му шепнеше нежни слова.

Даг никога в живота си не се бе сблъсквал с трудности. Всичко се бе нареждало според желанията му. Той бе скърбил навремето твърде много за майка си, когато тя почина, но смъртта неминуемо идваше при старите хора, това беше в хода на нещата. Единственото страдание в живота му бе по времето, когато беше болен от копнеж по Аделхайд. Но баща му се бе притекъл на помощ.