Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (34)

34.

Телевизионните екипи се бяха строили по протежение на улица „Бъртън“ сякаш се канеха да заснемат кралска сватба. Днес беше денят, в който Ангелът на смъртта щеше да даде показания по убийствата, и вълнението и очакването във въздуха бяха едва ли не осезаеми. Хората бяха в настроение за представление и се усмихваха и шегуваха един с друг. После се развикаха жизнерадостно, когато бронираният кадилак на съдия Муньос профуча покрай тях. Виковете прераснаха в диви крясъци, когато затворническите ванове с Баста и Мансини минаха през бариерата и се спуснаха в подземния гараж.

— Всичко това е игра за тях, нали?

Мат Дейли гледаше отчаяно през прозореца на полицейската кола. Той и Дани Макгуайър пристигаха заедно в съда всяка сутрин. Патрулната кола бе проява на любезност от страна на приятел на Дани от дните му в отдел „Убийства“.

— Не осъзнават ли, че човешки живот е заложен на карта? Не им ли пука?

Дани искаше да отговори, че вероятно им пука повече за четирите живота, които вече бяха отнети по жесток начин, отколкото за съдбата на двама доказани убийци, но си замълча. Днес щеше да е трудно за всички тях, но за Мат щеше да е най-тежко. Ако София-Лиза — изглеждаше виновна на свидетелската скамейка, смъртната й присъда бе сигурна. Никой, дори Мат Дейли, нямаше да може да я спаси.

В зала 306 те се настаниха на обичайните си места, без дори да усетят любопитните погледи на зяпачите от галерията. Дейвид Айшаг вече бе седнал на мястото си. Трудно бе за индиец да изглежда блед, но тази сутрин Дейвид го бе постигнал. Седнал с изправен гръб, безукорно облечен както винаги в костюм на Освалд Боатенг^[1] и копринена вратовръзка „Гучи“, горкият човек изглеждаше готов самият той да бъде разстрелян.

— Добре ли сте? — попита го Дани Макгуайър.

Айшаг кимна кратко. Нямаше време за повече любезности. Надут като дребен испански паун, съдия Федерико Муньос влезе в залата, въодушевен от славата и тръпката, която изпитваше винаги, когато всички в залата се надигаха на крака, за да потвърдят важността на пристигането му. В действителност никой не се интересуваше от съдия Дред тази сутрин, нито от речта на Елън Уотс. Зрителите проявиха известен интерес, когато Алвин Дюбре заяви спокойно, че клиентът му Франки Мансини решил да не дава показания, ясен знак, че адвокатът щеше да се стреми към смекчена поради невменяемост присъда. Но дори правните машинации на екипа на Мансини не успяха да приковат вниманието на любопитните. Едва когато призоваха София Баста и слабата, елегантна фигура на жената бе придружена до свидетелската скамейка, съдебната зала се оживи.

— Моля, кажете пълното си име за съда.

— София Мириам Баста Мансини.

Гласът й не беше силен, нито накъсан, а дълбок и мелодичен, излъчващ мир и спокойствие. Дейвид Айшаг, Дани Макгуайър и Мат Дейли помнеха този глас отлично и всеки от тях усети как сърцето му се свива, когато го чу.

Елън Уотс започна нежно:

— Госпожице Баста, бихте ли ни описали как се запознахте с господин Мансини и какви бяха отношенията ви с него?

— Бях на четиринайсет години. Живеех в сиропиталище в Куинс, Ню Йорк, а Франки бе прехвърлен там от друг дом.

— И двамата станахте приятели?

— Да. Повече от приятели. Обичах го.

Всички в съда завъртяха глави към Мансини, за да видят реакцията му, но лицето му си остана безизразно както винаги.

София продължи:

— В началото той беше различен. Беше невероятно красив, умен и чаровен. А и се държеше с мен различно.

— В какъв смисъл?

— Говореше с мен. Слушаше ме. И ме уважаваше. Никога не се опита да ме докосне.

— Имате предвид сексуално?

София кимна.

— Другите момчета и мъжете от персонала… всички те ме насилваха за секс.

Мат Дейли прехапа долната си устна толкова силно, че тя прокърви.

— Но не и Франки. Той беше различен и ги държеше далеч от мен.

Елън Уотс замълча за миг, за да остави думите на София да впечатлят слушателите, особено съдебните заседателки.

— Казвате, че сте била тормозена сексуално, докато сте живяла в сиропиталището? — попита тя накрая.

София кимна и сведе глава.

— Не знаех какво точно е сексуален тормоз по онова време. Мислех, че просто така става. Но Франки ме накара да видя всичко по различен начин. Казваше ми, че съм красива и специална. Имах книга за една принцеса от Мароко и я четяхме заедно. Той по някакъв начин открил, че принцесата била моя баба. Знаел някои неща за миналото ми, например какво е станало с майка ми и сестра ми. Нали разбирате, имах близначка, но бяхме разделени.

Докато говореше за миналото, нещо странно се случи с лицето на София. Очите й добиха леко оцъклен вид, сякаш бе под хипноза.

— Другите не вярваха, че произхождам от важно семейство. Завиждаха. Но Франки разбираше. Знаеше. Обичаше ме.

— София, сега разбирате, че това не е истина, нали? — каза нежно Елън Уотс. — Историята за принцесата не е вашата история. А писмото от адвоката за вас и близначката ви Ела е нещо, което вие и Франки сте измислили, нали?

За момент по лицето на София се изписа паника. После, като човек, който се събужда от дълбок транс, тя промълви тихо:

— Да, сега го знам. Не беше истинско.

— Но навремето сте вярвали, че е истина. И тогава сте променили името си на София Баста, нали? Баста е било името на мароканското семейство от книгата.

— Казаха ми това по-късно. Да, така мисля.

София изглеждаше толкова объркана и окаяна, че Мат Дейли не можеше да го понесе. Дори за Дани Макгуайър бе трудно да повярва, че подобно психическо объркване може да е само театър.

— И след като станахте София, как се развиха отношенията ви с Франки? Кога връзката ви стана физическа?

— Чак след като се оженихме. Но дори и тогава… ние рядко… той всъщност не искаше.

— Не искаше да прави секс с вас?

— Не.

— Подозирахте ли, че може да е хомосексуалист?

— Не. Никога. Той ме обичаше и беше страстен в други отношения. Трябва да разберете… аз… аз нямах живот, а Франки ми даде живот. Спаси ме. Не задавах въпроси. Радвах се.

— Значи се оженихте и отидохте в Калифорния.

— Да. Франки беше гениален. Можеше да отиде навсякъде, да прави всичко. Но му предложиха работа в адвокатска кантора в Калифорния и затова се преместихме там. Имахме нов живот, затова той ни даде нови имена. Той стана Лайл, а аз бях Анджела. Бяхме много щастливи… отначало.

— И като Анджела се запознахте с Андрю Джейкс?

София закърши ръце.

— Да. Анджела се запозна с Андрю. Лайл го уреди.

Тя заговори толкова естествено в трето лице, че отначало хората почти не забелязаха. Но когато дълбините на шизофренията й зейнаха, из залата се понесоха ахкания.

— Горката Анджела. Тя не искаше да се омъжва за него. Не искаше той да се доближава до нея. Беше толкова… стар — потръпна София. — Гадеше й се всеки път, когато я докоснеше.

— Тя? — Елън Уотс зададе въпроса, който бе на устата на всички в залата. — Нямате ли предвид себе си, София?

— Не! Това беше Анджела. Разказвам ви за Анджела, нали? Моля ви, не ме обърквайте. Толкова ми е трудно да си спомня — изстена тя и притисна ръце към слепоочията си. — Анджела не искаше да се омъжи за Андрю Джейкс. Тя беше чудесно момиче. Но Франки я накара. Той каза, че Андрю Джейкс трябвало да бъде наказан за извършеното от него, а Анджела била създадена, за да го накаже. Нямаше изход.

— И какво лошо бе извършил Андрю Джейкс? — попита Елън Уотс. — Защо трябваше да бъде наказан?

— Андрю… лош…? Не и за Анджела. Всъщност беше много мил. Нежен. Накрая тя го обичаше. Но той бе извършил същото като останалите, нали разбирате? Изоставил семейството си. Децата си… затова трябваше да умре.

Дани Макгуайър видя как търсеният отговор проблесна пред очите му.

Наистина ли е било толкова просто през цялото време? Връзката между жертвите на Азраел? Всички те бяха зарязали децата си по начина, по който бащата на Франки Мансини бе зарязал него.

— Затова те всички трябваше да умрат. Андрю, Пиърс, Дидие и Майлс. Заради децата. Децата трябваше да бъдат отмъстени.

В залата можеше да се чуе падането на карфица, когато Елън Уотс зададе следващия въпрос.

— Кой уби Андрю Джейкс, София? Анджела или Франки? Или го направиха заедно?

София отговори без колебание.

— Франки — каза тя и се разплака.

— Това е лъжа! — скочи на крака Мансини. — Пълни глупости. Шибан театър. Тя избра Джейкс за първата жертва. Тя го избра, а не аз!

Съдия Муньос затропа с чукчето си и съдебните пристави бързо хванаха Мансини и го върнаха на мястото му.

София все още говореше без да спре, сякаш изпаднала в транс.

— Той преряза гърлото на Андрю. Беше ужасно! Навсякъде имаше кръв… никога не бях виждала толкова много кръв. После изнасили горката Анджела… тя го молеше да спре, но той не спря да я наранява. След това… завърза ги един за друг и си тръгна.

— И къде бяхте вие, когато стана това, София? — попита Елън Уотс. — Помните ли?

— Разбира се. — София изглеждаше изненадана от въпроса. — Бях там както винаги. Наблюдавах.

 

 

Елън Уотс разпитва клиентката си още час преди съдия Муньос да даде двучасова почивка. Официално тя бе предназначена да даде възможност на другите адвокати да подготвят кръстосания си разпит. Всъщност дългата почивка щеше да даде възможност на медиите да коментират зрелищното изпълнение на София Баста и да превърнат делото в основната новина по телевизията.

Вторият час от показанията на София продължи по същия драматичен начин. Имаше моменти на яснота, когато тя осъзнаваше идеално коя е, къде се намира и защо отговаря на въпроси. През тези периоди изглеждаше спокойна, интелигентна и изпълнена с угризения заради ролята си в убийствата. Но когато я караха да се върне към въпросната нощ, неизбежно преминаваше в трето лице. Говореше за Анджела, Трейси, Ирина, Лиза и Сара Джейн като за истински жени, които бе познавала, и отделяше преживяванията им от собствените си. В разстроения й мозък любовта на Трейси към Пиърс и обичта на Лиза към Майлс Баринг не бяха театър. Любовта и мъката, изпитвани от съпругите, бяха истински емоции. За всяко убийство посланието бе едно и също: Франки бе организирал и извършил убийствата, подтикван от желанието си за отмъщение. И той бе „създал“ различните жени, за да му помогнат. А после ги наранявал, докато горката София наблюдавала.

Сега въпросът беше дали очевидната й лудост е театър, както Франки Мансини гръмогласно настояваше, пиеса, поставена с цел да го изпрати на смърт, а тя да изживее остатъка от дните си в някое уютно психиатрично отделение. Или пък казваше истината?

Изваден от обичайната си апатия от омагьосващия ефект, който показанията на Баста имаха върху съдебните заседатели, особено върху жените, Уилям Бойс откри сесията след почивката агресивно.

— Госпожице Баста, когато приемахте различна самоличност, с цел да се омъжите и убиете беззащитни старци…

— Възражение! — извика Елън Уотс.

— Въз основа на какво, Ваша Чест? Тя призна това под клетва.

— Ще допусна въпроса. Можете да довършите, господин Бойс.

— Когато приемахте тези самоличности, това е изисквало сериозна подготовка, нали?

— Не разбирам.

— О, мисля, че разбирате. Преди всяко престъпление е трябвало да промените вида си и да създадете и изучите произхода на новата си самоличност. Налагало се е да упражнявате акценти, да си намерите работа, да си създадете приятели. Да установите база, от която да уредите среща с мишената си, а после да започнете да съблазнявате бъдещата си жертва.

Елън Уотс отново скочи.

— Има ли въпрос тук?

— Да, има. Колко дълго ви отнемаше това? Да се превърнете в Анджела Джейкс или в Трейси, или в някоя от останалите?

София го погледна смутено.

— Различно. Понякога месеци. Понякога години.

— Значи прекарвахте месеци и дори години в подготовка за следващото си убийство?

— Не беше така.

— Така ли? А как беше?

— Франки ме отвеждаше някъде за известно време след… — Гласът й замря.

— След убийствата?

Тя кимна.

— Трябваше да отидем на гости на сестра ми. Щяхме да я намерим заедно. Но после отивахме някъде другаде. Новите имена трябваше да са ново начало. Не бяха част от никакъв план.

— Разбира се, че са били част от плана, госпожице Баста! Знаехте ли или не, когато се запознахте със сър Пиърс Хенли, че възнамерявате да се омъжите за него?

— Трейси се омъжи за него.

— Вие сте били Трейси, госпожице Баста. Трейси знаеше ли, че истинският й съпруг, Франсис Мансини, възнамерява да убие сър Пиърс?

— Аз… аз не знам.

София се огледа паникьосано като лисица, заобиколена от свирепи хрътки. Мат Дейли побесня. Прииска му се да извика: „Оставете я на мира! Престанете да я тормозите!“.

— Знаете, госпожице Баста. Знаете много добре. Трейси е помогнала на Мансини да влезе в къщата на площад „Честър“. Тя е обезвредила алармата, нали?

— Да — едва прошепна София. — Но не разбирате. Тя нямаше избор. Трябваше да го направи. Франки…

— Да, да, знаем. Франки я е накарал да го направи. Госпожице Баста, истината е, че вие доброволно сте участвали в убийствата, нали?

— Не.

— Вие и Мансини сте ги планирали заедно, месеци и дори години занапред.

— Казах ви, не беше така.

— Кое беше по-възбуждащо за вас, госпожице Баста? Фантазията с изнасилването? Или да гледате как невинни мъже, вкарани в капана от вас, биват убивани жестоко?

— Възражение!

— Отхвърля се. — Съдия Муньос започваше да се кефи. От дълго време чакаше прокурорът да накара кучката да се гърчи и не възнамеряваше да я улесни сега. — Отговорете на въпроса, госпожице Баста.

За първи път, съвсем неочаквано, София Баста се разгневи.

— Не бях възбудена, господин Бойс! — изкрещя тя. — Бях изнасилена и пребита. Бях принудена. Той ми каза, че ако не изпълня заповедите му, ще причини същото и на сестра ми. Ще я изнасили, измъчва и убие. Ако мислите, че това ми е доставяло удоволствие, вие сте лудият, а не аз.

Елън Уотс отпусна глава в ръцете си.

Уилям Бойс си позволи лека усмивка.

— Чувствам се длъжен да ви напомня, госпожице Баста, че нямате сестра. Но ви благодаря за употребата на местоимението „аз“. Нямам повече въпроси.

 

 

Всички смятаха, че кръстосаният разпит на Уилям Бойс бе съсипал защитата на София Баста. „Ел Ей Таймс“ изложи мнението най-добре: „Никога в историята на наказателното правосъдие една-единствена дума, по-точно кратко местоимение, не е имало подобен ефект върху дело“. С гневното си избухване София бе превърнала всички съмнения и благосклонности, грижливо култивирани от адвокатката й в продължение на дни, в сурова категоричност: обърканата самоличност на Ангела на смъртта бе само театър. И ако тя бе фалшива, можеше ли изобщо да става дума за защита поради невменяемост?

Елън Уотс направи всичко възможно да ограничи щетите, като призовава настоящия психиатър на София, назначен от ръководството на затвора, да оцени психическото й състояние. Доктор Луси Пенино беше силна свидетелка и показанията й бяха недвусмислени: Баста несъмнено страдаше от параноидна шизофрения. Като при повечето шизофреници състоянието й беше циклично — идваше и си отиваше. В дните на делото психичното й равновесие бе по-добро, отколкото по време на убийствата, когато не е вземала лекарствата, които пиеше сега.

— Лице с нейното заболяване е силно податливо на влиянието на други хора — и добро, и лошо. Матю Дейли например, изглежда, е имал положителен ефект върху София, когато се е запознала с него като Лиза Баринг. По време на сеансите ни госпожица Баста описа връзката им като истинска любов. Ако се беше запознала с господин Дейли преди първото убийство, а не чак след четвъртото, според моето професионално мнение убийствата „Азраел“ нямаше да бъдат извършени.

Беше чудесно изказване, още по-затрогващо от вида на бедния Мат Дейли, който открито плачеше в инвалидната си количка на първия ред. Но един поглед към каменните лица на съдебните заседатели показваше, че показанията на доктор Пенино бяха дошли прекалено късно.

Неизбежно, резюмето на съдия Муньос бе черно-бяло и безстрастно.

— Въпросът пред вас днес — каза той на съдебните заседатели — е, не дали Франсис Мансини или София Баста са имали нещастно детство. Не е нужно да се питате дали някой от обвиняемите има или е имал психични проблеми. Не е нужно да разбирате мотивите им, отношенията им или извратените им умове. Единственият въпрос е: нарочно ли са убили тези мъже? Ако вярвате, че е така, трябва да ги осъдите. Вече знаем, че заедно Франсис Мансини и София Баста са извършили тези ужасни престъпления и са били заловени, когато са се опитвали да извършат още едно. Не допускайте грешка. Ако те не бяха заловени, господин Айшаг нямаше да е жив днес. И въпреки неговите пламенни молби за милост към госпожица Баста, истината е, че господин Дейли също е имал късмет да избяга жив от ноктите й. Ако не бяха заловени благодарение на твърдата решителност и упоритост на заместник-директор Дани Макгуайър, убийствата щяха да продължат, може би още десетина години. Още невинни мъже щяха да загубят живота си при кошмарни обстоятелства, предадени и заклани от жената, която са обичали и в чиято любов са вярвали. Съдът не чу убедително изразяване на съжаление или угризение от никого от обвиняемите. Бяха казани много неща за психичното им състояние, особено на госпожица Баста. Поради това съм длъжен да ви напомня, че според закона няма разлика дали тя е вярвала, че е друг човек, по времето, когато е извършвала престъпленията. Единственото, което има значение, е дали е възнамерявала да убива. Същото се отнася и за господин Мансини. Ако вярвате, че е имало умисъл, трябва да ги осъдите. Сега можете да се оттеглите, за да вземете решение. Всички да станат.

След като обвиняемите бяха отведени, зрителите започнаха да се разпръсват. Дани Макгуайър се обърна към Дейвид Айшаг и Мат Дейли:

— Мога ли да заведа и двама ви на обяд?

Айшаг изглеждаше изморен и отпаднал, но горкият Мат бе мъртвешки блед и трепереше.

— Трябва да изчезнем от Бевърли Хилс, преди репортерите да се нахвърлят върху нас.

— Благодаря, но не мога — отговори Дейвид, като събра бележките си и ги прибра в куфарчето. — Довечера ще летя за Индия.

Мат го изгледа учудено.

— Преди да обявят присъдата?

— Налага ми се. Съдебните заседатели може да спорят с дни, а аз имам бизнес, за който да се грижа.

— Наистина ли мислиш, че ще спорят с дни? — обнадеждено попита Мат. — Мислиш ли, че са толкова несигурни?

— Мисля, че са абсолютно сигурни — отговори Дейвид. — Просто трябва да прегледат отново всички доказателства и показания. А само за дрънканиците на Бойс ще им е нужна цяла седмица.

Айшаг раздруса ръката на Макгуайър, мъчейки се да овладее емоциите си.

— Благодаря ти. Това, което каза Муньос, е вярно. Ако не беше ти, вече щях да съм мъртъв.

— Няма защо. Сигурен ли си, че не можеш да останеш поне за обяд?

— Съвсем сигурен. Довиждане, Мат. Късмет.

След сбогуването Дейвид Айшаг излезе от съдебната зала и се настани в лимузината, която го очакваше и потегли веднага, разпъждайки наглите репортери, сякаш гонеше досадни комари.

Мат Дейли се вторачи подире му с изумено лице. Дани Макгуайър познаваше този вид добре от годините в полицията, когато имаше работа с жертви на жестоки престъпления. Мат беше в шок. Делото му бе дошло в повече.

Дани забута инвалидната му количка към полицейския изход.

— Хайде, човече. Да се разкараме оттук.

 

 

Обядваха в малко еврейско ресторантче в Силвърлейк, едва на десетина километра от съда, но далеч от сапунената опера „Азраел“. Дани си поръча сандвич с брискет^[2], пилешка супа с фиде за Мат и горещо сладко кафе.

— Ще я екзекутират, нали?

Дани остави сандвича си.

— Вероятно. Съжалявам, Мат.

— Аз съм виновен — заплака Мат, сълзите закапаха в супата му. — Ако не бях се захванал с тоя тъп документален филм, ако не бях те замесил, никога нямаше да я намерят.

Дани се втрещи.

— Не е възможно да говориш така. Ако не беше постъпил по този начин, и други хора щяха да умрат, Мат. Невинни хора. Тази жена трябваше да бъде спряна.

— Аз можех да я спра. Чу психиатърката. Ако Лиза и аз бяхме избягали, както планирахме, ако бяхме стигнали до Мароко и бяхме изчезнали, Франки нямаше да продължи да убива без нея… А тя не би наранила и муха, ако не беше той.

— Може и така да е — кимна Дани. — Ала може и да не е. Спомни си, навремето ти нямаше представа, че Лиза е замесена в убийствата. Как щеше да реагираш тогава, ако знаеше?

Мат не се поколеба и за миг.

— Щях да й простя. Щях да я разбера.

— Тя уби баща ти, Мат. Нали поради тази причина ти се захвана с цялата история. Защото Андрю Джейкс не заслужаваше да загине по този начин. Помниш ли? Никой не заслужава да умре така.

— Не — упорито възрази Мат. — Мансини уби баща ми. Лиза беше объркана. Мислеше, че защитава сестра си. Не искаше нищо от това да се случи.

Очевидно нямаше смисъл да се спори с него. Дани нямаше да промени мнението му, а темата дразнеше приятеля му силно. Точно това се бе надявал да избегне, когато го покани на обяд. Той бързо смени темата.

— Как е Клеър?

— Добре е. Предполагам, че вече й е писнало да живея при нея. Не е лесно да имаш брат инвалид в добавка към двете деца и съпруга, за които трябва да се грижиш.

— Тя би направила всичко за теб — изтъкна Дани. — Дори аз го виждам. Имаш късмет.

Да, помисли си Мат. Страхотен късмет.

— Тя смята, че трябва да отида на психиатър.

— А ти как мислиш?

Мат сви рамене.

— Няма да има никаква разлика. Ако Лиза… ако те…

Той се задави, неспособен да продължи, но Дани схвана какво искаше да каже.

Ако екзекутират София, той смята, че няма за какво да живее. Съдебните заседатели не знаеха това, но в момента решаваха съдбата на трима души, а не на двама.

— Може би трябва да се върнеш на работа, Мат. Направи проклетия документален филм. Разполагаш с достатъчно материал, а никой не е по-близо до този случай от теб. Хората нямат търпение да научат повече за него. Ще натрупаш цяло състояние.

— Не искам състояние — искрено заяви Мат. — Не и ако не мога да купя на Лиза свободата й.

— Но искаш да кажеш истината, нали?

— Какво имаш предвид?

— Ами, че искаш хората да узнаят какво наистина се е случило. А няма по-добър начин от това да направиш филм. Така ще предадеш посланието си, което милиони хора ще разберат. Това е единственият начин, по който все още можеш да й помогнеш.

За първи път нещо като надежда се изписа на лицето на Мат Дейли. Да, Дани беше прав. Дължеше на Лиза да каже истината. Дължеше го на всички тях. Дали нарочно или не, но Дани Макгуайър тъкмо му бе подхвърлил спасителен пояс.

Точно в този момент мобифонът на Дани звънна. Обаждаше се Лу Анджеластро, стар негов приятел от полицията в Ел Ей.

— Какво става, Лу? Обядвам с един приятел. Мога ли да ти звънна след десетина минути?

Мат Дейли видя как изражението на Дани се промени от изненада… в невяра… в паника.

— Никога няма да успеем навреме… Силвърлейк… можеш ли да изпратиш кола? Да, ще ти ги дам.

Той бързо изрецитира името и адреса на ресторантчето, където обядваха, и затвори телефона.

— Всичко наред ли е? — попита Мат.

— Ами… не съвсем… не.

Дани извади две двайсетачки, хвърли ги на масата и скочи.

— Съдебните заседатели са се върнали. Взели са решение.

 

 

В зала 306 цареше хаос. Хората се блъскаха за най-добрите места, телевизионните екипи се бореха за достъп до запазената за медиите галерия и използваха тежките си камери като оръжия. Няколко новинарски екипа вече бяха напуснали околността, защото никой не очакваше решението да бъде взето толкова бързо. Но когато се разчу, че съдебните заседатели се готвят да се върнат в залата, а съдия Федерико Муньос щеше да открие заседанието след минути, всички се втурнаха обратно към Бевърли Хилс, натискайки клаксоните си като луди. Скоро улица „Бъртън“ бе задръстена като шосе 405 по време на пиковите часове. Дори тротоарите бяха претъпкани. Минувачи и развълнувани зяпачи се бяха струпали пред двата гигантски екрана, където можеха да гледат обявяването на присъдата.

За международен случай като този бе впечатляващо как жителите на Ел Ей се отнасяха собственически към обвиняемите, твърдейки, че София Баста и заплашително красивият Франки Мансини са едни от тях. Внезапно всеки бе трогнат от съдбата на Андрю Джейкс, богатия стар търговец на произведения на изкуството, заклан от двойката в началото на престъпната им дейност. Убийствата на Азраел бяха започнали в Ел Ей. И жителите му категорично вярваха, че бе повече от редно драмата да приключи тук. Откак свърши делото на О. Дж. Симпсън^[3], светът не се бе съсредоточавал толкова върху правната система в града. За хората от Ел Ей бе важно този път виновните да си получат заслуженото. Никой не настояваше открито за кръв, но настроението на тълпата бе зловещо очаквателно, тъй като всички знаеха, че съдия Дред раздаваше смъртните присъди с лекота и удоволствие. Днес за първи път градът бе на негова страна.

Мат Дейли стисна здраво дръжката на вратата на патрулната кола. Сирената виеше пронизително, а лампите проблясваха в яркосиньо и бяло, докато патрулката фучеше към сградата на съда. Мат се помъчи да диша спокойно.

— Още малко — увери го Дани. — Мисля, че ще успеем.

 

 

Съдия Муньос влезе царствено в съдебната зала. Всички адвокати, обвиняеми и зрители се изправиха. Муньос застана зад стола си и спря, за да подсили драматичния ефект, досущ крал, оглеждащ поданиците си. Първо спря поглед върху адвокатите.

Уилям Бойс, който едва не ги бе отегчил до смърт с безжизнените си дрънканици през първите две седмици, но чийто кръстосан разпит бе завладял света и променил хода на делото.

Алвин Дюбре, защитникът на Мансини, смотаният дърт глупак, който бе говорил най-малко, но вероятно бе постигнал най-много за клиента си и бе отпуснал достатъчно въже на София Баста да се обеси сама.

Елън Уотс, красива, умна, но в крайна сметка твърде неопитна, за да успее да овладее собствената си клиентка. Уотс получи най-лошите карти, опита се да представи опасна убийца като жертва, интелигентна мошеничка като объркана и луда, сексуално ненаситна садомазохистка като изгубено малко момиченце. И щеше да успее, ако не я бе провалил темпераментът на София.

Вляво от съдията седяха обвиняемите. Мансини имаше обичайния си вид на развеселен и откачен зъл дух. Лицето на София Баста бе непроницаемо. Вторачена право напред, отпуснала ръце настрани, изражението й можеше да бъде описано само като равнодушно. Не нервно, не обнадеждено, не ядосано, не нетърпеливо, не и отчаяно. Абсолютно нищо. Беше празна страница, очакваща да напишат върху нея следващата глава от ужасния й живот. Този път, с малко помощ от страна на съдебните заседатели, съдия Федерико Муньос щеше да напише тази глава.

И тя щеше да е последната й глава.

Вдясно от Муньос, на първия ред в залата, три седалки бяха подозрително празни. Дейвид Айшаг, Мат Дейли и Дани Макгуайър ги нямаше.

По дяволите, помисли си Муньос. Ако знаеше, щеше да изчака… да измисли някакво процедурно препятствие, за да позволи на тримата ключови играчи в драмата да присъстват на развръзката й. Но вече бе прекалено късно. Най-после съдията седна. Всички в зала 306 го последваха благодарно и се отпуснаха по местата си, проточили вратове, за да виждат София Баста и Франки Мансини.

Един по един съдебните заседатели се върнаха в залата.

 

 

Пред бариерата шофьорът им спореше с пазача.

— Какво искаш да кажеш с това „не се допускат повече коли“? Това е заместник-директор Дани Макгуайър от Интерпол. Той има неограничен достъп навсякъде.

— Няма значение — изсумтя пазачът. — Има заповед. След като започне съдебното заседание, не се допускат повече коли.

Дани Макгуайър излезе от колата. Доближи лице до това на пазача и усети миризмата на чесън в дъха му.

— Или ще вдигнеш бариерата и ще ни пуснеш веднага, или аз лично ще се погрижа не само да те уволнят оттук, но и никога вече да не си намериш работа в този град. Ако мислиш, че дрънкам празни приказки, накарай ни да обърнем. Разполагаш точно с три секунди, за да решиш. Едно. Две…

Пазачът забеляза ледения блясък в очите на Макгуайър и взе решение.

 

 

— Господин председател, взехте ли решение?

Едрият петдесетгодишен чернокож кимна сериозно.

— Да, Ваша Чест.

— Единодушно ли е решението?

— Да.

 

 

Тълпата навън се вторачи в огромните плазмени екрани и затаи дъх. Единият екран показваше председателя и насядалите зад него съдебни заседатели. Всички изглеждаха сериозни, както подхождаше на ужасните престъпления, които бяха обсъждали.

Другият показваше двамата обвиняеми. Застанали на около метър един от друг, те се държаха като абсолютно непознати и чужди. Трудно бе да си представиш, че се познаваха от детски години, бяха действали заедно като смъртоносен отбор в продължение на десетина години и бяха женени от още по-отдавна.

— Взехте ли решение?

— Да, Ваша Чест.

 

 

Дани Макгуайър дишаше тежко, докато тичаше по коридора, бутайки инвалидната количка на Мат Дейли пред себе си. Двойната врата на зала 306 се появи пред тях като райските порти. Или адските.

— Съжалявам, господине — поде приставът. — Съдът заседава. Съдия Муньос…

Той млъкна, когато видя значката на Дани от Интерпол.

— Можете да влезете, господине — каза пазачът и отвори вратите почтително. — Но не мога да допусна и приятеля ви вътре.

Дани не му обърна внимание, а вкара количката на Мат в залата. Вътре цареше пълна тишина. Появата им бе неочаквана и за миг стотици глави се завъртяха към тях. Но само един поглед привлече вниманието на Мат Дейли. За първи път от началото на делото тя гледаше към него. Право в него.

— Лиза — прошепна той безмълвно.

Тя се усмихна.

Съдия Муньос говореше.

— По обвинението в предумишлено убийство на Андрю Джейкс как намирате първия обвиняем, Франсис Мансини?

— Виновен.

Думите отекнаха в залата като изстрел.

— А обвиняемата София Баста?

— Невинна.

Ахканията в залата се чуха по целия свят. Навън, на улица „Бъртън“, тълпата изкрещя толкова силно, че звукът проникна дори през дебелите стени на съда. След като операторите осъзнаха какво бе станало, те се съсредоточиха върху лицето на София. Но каквато и да бе реакцията й след думите на председателя, тя вече бе изтрита от лицето й, заменена от обичайното му равнодушие. Мат Дейли затвори очи и се просна назад в количката, сякаш го бяха ударили в корема. Дори съдия Муньос, прочутият съдия Дред, имаше нужда от секунда, за да възвърне самообладанието си.

Председателят на съдебните заседатели продължи:

— В случая на Андрю Джейкс намираме обвиняемата София Баста за виновна в непредумишлено убийство поради невменяемост.

Съдия Муньос се прокашля.

— В случая на сър Пиърс Хенли…

Решението прободе като нож сърцето на съдията.

Виновен.

Невинна.

Невменяемост.

Същото беше и с другите две жертви. Само по обвинението в опит за убийство на Дейвид Айшаг и двамата обвиняеми бяха намерени за виновни.

Всеобщото чувство за невяра бе почти осезаемо. Дори обичайно невъзмутимият Мансини изглеждаше шокиран, а кръвта се отцеди от мургавото му лице. Братът на сър Пиърс Хенли клатеше глава и потупваше учудено слуховия си апарат. Бившите приятелки на Майлс Баринг избухнаха в сълзи, а повече от един глас изкрещя „Не!“ от галерията.

Дани Макгуайър обаче не сподели възмущението. Истината бе, че изпитваше само облекчение и успокоение.

София Баста щеше да остане зад решетките. Никой друг нямаше да умре от ръцете на Азраел, пожертван заради извратеното желание на Франки Мансини за отмъщение. Но красивата Анджела Джейкс, както бе позната навремето, щеше да се спаси от смъртоносната инжекция.

Вероятно това не бе точно правосъдие. Но бе край.

Дани Макгуайър най-после бе свободен.