Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (2)

2.

Маракеш, Мароко, 1892

Малкото момиченце погледна през прозореца на каретата към улиците, гъмжащи от мръсотия, живот, шум, воня, бедност и смях, и се почувства убедено в едно: щеше да умре в това място.

Беше изпратена тук, за да умре.

Израсна в лукс, привилегии и най-вече спокойствие в просторен дворец в пустинята. Единствената дъщеря на благородник и любимата му съпруга, тя бе кръстена Мириам — на майката на великия пророк Иса, и Бахия, което означаваше „най-красива“, и от бебешките си дни не познаваше друго, освен похвали и любов. Спеше в стая със златни листа по стените, в легло от богато инкрустирана слонова кост. Носеше коприни, изтъкани в Урзазате и боядисани в Есауира с охра, индиго и кармин, добит от корените на брош. Имаше слуги, които да я обличат, къпят и хранят, и други, задължени да я обучават в Корана, да я учат на музика и поезия, на древните стихове на пустинните й предци. Беше красива, сладка и мила, с прекрасен характер, дете, за което всеки благороден баща би могъл да мечтае. Накит, по-ценен от всички рубини, смарагди и аметисти, блестящи по вратовете и китките на четирите съпруги на баща й.

Дворецът с прохладните си сенчести дворове, фонтани и птичи песни, с подносите със захаросани бадеми и сребърните чайници със сладък чай от мента, бе целият свят на Мириам. Място на удоволствия и спокойствие, където тя играеше с братята и сестрите си, заслонена от палещото пустинно слънце и другите опасности на живота отвъд дебелите каменни стени. Ако не беше едно ужасно и неочаквано събитие, Мириам несъмнено щеше да изживее остатъка от дните си в блажения си позлатен затвор. Но на десетгодишна възраст идиличното й детство приключи рязко. Майка й, Лейла Бахия, остави баща й заради друг мъж и никога вече не се върна.

Баща й Абдула беше добър и почтен човек, но предателството на Лейла го сломи. Той се оттегли от живота и всекидневните си задачи по управлението на домакинството, и останалите му съпруги заеха мястото му. Вечно изпълнени със завист към по-младата и красива Лейла и към обичта, която Абдула проявяваше към детето й, жените започнаха кампания да се отърват от Мириам. Предвождани от Рима, амбициозната първа съпруга на Абдула, те принудиха мъжа си да отпрати детето.

„Ще стане змия, също като майка си, и ще унищожи всички ни.“

„Прилича изцяло на майка си.“

„Вече прави мили очи на слугите и дори на Касим, собствения си брат!“

Накрая, прекалено слаб, за да се възпротиви, и прекалено съсипан, за да погледне дъщеря си в очите — тя наистина приличаше страхотно на майка си, Абдула склони да изпълни желанията на Рима. Мириам щеше да бъде изпратена да живее при един от братята му, Сюлейман, богат търговец на платове от Маракеш.

Мириам заплака, когато каретата мина през портите на двореца, за да я отведе от единствения дом, който някога бе познавала, за първи и последен път. Пред нея се простираха пясъците на пустинята, безкрайно и застрашително, но красиво платно в оранжево и жълто. До града имаше три дни път и преди стените на древната крепост да се изправят пред тях, видяха само няколко номадски колиби и търговски кервани, които си проправяха път през пустинята. Мириам дори бе започнала да се чуди дали градът въобще съществува. Ами ако мащехите й бяха скроили коварен план да я захвърлят в пустошта, както правеха с престъпниците в поемите, които мама й четеше? Но ето че внезапно тя се озова сред мравуняка от хора, сред дивия миш-маш от красота и грозота, минарета и коптори, лукс и бедност, господари и прокажени.

Това е, помисли си ужасеното дете, оглушало от плясъка на безброй ръце по каретата, които се опитваха да им продадат фурми, кимион или грозни дървени кукли. Апокалипсисът. Тълпата. Те ще ме убият.

 

 

Но Мириам не беше убита. Вместо това само след около двайсет минути тя се озова в една от многобройните луксозни стаи на дома на чичо си, близо до пазара, където отпиваше същия сладък ментов чай, с какъвто бе свикнала в двореца, а слугини миеха ръцете и краката й с розова вода.

След малко, дребен закръглен мъж с плътен дебел глас влезе в стаята. Той се усмихна, сграбчи Мириам в прегръдките си и я обсипа с целувки.

— Добре дошла, добре дошла, любимо дете! — извика той. — Дъще на Абдула, добре дошла, прекрасна като пустинна роза. Добре дошла и дано преуспееш и процъфтиш в скромния ми дом.

В действителност домът на чичо Сюлейман бе всичко друго, но не и скромен. Макар и по-малък от двореца на баща й, той бе като пещерата на Аладин, пълен със съкровища, красота и финес, закупени с печалбите от проспериращия текстилен бизнес на чичо й. И Мириам наистина процъфтя там. Неженен и бездетен, чичо Сюлейман я заобича като собствена дъщеря. До края на живота си той бе изпълнен с благодарност към брат си Абдула, задето го бе дарил с такъв прекрасен, безценен подарък. Ако това изобщо бе възможно, Сюлейман я обичаше повече от собствените й родители, но неговата любов беше различна. Абдула и Лейла бяха предпазвали детето си от опасностите на външния свят, докато Сюлейман я насърчаваше да го проучи и да се порадва на удоволствията му. Разбира се, Мириам никога не напускаше дома без придружител и охраната ходеше с нея навсякъде. Но под бдителните погледи на пазачите тя бе свободна да скита из претъпканите улици на пазара. Тук бяха гледките, звуците и миризмите, за които беше чела в книгите. Маракеш бе като приятно нападение над всички сетива, жив, дишащ, пулсиращ град, който изпълваше спокойната душа на Мириам с вълнение, любопитство и глад. Когато навлезе в юношеска възраст и ставаше все по-красива с всеки изминал ден, любовната й връзка с града се задълбочи до такава степен, че дори предложената ваканция на крайбрежието я раздразни.

— Но защо трябва да ходим там, чичо?

Сюлейман се засмя гръмко.

— Говориш като за наказание, скъпа. Есауира е много красива, а и никой не иска да остава в Маракеш посред лято.

— Аз искам.

— Глупости. Жегата е непоносима.

— Аз мога да я понеса. Не ме карай да пътувам, чичо. Моля те. Ще посветя два пъти повече време на ученето, ако ме оставиш тук.

Сюлейман се засмя още по-силно.

— Два пъти повече от нула си е нула, дете!

Но както винаги, когато Мириам искаше нещо, той се предаде. Щеше да замине за крайбрежието сам за две седмици. Мириам можеше да остане у дома с пазачите и гувернантката си.

 

 

По-късно Джибрил щеше да си спомня за този период като за момента, когато започна животът му.

И за момента, когато свърши.

Шестнайсетгодишният син на главния представител на Сюлейман бе щастливо и общително дете, което сякаш нямаше абсолютно никакви проблеми. Приятен на вид, с къдрава кестенява коса и широка усмивка, Джибрил бе много способен в ученето, като особено го биваше в математиката. Баща му таеше надежда, че някой ден Джибрил щеше да основе собствена търговска империя. И защо не? Мароко ставаше все по-космополитна страна, а обитателите й — много по-приспособими в светско отношение. По негово време не беше така. Момчето можеше да завладее света, ако искаше, чакаше го великолепно бъдеще.

Джибрил обаче имаше собствени надежди, за които баща му не знаеше. И никоя от тях не бе свързана с бизнеса.

Всичките му мисли се въртяха около пламенната, лъчезарна и безумно красива племенничка на Сюлейман, господарката Мириам.

Джибрил се запозна с нея в деня, когато тя пристигна в града като уплашено десетгодишно хлапе. Момчето, което тогава бе на тринайсет и половина и чувствително към болката на другите, я взе под крилото си. Двамата бързо се сприятелиха и прекарваха безкрайни щастливи часове в обикаляне на пазара и града, докато бащата на Джибрил и чичото на Мириам се трудеха в офиса на компанията.

Джибрил не можеше да определи точно кога чувствата му към Мириам се промениха. Вероятно с ранната поява на гърдите й, малко след дванайсетия й рожден ден. Или пък имаше и друга, по-почтена причина. Но така или иначе, петнайсетгодишният Джибрил се влюби лудо, безнадеждно и отчаяно в детското си другарче. И това щеше да е чудесно, ако не съществуваше един дребен, но непреодолим проблем: Мириам не беше влюбена в него.

Колебливите намеци за чувствата му биваха посрещани с весел смях от Мириам.

— Не ставай глупав! — шегуваше се тя, като го дърпаше за ръката по начин, който го караше да се топи от копнеж. — Ти си мой брат. Пък и аз никога няма да се омъжа.

Спомените за бягството на майка й и отчаянието на баща й все още я преследваха. Щастливата независимост на чичо Сюлейман й се виждаше много по-безопасна и разумна възможност.

Джибрил хлипаше от мъка и безпомощност. Защо изобщо се бе държал като неин брат? Защо по-рано не бе осъзнал каква красива богиня стоеше пред него? Как би могъл да оправи щетите?

Но един ден това се случи. Беше по времето, когато чичо Сюлейман замина на почивка в Есауира. Джибрил се върна в господарската къща след училище и откри, че от прозорците излизат кълба дим. Горещината се усещаше от стотина метра.

— Какво става? — извика той.

Баща му, с почернели от сажди ръце и лице, се изкашля измъчено.

— Започна в кухнята. Никога не съм виждал пламъци да се разпростират толкова бързо. Цяло чудо е, че успяхме да извадим всички навън.

Наблизо се бяха скупчили уплашените слуги, някои обгорени и плачещи, други кашлящи ожесточено. Многобройни минувачи и съседи се присъединиха към тях. Скоро тълпата стана толкова голяма, че затрудни придвижването на мъжете с кофите.

Сърцето на Джибрил заби уплашено.

— Къде е Мириам?

— Не се тревожи — успокои го баща му. — Тя излезе рано тази сутрин, за да отиде на баня. В къщата няма никой.

Но още докато говореше, на един от горните прозорци се появи фигура, която диво размахваше ръце. Трудно бе да се определи кой е през гъстите лютиви облаци дим, но Джибрил веднага разбра.

Преди баща му или някой друг да успее да го спре, той се втурна в къщата. Горещината го блъсна като юмрук. Черен дим нахлу в дробовете му. Стори му се, че поглъща ножчета за бръснене. Той падна на колене, заслепен и объркан.

„Трябва да се кача горе. Трябва да я намеря. Помогни ми, Аллах“ — замоли се той отчаяно.

И Господ му помогна. В по-късни години Джибрил описваше как е почувствал, че невидим човек го хваща за ръка и го дърпа към каменното стълбище. Нямаше представа как в този ад успя да намери Мириам, да я вдигне на ръце като парцалена кукла и да я отнесе навън на улицата през пламъците и дима. Беше чудо. Нямаше друга дума.

„Аллах ни спаси, защото иска да сме заедно. Това е съдбата ни“ — отекна в сърцето му.

Когато Мириам отвори очи и се вгледа в спасителя си, молитвите на Джибрил най-после получиха отговор.

Тя го обичаше. Вече не го смяташе за брат.

 

 

Когато Сюлейман се завърна в съсипания си палат, единствената му мисъл бе за обичната му племенница и как за малко не я бе изгубил. Той повика Джибрил в кабинета си.

— Момчето ми, дължа ти живота си. Кажи ми как да ти се отплатя. С какъв подарък да възнаградя героизма ти? Пари? Бижута? Твоя собствена къща? Кажи ми. Кажи и го получаваш.

— Не искам пари, господине — скромно отговори Джибрил. — Моля само за благословията ви. Възнамерявам да се оженя за племенницата ви.

Той се усмихна и Сюлейман видя как очите му се озариха от любов. Горкото момче.

— Съжалявам, Джибрил. Наистина съжалявам. Но това е невъзможно.

Усмивката на Джибрил се стопи.

— Защо?

— Мириам е от благороден произход — благо обясни Сюлейман. — Когато баща й я повери на грижите ми, аз му обещах, че един ден ще я омъжа за човек, който подхожда на класата и статута й. Вече избрах мъжа. По-възрастен е от Мириам, но е уважаван, мил…

— Не! — не успя да се сдържи Джибрил. — Не можеш! Мириам ме обича. Тя… тя няма да се съгласи.

Изражението на Сюлейман стана сериозно.

— Мириам ще постъпи така, както й наредя.

Джибрил изглеждаше толкова окаян, че възрастният мъж омекна.

— Слушай, казах ти, че съжалявам, и наистина ми е мъчно за теб. Но така е устроен светът, Джибрил. Всички сме затворници, макар и по различен начин. Трябва да забравиш племенницата ми. Поискай нещо друго от мен. Каквото и да е.

Джибрил не поиска нищо. Как да го направи? Не искаше нищо друго. Опита да си внуши, че все още има време да убеди Сюлейман. Старецът можеше да промени мнението си. Мириам наистина можеше да откаже да се омъжи за онзи, на когото бе обещана, макар надеждата да бе напразна. Мириам обичаше Сюлейман като баща и никога нямаше да опетни себе си и семейството си, като не му се подчини, особено за такова сериозно нещо като женитбата.

Дори собственият баща на Джибрил не можеше да му помогне.

— Трябва да забравиш момичето, сине. Повярвай ми, ще има много други. Чака те великолепно бъдеще, подкрепено от парите на Сюлейман, ако ги приемеш. Ще можеш да си позволиш къща, пълна с жени!

Джибрил си помисли мрачно, че никой не го разбира. Мириам се опита да го утеши и го увери, че винаги ще го обича, независимо за кого я омъжат, но това не успокои момчето, което пламтеше за тялото й със свирепата сила на вулкан.

Най-после настъпи денят, когато всички надежди на Джибрил умряха. Мириам се омъжи за шейх Махмуд Баста, дебел, плешив тип, достатъчно стар да й бъде баща. Ако бе тъжна, то го скри добре и се държа изискано и спокойно по време на церемонията, и после, когато се сбогува с втория си любим дом.

Младоженците живееха близо до града, в семейния дворец на Баста в подножието на планината Атлас, и Мириам често гостуваше на чичо си. По време на тези посещения тя понякога виждаше как Джибрил я наблюдава с тъжни очи от другия край на стаята, а лицето му бе изкривено от мъка като маска. В тези случаи тя изпитваше тъга и съжаление. Но тези чувства бяха за Джибрил, а не за самата нея. Махмуд беше чудесен съпруг, обичлив, щедър и почтен. Когато Мириам му роди син в края на първата година от брака им, той се разплака от радост. През следващите пет години тя му роди още три момчета и една дъщеря, която нарече Лейла. С течение на времето децата запълниха празнината в сърцето й, оставена от обречената й любов към Джибрил. Докато ги наблюдаваше как си играят с любимия си баща, понякога тя се чувстваше виновна, че е толкова щастлива, а Джибрил бе съсипан и сломен. Бе чула от приятели, че той пиел много и прекарвал дните си в барове с наргилета и проститутки, пропилявал парите, които чичо й му бе дал.

Последният път, когато Мириам видя Джибрил, бе на погребението на съпруга й. Махмуд, който никога не бе потискал страстта си към баклава и сладко мароканско вино, почина от инфаркт на шейсет и две години. Мириам беше на четиридесет. Около очите й имаше леки бръчици, а по бедрата и ханша й — солиден слой сланинка, но все още бе изключително красива жена. Джибрил обаче бе остарял ужасно. Измършавял и прегърбен, с напуканите капиляри и пожълтелите очи на пияница, той изглеждаше поне двайсет години по-стар от нея и бе така мрачен и заядлив, както Махмуд бе весел и мил.

Той се приближи към Мириам, която стоеше до най-големия си син Рафик. Тя незабавно осъзна, че Джибрил бе пиян.

— Е — промърмори той завалено, — дъртото копеле най-после се разкара, а? Кога мога да те посетя, Мириам? Кажи ми. Кога?

Мириам се изчерви силно. Никога не бе изпитвала такъв срам.

Как можеше Джибрил да постъпи така? Как можеше да й причини подобно нещо? И то точно днес.

Рафик пристъпи напред.

— Майка ми е в траур. Всички тъжим. Трябва да си тръгнете.

Джибрил му се озъби.

— Разкарай се от пътя ми!

— Пиян си и никой не те иска тук.

— Майка ти ме иска. Майка ти ме обича. Винаги ме е обичала. Кажи му, Мириам.

Тя се завъртя към него и каза тъжно:

— Днес погребах двете си любови. Съпруга си. И момчето, което ти бе навремето. Сбогом, Джибрил.

Същата нощ Джибрил се обеси на дърво в парка. Бележката, която остави, съдържаше само една дума: „Предателство“.

 

 

Младото момиче остави книгата настрани, а очите му се насълзиха. Беше чело историята стотици пъти преди, но никога не й омръзваше и винаги се трогваше. Разбира се, девойката живееше през 1983 година, а не през 1892-ра, и четеше книгата в мрачното, леденостудено сиропиталище в Ню Йорк, а не в марокански дворец. Но трагичната любов на Мириам и Джибрил й говореше през вековете.

Тя знаеше какво е да си безсилен. Да си изоставен от майка си. Мъжете да се отнасят с теб като с предмет. Да те бутат като агне на заколение, а ти да нямаш думата за собствената си съдба.

— Добре ли си, София?

Момчето я прегърна като защитник и брат. То беше единственият човек, на когото бе разказвала за книгата, единственият, който я разбираше. Останалите деца в сиропиталището не разбираха. Подиграваха се и на нея, и на овехтялата й любовна история. Но той не го правеше.

— Завиждат ти — казваше й. — Защото имаш семейна история, а те нямат. Във вените ти тече кралска кръв, София. И това те прави различна. Специална. А те те мразят за това.

Беше вярно. София се идентифицираше с историята на Мириам и на друго ниво. На кръвно ниво. Мириам беше нейна прабаба. Някъде вътре в момичето живееха нейните гени. Книгата, която София държеше в ръцете си, най-скъпата й вещ, не беше измислица, а истинска история. Нейната история.

— Добре съм — успокои тя момчето, като го прегърна и придърпа тънкото одеяло върху двама им.

Дори притиснати към радиатора в стаята за почивка, пак им беше кошмарно студено.

„Не съм никоя — каза си тя, вдишвайки топлината на тялото на приятеля си. — Аз съм от благородно семейство с романтична, трагична история. Аз съм София Баста. И един ден, далеч от тук, ще осъществя съдбата си.“