Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (18)

18.

Лиза Баринг погледна напрегнато мъжа срещу себе си. За последен път бе видяла инспектор Лиу в стаята си в болница „Кралица Елизабет“. Но тогава не му обърна много внимание, което се оказа сериозна грешка. Спомняше си го като нисък, безличен и равнодушен човечец. Въпреки раздразнението си, че тя отхвърли полицейската защита, Лиу се бе отнасял към нея с уважението, дължимо на пациентка, жертва на изнасилване и вдовица на важен и властен човек.

Днес обаче той изглеждаше различен. Преобразен. Кръглото лице, лъскавата черна коса и малките, грижливо маникюрирани ръце на настанения зад пластмасовото бюро в семплата бяла стая за разпити инспектор Лиу, както и евтиният му костюм и тясната найлонова вратовръзка бяха същите, каквито ги помнеше. Но поведението му бе напълно променено. Равнодушното му лице внезапно се бе оживило, а очите му блестяха от емоция, която тя не можеше да определи точно. Вълнение? Жестокост? Държането му бе агресивно. Седеше с разкрачени крака, облегнати на бюрото ръце, а главата и горната част на тялото му бяха издадени напред.

„Мисли си, че контролира положението и това му харесва“ — прецени Лиза.

— Ще ви попитам отново, госпожо Баринг. Откога сте любовница на мъжа, с когото ви арестувахме тази сутрин?

— И отново ще ви отговоря, инспекторе. Името му Мат Дейли. И не е ваша работа.

Лиза знаеше, че го провокира, а това вероятно не бе много разумно при дадените обстоятелства, но просто не можеше да се спре. Лиу беше прекалено арогантен и груб. А нещата, свързани с Мат, за които намекваше бяха направо абсурдни.

Стори й се странно колко спокойна и самоуверена се чувстваше. Тази сутрин, когато се събуди в спалнята си във вила „Мираж“ и видя шестима мъже, насочили пистолети към главата й, спомените за убийството на Майлс оживяха толкова ярки, че се уплаши да не припадне. Ако Мат не бе до нея, за да я успокои, вероятно така и щеше да стане. Милият Мат! Как бе възможно някой да си помисли, че той е замесен във всичко това? Тя се зачуди къде ли бе той сега и как се отнасяха с него. Не бе имала време да размишлява върху случилото се между тях снощи, тъй като я натовариха грубо на самолета, после я метнаха в патрулна кола и я докараха в потискащата стая за разпити, а противният инспектор Лиу започна да изстрелва въпросите си като отровни стрелички.

Лиза затвори очи и усети твърдото, страстно тяло на Мат Дейли, притиснато към нейното. Заля я толкова силно желание, че се изчерви. Но възбудата бе смесена и с други емоции. Страх. Вина. Трудно й бе да определи чувствата си, когато ужасният Лиу й дишаше във врата. Но пък не се страхуваше прекалено много, макар да нямаше основания за смелостта си.

„Вече не съм сама. Мат е с мен. Мат ще ме спаси“ — въртеше се в ума й.

Вратата се отвори.

— Лиза, скъпа, дойдох максимално бързо.

Не беше Мат, но все пак бе избавление. Джон Кроули, адвокатът на Лиза, бе старши партньор в „Кроули и Роу“, една от водещите адвокатски кантори в Хонконг. В средата на петдесетте години, висок, мургав и изискан, Джон Кроули определено излъчваше авторитет. Носеше гравирани с инициалите му копчета за ръкавели и елегантен костюм, който струваше повече от годишната заплата на инспектор Лиу, ухаеше на одеколон за след бръснене „Флорис“ и самоувереност. Лиза забеляза начина, по който Лиу се сви притеснено.

— Джон! Как разбра къде да ме намериш? Не ми позволиха да се обадя.

— Знам — кимна Кроули и седна без покана. — Едно от нарушенията на протокола от страна на инспектор Лиу. Един твой приятел се свърза с мен. Господин Мат Дейли.

Лиза се ококори.

— Вече са пуснали Мат?

— Естествено. След като показал паспорта си, станало ясно, че дори не е бил в страната в нощта на убийството на Майлс. Всяка идея за участието му в престъплението е чиста фантасмагория. Както и за твоето участие.

Джон Кроули нетърпеливо погледна скъпия си часовник „Картие“.

— Инспектор Лиу, на какво основание задържате клиентката ми?

— Имаме нужните правомощия — заяви Лиу и му подаде купчина листа, всичките изписани на китайски.

Джон Кроули ги погледна, сякаш се чудеше дали да си издуха носа в тях, после ги бутна презрително настрани.

— Предявено ли е обвинение на госпожа Баринг?

— Не още. Тук е, за да отговори на няколко въпроса. Има несъответствия, сериозни несъответствия между разказа на госпожа Баринг за случилото се в онази нощ и показанията на персонала й.

Адвокатът се завъртя към Лиза.

— Кога те арестуваха? В колко часа?

— Тази сутрин. Мисля, че беше около десет. Не съм сигурна. Спях, когато нахлуха във вилата.

Кроули отново погледна часовника си.

— Преди девет часа. А това означава, че инспектор Лиу разполага с три допълнителни часа, в които да приключи с въпросите си. Ако дотогава не те обвини, свободна си да си ходиш.

Инспектор Лиу се вторачи мрачно в адвоката. Подозираше, че Дани Макгуайър от Интерпол бе по някакъв начин замесен в това. Вместо да отговори на обаждането му Макгуайър се бе заел с проблема лично и се бе свързал с американското посолство, предпочитайки да работи с изгнаници, а не с местната китайска полиция. Интерпол трябваше да е безпристрастен, но Макгуайър, Кроули, Лиза Баринг и Мат Дейли бяха американци. А американците винаги се поддържаха.

— Както правилно отбелязахте, господин Кроули, времето е ограничено. Затова ще съм ви благодарен, ако спрете да го губите. Госпожо Баринг — обърна се той към Лиза, — в „Кралица Елизабет“ ми казахте, че съпругът ви нямал живи роднини, с които да се свържем. Но както добре знаете, Майлс Баринг има дъщеря от първия си брак. Алис.

— Вярно е. Но Майлс не поддържаше връзка с нея, нито тя с него. След развода бившата му съпруга се върнала в Европа и той изгубил връзка с нея и детето.

— Човек с възможностите на съпруга ви лесно е можел да ги открие или да нареди на изпълнителите на завещанието си да го направят след смъртта му. И той наистина го е направил, преди да се запознае с вас, нали, госпожо Баринг?

— Аз… аз нямам представа — заекна Лиза.

— Но вие сте го убедили не само да се ожени за вас, но и да ви остави цялото си състояние. Не е ли така, госпожо Баринг?

Лиза отвори уста, за да отговори, но Джон Кроули се намеси.

— Тя вече ви каза, че не е знаела нищо за условията в завещанието на Майлс, направени преди той да се запознае с нея. Не е необичайно мъже да променят завещанието си в полза на съпругите си.

— Необичайното, господин Кроули, е съкрушените вдовици да лъжат непрестанно полицията, която се опитва да залови убиеца на съпруга им — рязко отвърна Лиу. — Госпожо Баринг, направихте заявление под клетва, че не сте знаели как да обезвредите охранителната система на улица „Проспект“. Но слугинята ви Джойс Чен твърди, че господин Баринг ви е обяснил това няколко пъти.

— Аз… той може да е опитвал. Не съм много добра с техниката.

— Защо наредихте на слугите да не се качват на горните етажи на къщата в нощта, когато съпругът ви бе убит?

— Не помня.

— Направихте го, за да пуснете любовника си в къщата, нали?

— Не!

— Отричате ли, че имате любовник?

— Да, отричам. Разбира се, че отричам.

Джон Кроули направи всичко възможно, за да отклони инспектора и да му попречи, но Лиу продължи да настоява, че любовникът съществува и че Лиза му е помогнала да проникне в къщата. Няколко пъти настоя и да чуе името му. Да не би Лиза да бе имала толкова много любовници, че вече не помнеше за кого ставаше дума? С колко мъже бе спала преди Майлс? А по време на брака им? С колко мъже бе спала след смъртта на Майлс, когато уж бе тъгувала? Или Матю Дейли бе единственият? Откъде познаваше господин Дейли? Сигурно го бе поканила в Бали, което означаваше, че са се познавали отпреди.

В края на трите часа инспектор Лиу я освободи с условието да не напуска острова и да сътрудничи на полицията. Лиза бе емоционално и физически изтощена. Но се справи и не каза на Лиу нищо за миналото на Мат. Все пак и той бе жертва. Ако искаше да говори за убийството на баща си или за интереса си към другите престъпления, това зависеше само от него.

Джон Кроули я хвана за ръка, когато излязоха от сградата. Горката жена още трепереше.

— Справи се чудесно — каза й той. — Опитай да не се тревожиш прекалено много. Съмнявам се, че ще те обвинят в нещо.

Лиза поклати глава.

— Той ме гледаше с такава омраза. Сякаш съм искала това да се случи. Сякаш съм искала Майлс да умре. Но аз не го исках. Просто се случи. Може би е трябвало да се случи, не знам. Но не можех да направя нищо, за да го предотвратя.

Джон Кроули я изгледа изненадано. Изборът на думи му се стори доста странен. Защо, за бога, е „трябвало да се случи“ убийството на Майлс? Но пък след ужасния разпит, на който Лиу я бе подложил, бе цяло чудо, че Лиза изобщо успяваше да оформи изречение.

— Трябва да си починеш — посъветва я адвокатът. — Да те закарам ли у дома?

Тя го погледна тъпо. У дома? Къде беше това? Не и къщата на улица „Проспект“.

— Ти каза, че Мат Дейли ти е съобщил за арестуването ми. Знаеш ли къде е отседнал?

— Аз съм точно тук.

Милото, изморено, добродушно лице на Мат изскочи сред морето от азиатски лица на улицата. Лиза си помисли, че никога не се бе радвала толкова да види някого. Тя се отпусна в прегръдките му.

— Добре ли си? — прошепна той, като я притисна към себе си. — Нараниха ли те?

— Не, добре съм.

Тя го целуна, без да прави опити да скрие чувствата си към него пред Джон Кроули. Адвокатът потисна нетипичната за него ревност. Нямаше много клиентки, привлекателни като госпожа Баринг, и с удоволствие бе играл ролята на неин рицар следобед.

— Вие сигурно сте господин Кроули — каза Мат. — Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

— Няма защо. Благодаря, че се свързахте с мен — отвърна адвокатът и двамата мъже се ръкуваха. — Всичко мина добре днес. Мисля, че Лиу просто се лови за сламки. Но внимавай да не го въоръжиш с нещо — обърна се той към Лиза. — Остани в Хонконг, кротувай и поддържай връзка с мен. Ако полицията отново те потърси, незабавно ми се обади.

— Разбира се.

Мат загледа как Джон Кроули се качва в такси. Очите му се присвиха подозрително.

— Не е ли прекалено хубав за адвокат?

Лиза се засмя. Обви ръце около врата на Мат и впи устни в неговите.

— Ревнуваш ли?

— Ужасно.

Целунаха се отново и Лиза се изненада колко щастлива се чувстваше. А също и в безопасност. Бе изтърпяла повече от полагащия й се дял мъжка ревност в миналото, но досега това бе означавало само болка. Ала с Мат беше различно. От нежната му прегръдка тя можеше да погледне назад и да види, че по-голямата част от живота й бе прекарана в тъмен облак от страх, в очакване мъжката ревност да избухне в ярост и насилие, в очакване да бъде наранена. Беше го приела, защото това бе единственото, което познаваше. А също и заради тайната, която бе унищожила не само нейния живот, но и много други. Тайната, към която само един човек имаше ключа. Тайната, която Мат никога не трябваше да узнае.

Той погали нежно лицето й.

— Изглеждаш разстроена. Инспектор Лиу ли е виновен?

— Да — излъга тя бързо. — Решил е да ме закове.

— Няма да успее — увери я Мат. — Не и докато аз съм наоколо. Слушай, Лиза, знам, че сега не му е времето. И знам, че миналата нощ бе неочаквана и за двама ни. Но трябва да ти кажа, че никога преди не съм изпитвал подобно нещо. Аз…

Лиза притисна пръст към устните му.

— Не тук. Лиу и хората му вероятно ще се втурнат към нас всеки момент.

Беше права. Оживена улица пред полицейски участък не бе подходящото място да заявиш вечната си любов. Мат протегна ръка и незабавно спря такси.

— Хотел „Пенинсула“.

Лиза повдигна вежди. „Пенинсула“ беше най-луксозният хотел в Хонконг. Можеха да си го позволят сега, след като властите бяха освободили сметките на Майлс и Лиза имаше достъп до парите. Но отсядането там не бе точно „кротуването“, за което я бе посъветвал адвокатът.

— Реших, че след като ще сме под домашен арест, по-добре е клетката ни да е позлатена — обясни Мат. — Искам да си щастлива.

Лиза знаеше всичко за позлатените клетки.

— Ще бъда щастлива навсякъде, стига да съм с теб — искрено заяви тя.

Само да можеше да остане с него завинаги.

Само да можеше да му каже истината.

Но Лиза знаеше, че никога няма да го направи.

 

 

Апартаментът им беше умопомрачителен. Малка, изискано обзаведена всекидневна и две огромни мраморни бани в съседство на величествената спалня, откъдето се откриваше зашеметяваща гледка към пристанището. След дългия горещ душ и сандвича, донесен от румсървис, Лиза се почувства достатъчно оживена, за да говори с Мат за разпита.

— Лиу разполага с нова информация. Сигурно е разпитал Джойс Чен. Уплашил я е достатъчно, за да се раздрънка.

— Коя е Джойс Чен?

— Икономката ни на улица „Проспект“. Тя е единствената, която би могла да наведе Лиу на мисълта, че съм имала извънбрачна връзка.

Значи оттам е тръгнал слухът, помисли си Мат, като си припомни разгорещения си разговор с Дани Макгуайър. Злобни слугински клюки.

— Проклета кучка — изсумтя той.

— О, не! — ужасено извика Лиза. — Госпожа Чен е чудесна. Никога не би се опитала да ме нарани умишлено.

— Защо тогава е казала подобно нещо?

— Защото е била уплашена — отговори Лиза. — И защото е вярно.

 

 

— Не бях напълно откровена с теб.

Беше двайсет минути по-късно и двамата се намираха в леглото. Голи, прегърнати. Изглеждаше подходящ за изповед момент.

— Исках, но не знаех откъде да започна.

— Няма проблеми — отвърна Мат и я погали по косата.

Истината бе, че и той самият не бе проявил пълна откровеност с нея. Лиза все още не знаеше нищо за връзката му с Интерпол и Дани Макгуайър. През всичкото това време тя бе споделяла дома и леглото си с него, с полицейския доносник. И това ако не беше предателство, укори се Мат.

Нервно, със запъване, Лиза разказа на Мат за извънбрачната си връзка. Имала само един любовник, а не цяла серия, както Макгуайър бе намекнал. Отрекла връзката пред полицията, за да предпази младия мъж. Не го обичала, нито пък той нея, но й помагал да преодолее самотата си по време на брака с Майлс.

— Когато Майлс и аз се сближихме, бяхме интимни. Не беше най-страстната връзка в света — той бе доста по-стар от мен, но все пак се любехме. Но след като се оженихме, нещата се промениха. Майлс беше много мил и нежен с мен, но ме издигна на пиедестал, сякаш бях нещо чисто и недокоснато. И почти не правехме секс.

За секунда Мат изпита странно съпричастие към Майлс Баринг. Лиза беше изключително сексапилна, но същевременно бе толкова добра и съвършена, че той разбираше нуждата да се гледа на нея като на Богородица, като на нещо, което да бъде боготворено, а не осквернено.

— Значи между теб и младежа е ставало дума само за секс?

Лиза се изчерви и извърна лице настрани.

— Мразиш ли ме?

Мат я придърпа към себе си нежно.

— Никога не бих могъл да те мразя. Ти си всичко за мен.

Лиза го изгледа с болка в очите.

— Не говори така.

— Защо не? Вярно е. Знаеш, че е вярно. Мисля, че бих могъл да мразя него, но това е съвсем различно. И определено не смятам, че би трябвало да го защитаваш в свой ущърб.

— Трябва да го защитя — възрази Лиза.

— Защо?

— Защото това е мой дълг. Обещахме си да не разкриваме самоличностите си на никого.

— Да, но това е било преди убийството на Майлс и изнасилването ти. А такива ужасии променят нещата, нали? Лиу определено подозира, че младежът е замесен.

Лиза поклати глава тъжно.

— Нищо не променя обещанията. Не е редно да нарушиш обета си — заяви тя и се търколи в другия край на леглото.

— Колко добре познаваш този младеж? — попита Мат и усети как кръвта му изстива.

Ами ако инспектор Лиу и Дани бяха прави? Не за това, че Лиза е била съучастница в убийството на мъжа си — идеята звучеше абсурдно, но относно факта, че любовникът й бе убиецът? Очевидно този мъж все още имаше влияние върху нея.

Лиза отговори, обърнала лице към стената.

— Колко добре един човек познава друг?

Нови гатанки.

— Колко добре и ние с теб се познаваме?

Ехото от думите на Дани Макгуайър бе притесняващо. Наистина ли бяха провели разговора си едва снощи? Струваше му се преди векове.

— Кажи ми името му, Лиза.

— Не мога. Съжалявам.

— Не ми вярваш — горчиво отсъди Мат.

Тя се завъртя, подпря се на лакът, а пищните й гърди се показаха от луксозните чаршафи.

— Вярвам ти, Мат — извика тя с негодувание. — Нямаш представа какво означава това за мен. И поне съм честна, за разлика от теб.

— Какво имаш предвид?

— Телефонното обаждане снощи. Отговори ми небрежно, когато те попитах за него. Но не е било само „недоразумение с приятел“, нали? Разговорът е бил за мен.

Мат въздъхна.

— Да. Така беше.

След всичкото изминало време почувства облекчение, когато призна. Разказа й за Дани Макгуайър, който разследвал убийството на Андрю Джейкс, а после се преместил в Интерпол, но Мат го открил и му разказал за останалите убийства — на Дидие Анжу и Пиърс Хенли.

— Всички други вдовици са изчезнали, както знаеш, но ти все още бе в безопасност в болница „Кралица Елизабет“. Излетях за Хонконг, за да видя какво мога да открия и да докладвам на Макгуайър.

Кръвта се отцеди от лицето на Лиза.

— И докладва ли му? О, господи, заради това ли спа с мен? За да се добереш до повече информация? За да ме накараш да се разкрия пред теб?

— Не! — решително отрече Мат. — Пристигнах тук по тази причина, но след като се запознах с теб, всичко се промени. Кълна се, че оттогава не съм се свързвал с Макгуайър. Това бе отчасти поводът той толкова да се ядоса снощи. Просто изчезнах от радара му.

Лиза вдигна колене към гърдите си и се уви с чаршафа. Замисли се за казаното от Мат. Накрая попита:

— Каква беше другата част? Спомена, че ти бил ядосан отчасти заради това. Коя е другата част?

Мат преглътна затруднено. Е, всичко или нищо. По-разумно беше да й разкаже още сега.

— Говорил с Лиу. Каза ми, че си изневерявала на Майлс. Смятал, че е възможно да си била съучастница в убийството.

Лиза ахна.

— Знам, знам. Обясних му, че дрънка глупости и нямаш нищо общо с убийството. Но той настояваше да те оставя, да изчезна от „Мираж“ и да се прибера у дома. Лиу имал снимки, на които сме ти и аз. Събрал две и две и получил хиляда. Дани се притесняваше, че ако ме арестуват, сътрудничеството ми с него ще излезе на бял свят. А шефовете в Интерпол не обичат в случаите им да се бъркат аматьори. Дани може да се накисне в неприятности или поне да му отнемат случая.

— Значи си знаел, че изневерявах на Майлс — каза Лиза. — Знаел си и това не те е притеснило?

— Не съм знаел. Макгуайър ми каза, че си изневерявала, но аз не му повярвах. Не отговаряше на представата ми за онази Лиза, която познавам.

Онази Лиза, която познавам! Беше толкова горчиво и затрогващо, че Лиза не знаеше дали да се засмее, или заплаче.

— Обичам те адски много — добави Мат. — Не ми пука какво е ставало, преди да се запознаем.

— А трябва, Мат. Миналото…

— … е свършено. Знаеш ли, снощи Дани Макгуайър ми зададе същия въпрос като теб: Колко добре те познавам? И колко добре ти ме познаваш? И знаеш ли какъв е отговорът?

— Какъв?

— Отговорът е, че знаем онова, което трябва да знаем. Знаем, че се обичаме. Това е достатъчно.

Лиза нежно го погали по бузата.

— Не вярваш в това, нали?

— Напротив, вярвам.

— Ами ако миналото на някого е кошмар? Ами ако е по-лошо, отколкото можеш да си представиш? Ами ако е непростимо?

— Нищо не е непростимо — възрази Мат и протегна ръце към нея. — Не съм влюбен в миналото ти, Лиза, а в теб.

Любенето им бе по-сдържано, отколкото предишната нощ. Не така експлозивно, но много по-интимно и нежно. Ако Мат бе имал съмнения за чувствата на Лиза, то те се изпариха от докосването й, от целувките й по кожата и косата му, от мелодичния й глас, който повтаряше: „Обичам те, Мат. Обичам те“.

По-късно Мат поръча две уискита от румсървис. Минаваше един, но и двамата мислеха трескаво и не можеха да заспят.

— Да избягаме заедно — предложи Мат.

Лиза се засмя. Обожаваше чувството му за хумор. Откакто се запозна с него, се смееше повече, отколкото когато и да било в живота си, въпреки ужасните обстоятелства.

— Говоря сериозно. Да избягаме.

— Не можем — отвърна тя, като притисна пръст към устните му.

— Разбира се, че можем. Можем да правим каквото си искаме.

— Шшт.

Тя се сгуши в него, а очите й започнаха да се затварят.

— Говоря сериозно — повтори Мат.

— Аз също. Заспивай сега.

 

 

Когато Лиза отвори очи, Мат вече седеше зад бюрото и тракаше по клавиатурата на лаптопа. Предвидливо бе помолил госпожа Харкорт да изпрати компютрите им от Бали с частния самолет на Баринг заедно с куфар с дрехи и други необходими принадлежности. Всичко пристигна в хотел „Пенинсула“ предишната вечер.

Лиза го наблюдаваше как работи, гол, с увита около кръста бяла хавлия. Толкова е красив, помисли си тя с болка. Не красив като манекен, като някои от мъжете, които бе познавала през годините, но секси по своя мил, забавен начин. Тя си позволи да помечтае за момент: двамата с Мат бяха женени и живееха щастливо далеч от Хонконг и останалия свят. Свободни. Заедно.

Мат улови погледа й и се усмихна.

— Закуска?

Лиза се ухили.

— Разбира се. Умирам от глад.

Поръчаха си прясна плодова салата, кроасани с кафе и порция хрупкав бекон за Мат. Лиза изяде закуската си в леглото, а Мат остана залепен за компютъра.

— Какво правиш? — попита го тя накрая, като намаза третия си кроасан с мед и го захапа лакомо.

— Казах ти снощи — отговори Мат. — Планирам бягството ни.

— А пък аз ти обясних снощи, че не можем просто да изчезнем. Инспектор Лиу ме освободи с условието, че ще остана в Хонконг. Помниш ли какво ме посъветва Джон Кроули вчера? „Внимавай да не го въоръжиш с нещо.“ Просто сме длъжни да играем по правилата.

— Майната му на Джон Кроули — изсумтя Мат, като затвори лаптопа.

— Мат, престани. Номерът с ревността е много сладък, но положението е сериозно.

— Знам. Лиза, китайската полиция се опитва да те набеди за убийството на Майлс. Вече са накарали Интерпол да повярва в теорията им, че ти и загадъчният ти любовник сте планирали убийството. И само защото Лиу не те е обвинил още, това не означава, че няма да го направи.

— Но той не разполага с доказателства.

— Разбира се, че разполага. Вярно, само с косвени улики, които са пълна дивотия, но много присъди са били издадени въз основа и на по-малко доказателства, повярвай ми. Ако продължиш да отказваш да кажеш името на любовника си…

— Вече говорихме за това — изморено го прекъсна Лиза.

— Знам. Не се опитвам да променя решението ти. Просто излагам факта, че те не разполагат с приятеля ти, а само с теб. И ти ще си изкупителната жертва. Лиу знае, че американската, английската и френската полиция са останали с празни ръце. И няма да те пусне, а ще направи всичко възможно да те накисне.

Лиза се поколеба. Идеята да избяга с Мат Дейли бе страхотно привлекателна. Великолепна фантазия и мечта. Но не можеше да се осъществи, нали?

— С всеки изминал ден, прекаран тук, се превръщаме все повече в удобни мишени — продължи Мат. — И за Лиу, и за убиеца, който и да е той. Това ли искаш?

„Не. Прав си. Не го искам. Но в живота ми не става дума за това, което искам аз. А за това, което трябва да направя. Да изпълня дълга си. Съдбата си.“

— Ако избягам, ще изглеждам виновна.

— И сега изглеждаш виновна, ангелче. Страхувам се, че това е част от проблема. Таблоидите вече те мразят.

— Много ти благодаря! — засмя се измъчено Лиза.

Мат се приближи до леглото и я целуна.

— Просто съм реалист.

— Знам — съгласи се тя и бутна подноса от закуската настрани. — Е, какво ще правим? Имам предвид на теория? Какъв е планът ти за бягство? Къде ще отидем?

Мат грабна лаптопа от бюрото и го отнесе в леглото. Отвори карта на света.

— Ти ми кажи.

Той искаше да избере специално място, от което Лиза имаше щастливи спомени. Но когато се събуди сутринта, осъзна, че все още не знаеше почти нищо за живота й преди брака й с Майлс. Беше американка и бе израснала в Ню Йорк. И двамата й родители бяха мъртви и нямаше семейство, с изключение на сестра, с която бяха отчуждени. Очевидно бе пътувала много.

Често споменаваше Европа и Северна Африка в разговор. А в даден момент бе работила в Азия, където се бе запознала с Майлс. Но това изчерпваше познанията му. Ако Лиза имаше корени някъде, то Мат не знаеше нищо за тях.

— Къде мислиш, че ще си щастлива?

„Къде бих могла да съм щастлива? — запита се тя. — Била съм на толкова много прекрасни места. Рим, Париж, Лондон, Ню Йорк. Пекла съм се на плаж в Малибу и съм плувала в Средиземно море. Но дали някога съм била истински щастлива?“

— Някое важно място. Място, което означава нещо за теб. Извън Съединените щати, разбира се. Не мисля, че ще е много разумно да се връщаме там.

Лиза се вторачи в картата. Внезапно се сети за отговора и погали нежно екрана.

— Мароко. Бих искала да отида в Мароко.