Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (9)

9.

Сен Тропе, Франция, 2005

Люсиен Дефорж вървеше по улица „Мираж“ с пружинираща походка. Животът беше хубав. Беше великолепен пролетен ден в Сен Тропе и предстоящото лято се забелязваше навсякъде. От всяка страна на пътя край плажа до прочутия клуб „55“ яркорозови пъпки украсяваха лавровите храсти и фонтани от цветя се изсипваха над варосаните огради на къщите. Люсиен често се впечатляваше от белите огради. Струваше му се абсурдно подобни скромни огради да заобикалят толкова луксозни палати.

Люсиен отиваше към един от тези дворци, смятан от жителите на Сен Тропе за най-величествения: вила „Рай“.

Ужасно име, помисли си Люсиен. Вулгарно. Но пък какво можеше да очаква човек от бивша попзвезда, уличен гамен от Марсилия, постигнал невероятен успех? Определено не можеше да очаква изискан вкус.

Вила „Рай“ бе собственост на един от клиентите на Люсиен. Един от най-важните му и доходоносни клиенти. Наистина, не бе лесно да се разправяш с него. Продължаващите му приятелства с членове на организираната престъпност, с които бе израснал, смотани марсилски мафиоти с вкус към рекета, измамата и още по-лоши неща, бяха създавали доста главоболия на Люсиен през годините, както и пълната неспособност на клиента му да си държи члена в гащите. Но пък Люсиен Дефорж бе адвокат по разводите, а ако собственикът на вила „Рай“ знаеше нещо, то бе как да се развежда често, скъпо и шумно.

Докато пиеше сутрешното си кафе в „Горилата“, Люсиен се засмя на глас, когато осъзна, че е забравил точно колко пъти клиентът му се е развеждал. Дали бяха четири или пет? Или този щеше да е петият? Люсиен изкарваше такива страхотни мангизи от тях, че не им помнеше броя. Бог да благослови любовта!

Докато вкарваше познатия код в домофона на портата, Люсиен се зачуди как да удължи процедурите по развода. Клиентът му бе женен за настоящата си съпруга едва от няколко месеца, така че делото нямаше да е доходоносно като някое от предишните. Ех, ако дъртият козел й бе направил дете! Тогава щеше да е страхотно. Но когато портата се отвори и кристалносиньото Средиземно море проблесна пред него като лазурна мечта, Люсиен си напомни, че не трябва да е прекалено алчен.

Важното бе, че Дидие Анжу искаше да се разведе.

Отново!

Щеше да е чудесен ден.

 

 

Бракът започна много добре. А това бе доста странно, като се имаше предвид, че останалите бракове на Дидие Анжу бяха започнали адски зле.

Първа беше Люсил. А, да, красивата Люсил! Колко силно я желаеше! Как копнееше за нея! По онова време Дидие беше на двайсет и участваше в първия си филм „Под чаршафите“, точно където и искаше да се озове с Люсил Камю. Люсил беше на четиридесет и четири, омъжена, и играеше майката на Дидие във филма. Режисьорът я бе молил на колене да приеме ролята. Той винаги си бе падал по нея.

И вероятно заради това се бе оженил за нея.

През 1951-ва Жан Камю беше най-могъщият човек във френското кино. Беше парижкият Уолт Дисни, Луис Майер от Стария свят, човек, който можеше да създаде или провали кариерата на млад актьор само с поклащане на лъскавата си плешива глава или с помръдване на посивелите си мустаци. Жан Камю лично избра Дидие Анжу за главната мъжка роля в „Под чаршафите“, като извади хубавото мургаво момче с черна коса и още по-тъмни очи от пълната неизвестност и го набута във вълшебен свят на слава и пари, лимузини и лукс… и Люсил.

Когато се връщаше назад във времето, Дидие се утешаваше с факта, че всъщност просто не бе имал избор. Люсил Камю беше богиня, а тялото й — светилище, което молеше, не, настояваше, да бъде боготворено. Закръглените майчински гърди, неприлично дебелите устни, винаги леко отворени, съблазняващи, подканящи… Дидие Анжу не можеше да не свали Люсил Камю.

Разбира се, ако ставаше дума само за свалката, нещата нямаше да се оплескат така страхотно. За съжаление три седмици след началото на връзката им Люсил забременя.

— Не разбирам проблема — защити се обърканият Дидие, като приклекна, за да избегне поредната чиния, които Люсил метна към главата му. — Скъпа, моля те. Просто кажи, че детето е от Жан. Кой ще знае?

— Всеки ще знае, кретен такъв! Жан е стерилен!

— Ох.

— Да. Ох.

— Ами тогава просто трябва да се отървеш от бебето.

Люсил се ужаси.

— Аборт? Какво си мислиш за мен? Че съм чудовище?

— Но, скъпа, бъди практична.

— Никога! Не, Дидие! Има само едно разрешение. Трябва да се ожениш за мен.

Разводът на семейство Камю бе най-вълнуващата клюка в Кан тази година. Бременната Люсил Камю се омъжи за младия си любовник и в продължение на няколко прекрасни месеца Дидие бе страшно известен. Но после бебето почина, Жан Камю прибра съсипаната от скръб Люсил и вратите на филмовото общество се затвориха зад тях. През следващите осем години, до смъртта на Жан, Дидие Анжу не можа да се уреди дори с някоя евтина реклама на прах за пране. На двайсет и три години бе извън играта.

Чак когато навърши трийсет, нещата започнаха да се оправят. Дидие се ожени за втората си съпруга, Елен Марсо, красива и невинна богата наследница от Тулуза. Елен беше девствена и отказа да спи с Дидие, преди да се оженят. Това го уреждаше идеално. Той чукаше коя ли не, докато бяха сгодени, и очакваше с нетърпение деня, когато щеше да притежава тясното котенце на Елен и дебелата й банкова сметка. Кой можеше да иска повече?

Сватбата беше най-щастливият ден в живота на Дидие. Когато се спусна нощта, младоженците се уединиха в брачното си легло и Дидие откри защо булката му бе отказвала да спи с него. Очевидно горката Елен имаше гротескно деформирани гениталии, тайна, която бе пазила от рождението си. Цялата преструвка с невинността и страха от секс бе само номер. Кучката го бе хванала в капан!

Бракът им бе скапан от самото начало, но Дидие остана с Елен цели пет години. Естествено, непрестанно й изневеряваше и харчеше парите й щедро, за да продуцира филми, в които той бе звездата. Елен знаеше какво прави съпругът й, но въпреки това го обичаше безумно. Дидие имаше този ефект върху жените. Всеки ден Елен се молеше той да види светлината и да отвърне на любовта й, но това никога не се случи. На трийсет и пет години, прочут за втори път в живота си и богат за първи, Дидие Анжу най-после се разведе с Елен Марсо.

След това дойде Паскал, друга богата наследница, която го направи още по-богат и му роди двама синове. Единственото й прегрешение бе, че не гледаше снизходително на любовните му истории.

Една от тези извънбрачни връзки бе Камил, която стана четвъртата госпожа Анжу в годината, когато Дидие навърши петдесет. Трийсет години по-млада от него, зашеметяващо красива, тя бе прочута манекенка. Камил му напомняше за самия него като млад. Съвършена физически, абсолютна егоистка, амбициозна, незадоволима. Бяха идеална двойка. Но след три години семеен живот Камил преспа с непълнолетния син на Дидие, Люк. С помощта на Люсиен Дефорж Дидие изрита и двамата без стотинка и се зарече никога вече да не се жени.

Оттегли се в Сен Тропе, където се превърна в легенда със суетата си, най-вече с огромната си колекция перуки, съхранявани в специална стая във вила „Рай“ за изумление на руските проститутки, които редовно затопляха леглото му. Никой, най-малко адвокатът му, очакваше Дидие Анжу да се ожени отново.

Но внезапно преди четири месеца дъртият козел направи точно това — ожени се тайно за рускиня, за която никой от приятелите му не беше чувал. Името й беше Ирина Минченко и всички предполагаха, че е една от проститутките му, която някак си бе успяла да го подлъже да се ожени за нея.

Но всички грешаха. Прехвърлила трийсетте, аристократична и образована, Ирина беше от богато семейство. Но дори да беше бедна, бе прекалено красива и умна, за да е проститутка. От деня, когато се запознаха на купон в Раматуел, Дидие бе лудо влюбен в нея.

Той заведе новата си съпруга на меден месец в Таити, където отседнаха в уединена вила на брега. За първи път в живота си Дидие Анжу не искаше да бъде следен от медиите. Сподели с Люсиен, когото вече смяташе за близък приятел, че „Ирина е прекалено скъпоценна, за да я деля със света, а когато някой се зазяпа в нея, просто ми се иска да го убия. Направо съм луд по нея!“.

Е, колкото и да бе луд, вече е свършено, помисли си Люсиен, като се качи на задната тераса на вилата. Само две седмици след медения месец Дидие Анжу му се обади побеснял от ярост.

— Искам развод! — изкрещя той по телефона. — И искам да съсипя тази кучка! Няма да й дам и една шибана стотинка!

Това беше снощи. Дано Дидие да бе в по-добро настроение тази сутрин. Беше прекалено рано за крясъци.

За съжаление, когато Люсиен Дефорж влезе през френските прозорци във всекидневната, крясъците бяха оглушителни. Но не Дидие бе виновен за тях.

Самият Люсиен пищеше.