Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (7)

7.

Лондон, 2001

Площад „Честър“ се намира в сърцето на Белгрейвия, зад площад „Итън“, съвсем близо до модната улица „Елизабет“. Класическите му къщи с фасади от бял камък са подредени около очарователна частна градина. В ъгъла на площада под огромен кестен се гуши църквата „Сейнт Марк“, чиито древни камбани бият на всеки час и удобно спестяват на тукашните жители поглеждането към часовниците им „Патек Филип“. От улицата къщите на площада изглеждат просторни и удобни.

Но не са.

Те са огромни и приличат на дворци.

В Белгрейвия често повтарят, че никой англичанин не може да си позволи да живее на площад „Честър“. Както повечето клишета, и това е вярно. Роман Абрамович, руският олигарх и собственик на футболен клуб „Челси“, притежаваше къща там, преди да избяга с любовницата си и да остави имота на жена си. През годините съседи на господин Абрамович бяха две холивудски звезди, френски футболен герой, швейцарски основател на най-голямата инвестиционна фирма в света, гръцки принц и индийски компютърен могол. Останалите къщи на площада бяха собственост на американски инвестиционни банкери.

До деня, когато един от американците, разстроен от срива на инвестициите си, налапа пистолет и натисна спусъка. Наследниците му продадоха къщата на британски баронет. И така сър Пиърс Хенли стана първият англичанин, закупил къща на площад „Честър“ през последните двайсет и пет години.

Той бе и първият човек, убит там.

 

 

Детектив инспектор Уилард Дрю от Скотланд Ярд подаде на жената чаша сладък чай и се опита да не гледа втренчено пълните й чувствени устни. Под полуотворения халат по бледите й бедра се виждаха кървави петна. Изнасилването бе кошмарно жестоко. Но не така страховито като убийството.

Докато инспектор Дрю разпитваше жената долу, горе в спалнята хората му изстъргваха мозъка на съпруга й от персийския килим. Стените на стаята приличаха на картина на Джаксън Полък^[1]. Експлозия от кръв, ярост и животинска лудост бе избухнала там. Детектив инспектор Дрю не бе виждал никога нещо подобно. Единствената дума, която му идваше наум, бе „касапница“.

Той каза:

— Можем да направим това и по-късно, госпожо, ако ви идва прекалено много сега. Да речем, когато се съвземете от шока?

— Никога няма да се съвзема, инспекторе. По-добре да приключим сега.

Тя го гледаше право в очите, докато говореше, което му се стори доста притеснително. Красива бе погрешна дума за дребната червенокоска. Беше секси. Болезнено секси. Млечнобяла кадифена кожа, уязвима женственост и невероятна красота. Единственото странно нещо бе гласът й. Под четиристотиндоларовата роба „Фрет“ жената бе кокни^[2] до мозъка на костите си.

— Ако сте сигурна, че можете да се справите, бих искал да започнем, като уточним някои основни подробности.

— Мога.

— Цялото име на покойника?

Лейди Трейси Хенли си пое дълбоко дъх.

— Пиърс… Уилям… Артър… Гънинг… Хенли.

 

 

Пиърс Уилям Артър Гънинг Хенли, единственият син на покойния сър Реджиналд Хенли, баронет, бе роден в скромно богатство, състоящо се най-вече от земи.

На трийсетгодишна възраст той бе един от най-богатите хора в Англия.

В училище не се бе проявявал много и дори директорът на пансиона в „Итън“ го описваше като „чаровен прахосник на време“. Но Пиърс имаше инстинкт и страхотен талант за бизнес. Усещаше безпогрешно кога западаща компания ще фалира или ще се съвземе. Закупи първата си мизерна компания, малка провинциална брокерска къща в Норфолк, на двайсет и две години. Всички, включително баща му, решиха, че е откачил. Шест години по-късно, когато Пиърс продаде компанията, тя вече имаше офиси в Лондон, Манчестър, Единбург и Париж, а годишната й печалба бе двайсет и осем милиона лири.

Това беше малък, но важен успех за Пиърс Хенли. Научи го да се доверява на инстинктите си. И засили апетита му за риск. Премислен риск. През следващите трийсет и пет години Пиърс купи и продаде повече от петнайсет компании, но задържа две — „Инвестиции Хенли“ и „Джесъп“, верига луксозни бижутерски магазини, които бързо станаха конкуренти на „Оспри“ и „Граф“. Освен това се сдоби, а по-късно и раздели, със съпруга на име Каролайн и две деца: Ана, дъщеря от съпругата му, и Себастиян, син от любовницата му. И двете деца и майките им бяха осигурени чудесно с удобни домове и щедри издръжки. Но Пиърс нямаше нито време, нито желание да води семеен живот. И не се интересуваше от общоприетите идеи за романтична връзка.

Поне не до шейсетата му година, когато случайна среща с млада жена на име Трейси Стоун промени живота му завинаги.

За рождения си ден сър Пиърс, който бе наследил баронската титла преди месец след смъртта на баща си, нае частна зала в клуб „Гручо“ в Сохо. Мека за преуспяващите медийни и литературни звезди, „Гручо“ бе невероятно скъп, но все пак успяваше да поддържа овехтял и мърляв типично английски вид, по който Пиърс определено си падаше. Напомняше му за детството му, за западналото величие на Кингам Хол, семейното имение, където по стените висяха картини на Констабъл и Търнър, но отоплението никога не работеше, а килимите бяха изпъстрени с дупки от молци.

Сър Пиърс Хенли одобри мястото за купона, но се отчая от списъка с гости. Той бе изготвен, както винаги, от секретарката му Джейни. Докато оглеждаше познатите стари лица, тузари от финансовите и промишлените кръгове, придружени от скованите си първи съпруги или красивите, но тъпи втори съпруги, Пиърс си помисли мрачно: „Кога всички остаряха толкова? Кога станаха толкова скучни? Кога бе заменил истинските си приятелства с делови познанства?“.

Докато размишляваше над тези важни въпроси, келнерката изсипа вряла супа от омари право в скута му. До края на живота си сър Пиърс Хенли щеше да носи ярки белези от изгорено по вътрешната част на бедрата си. И всеки път, когато ги погледнеше, благодареше на късмета си.

Купонът в „Гручо“ се състоя през първия и последен работен ден на Трейси Стоун като келнерка. Когато сър Хенли изпищя и скочи на крака, Трейси се отпусна на колене, разкопча колана му и смъкна панталона му по-бързо и от опитна проститутка. После, без да каже и дума, смъкна и боксерките му и изпразни кана ледена вода върху разголените му гениталии. Студената вода бе великолепна. Фактът, че стоеше насред „Гручо“ пред половината лондонско общество с гол задник, му се стори още по-забавен. Въпреки зверската болка в краката и топките сър Пиърс Хенли осъзна, че се чувства по-жив в този момент, отколкото през последните петнайсет години накуп. Седеше си спокойно в клуба и се молеше младостта му да се завърне и… бум! Красиво момиче се стовари в скута му. По-точно красивото момиче изсипа вряла супа в скута му, но защо да навлиза в излишни подробности? Беше невероятно щастлив.

Трейси Стоун беше в края на двайсетте години, с къса, щръкнала нагоре червена коса, тъмнокафяви очи и слаба момчешка фигура, която изглеждаше абсурдно сексапилна в черно-бялата келнерска униформа. Тя е жива кибритена клечка, предназначена да ме подпали, помисли си сър Хенли.

И Трейси наистина го подпали.

Когато се съгласи да излезе на среща с него, приятелите й я помислиха за луда.

— Той е на сто години, Трейси.

— Гаден тузар е.

— Членът му прилича на прегорен кренвирш благодарение на теб.

— Гнусен е.

Приятелите на Пиърс също бяха скандализирани.

— По-млада е от дъщеря ти, старче.

— Тя е келнерка, Пиърс. Дори не е добра келнерка.

— Ще те обере до шушка.

Никой от двамата не се вслуша в съветите. Трейси и Пиърс знаеха, че приятелите им грешат. Тя не се интересуваше от парите на Пиърс. А на него не му пукаше, че родителите й бяха кокни. Трейси събуди у него нещо, което той смяташе за отдавна умряло. И когато изгарянията по слабините му започнаха да зарастват, единственото, за което Пиърс можеше да мисли, бе как да легне с нея.

На първата им среща той я заведе в ресторант „Айви“. Смяха се весело по време на богатата вечеря, но после Трейси скочи в таксито, преди Пиърс да успее да я целуне по бузата.

На втората среща отидоха на театър. Голяма грешка. Трейси беше отегчена, а също и той. Тя се метна в поредното такси и той си помисли, че я е загубил.

На следващата сутрин, точно в седем часа, звънецът в апартамента на Пиърс в „Кадоуган Гардънс“ издрънча пронизително. Беше Трейси с куфар в ръка.

— Трябва да те питам нещо — прямо каза тя. — Гей ли си?

Пиърс разтърка очи сънливо.

— Дали съм…? Какво? Не! Не съм гей. Защо, за бога, мислиш, че съм гей?

— Харесваш театъра.

Пиърс се изсмя гръмко.

— Това ли ти е доказателството?

— Това, но и фактът, че никога не се опита да ме изчукаш.

Пиърс се вторачи в нея невярващо.

— Никога не се опитах…? Мили боже, жено, ти не ме допусна и на миля от себе си. А ако това изобщо те интересува, не си падам по театъра.

— Защо тогава ме заведе?

— Опитвах се да те впечатля.

— Не свърши работа.

— Да, забелязах. Трейси, скъпа, това, което най-силно ми се иска, е да те „изчукам“, както поетично се изрази. Но ти никога не ми даде възможност.

Трейси мина покрай него в коридора, пусна куфара си на пода и затвори вратата зад себе си.

— Е, сега ти давам възможност.

Сексът бе изумителен, нещо, което Пиърс не бе преживявал никога преди. Трейси го зашемети с копринената си коса, мека плът, пухкави гърди и влажни, горещи дълбини, които го желаеха така, както никоя жена не го бе пожелавала преди. Когато свършиха, той незабавно й предложи брак. Трейси се засмя.

— Не бъди такъв загубеняк. Не си падам по брака.

— Нито пък аз — откровено призна Пиърс.

— Тогава защо ми предлагаш? Трябва да спреш да ме караш да правя неща, които и на теб не ти харесват. Кофти навик е.

— Предложих ти, защото те искам. А винаги получавам онова, което искам.

— Ха! Така ли? Е, не и този път, ваше благородие — възрази Трейси решително. — Не се интересувам от женитба.

Сър Хенли надали щеше да я обича повече, ако бе позлатена.

Ожениха се шест седмици по-късно.

 

 

Първите осемнайсет месеца от брака на семейство Хенли бяха блажено щастливи. Пиърс се занимаваше с бизнес както обикновено, а Трейси никога не се оплакваше заради дългото му работно време или навика му да говори по телефона по време на вечеря, както бяха правили предишните му приятелки. Пиърс нямаше представа как жена му си уплътнява дните. Отначало предполагаше, че скита по магазините, но когато пристигнаха сметките от кредитните карти, видя, че Трейси не бе похарчила почти нищо, макар да имаше неограничена платинена карта и щедра издръжка в брой.

— Какво правиш, когато съм в службата? — попита я веднъж той.

— Правя порнофилми, Пиърс — отговори тя небрежно. — В понеделник, сряда и петък. Във вторник участвам във въоръжени обири. Четвъртък е почивният ми ден.

Пиърс се ухили и реши, че е най-големият късметлия на земята. После я отнесе в леглото.

Трейси беше идеалната сексуална партньорка, винаги изпълнена с желание и готова за нещо ново, но никога не го закачаше в нощите, когато бе прекалено изморен или стресиран от работата. Единственият облак на семейния хоризонт бе фактът, че според Трейси тя не можеше да има деца.

— Не ми работи оборудването, страхувам се — призна му тя небрежно.

— Коя част от оборудването ти?

— Знам ли. Предполагам, че цялото. А и ти не си ли прекалено дърт, за да сменяш пелени, скъпи?

Пиърс се изсмя.

— Няма аз да ги сменям! Пък и ти не си стара. Не искаш ли собствено дете?

Трейси не искаше. Но макар да му го повтаряше често, съпругът й просто не желаеше да повярва. През следващата година Пиърс влачеше младата си съпруга при всеки специалист по стерилитет на улица „Харли“ и я подложи на безброй тестове. Всичко обаче беше безрезултатно. Твърдо решен да „мисли позитивно“, той купи огромна семейна къща в Белгрейвия и нае дизайнер по вътрешно обзавеждане от Париж, който подготви три детски стаи — една за момче, една за момиче и друга в неутрално жълто.

— Това пък за какво е? В случай, че родя заек или нещо подобно? — пошегува се Трейси.

Тя си спомняше чудесно какво Пиърс й бе казал в нощта, когато й предложи: „Винаги получавам онова, което искам“. За съжаление очевидно Майката Природа бе достоен съперник на сър Пиърс Хенли.

 

 

— Децата ви — каза детектив инспектор Уилард Дрю, като едва откъсна очи от гърдите на Трейси, съблазнително поприкрити от дантелен сутиен „Ла Перла“.

За толкова слаба жена, лейди Хенли бе забележително надарена и явно й бе трудно да задържи робата си затворена.

— Заминали са за уикенда ли?

Красивото й лице се помрачи.

— Нямаме деца. По моя вина. Не можах да забременея.

Инспектор Дрю се изчерви.

— О, съжалявам. Видях стаите горе и предположих…

Трейси сви рамене.

— Няма проблеми. Защо да не предположите? Имате ли други въпроси?

— Само един.

Тя вече се бе проявила като изключително полезна, давайки му подробно описание на откраднатите бижута. Лейди Хенли знаеше доста за бижута, карати, чистота на камъните, а също така и за нападателя си. Бил маскиран по време на нападението и не видяла лицето му, но го описа като як и набит, с белег на лявата ръка, дебел глас и „странен акцент“, който не можеше да определи точно. Като се имаше предвид изпитанието, през което бе преминала, помнеше доста неща. И бе напълно сигурна, че никога преди не е срещала нападателя си.

— Този въпрос може да ви затрудни — нежно каза инспектор Дрю, — но знаете ли дали съпругът ви е имал врагове? Някой, който може да го е мразил?

Трейси се засмя гръмко с неприличния смях на барманка и инспекторът си помисли, че вероятно е било адски забавно да си женен за нея. Преди няколко часа сър Пиърс Хенли сигурно се бе смятал за един от най-щастливите мъже на света.

— Само няколко хиляди. Съпругът ми имаше повече врагове от Хитлер, инспекторе.

Дрю се намръщи.

— Как така?

— Пиърс беше богат човек. Издигнал се съвсем сам. В брокерския и инвестиционния бизнес. Никой не обича брокерите. Нито типовете, които работят в кухнята им, нито партньорите им, нито конкурентите им, нито дори инвеститорите им, независимо колко пари печелят от тях. Жесток кучешки свят, инспекторе, а моят Пиърс беше свиреп доберман — гордо заяви Трейси. — Хората го мразеха. И това е само в бизнеса. Ако искате да навлезете в личното пространство, можем да говорим за типа, когото подлъга, за да купи тази къща, за продавача на коли, на когото никога не плати за астъна, тъй като не му хареса начинът, по който бедният човечец ме зяпаше, и за кого ли не още. После идват бившата му съпруга и бившата любовница. А може би дори и сегашната му любовница, ако е имал такава.

Инспектор Дрю не можеше да повярва, че някой, женен за Трейси Хенли, би потърсил сексуално удоволствие другаде. Според показанията й тя бе на трийсет и две години, но изглеждаше десет години по-млада.

— Пиърс имаше цяла армия от врагове — продължи Трейси. — Но само един истински приятел.

— Така ли? Кой?

— Аз.

За първи път тази нощ Трейси Хенли избухна в сълзи.