Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (38)

38.

Осемнайсет месеца по-късно…

Жената влезе в „Старбъкс“ незабелязано. Опашката беше доста дълга. Минаваше девет сутринта, хлапетата бяха оставени в училище и мястото бе претъпкано с майки, поръчващи фрапета на път за фитнеса. Жената носеше същата майчинска униформа като останалите: клин за йога „Хард Тейл“, маратонки „Найк“ и стегната тениска „Стела Макартни“, която подчертаваше пищните й гърди и плосък корем. Красивото й лице бе скрито зад чифт слънчеви очила, а дългата до раменете руса коса бе прибрана на конска опашка.

Мат Дейли не вдигна очи от компютъра. Трябваше да работи. Подготвяше статия за комедийния бизнес в Холивуд за „Ванити Феър“. Оставил Азраел зад себе си, Мат се върна към първите си любови — комедията и писането — и се наслаждаваше на нещо като ренесанс в кариерата си. Тази сутрин обаче се мотаеше и преглеждаше страници с бебешки дрешки. Преди няколко дни бяха открили неочаквано, че Каси бе бременна. Въодушевеният Мат беше убеден, че бебето ще е момиченце.

— Заето ли е мястото?

Жената се извисяваше над него с кафе в ръка.

— О, не, моля…

Мат се премести любезно настрани, за да й направи място. Тя седна, като първо остави кафето си на масата. Нещо в ръката й и грациозния начин, по който се движеше, привлякоха вниманието му. Жената му напомни за някого, но отначало не можа да се сети за кого.

— Не ви притеснявам, нали? Просто тук е толкова претъпкано…

Гласът. Мат усети как косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

Забелязала вторачения му поглед, жената свали тъмните си очила.

— Какво има? — усмихна се тя. — Призрак ли видя?

 

 

Телефонът звънеше. Каси Дейли изскочи от банята, където тъкмо бе повърнала за втори път тази сутрин, и се затича към кухнята.

— Ало? Ало?

Типично. В мига, когато вдигна телефона, човекът отсреща затвори. Застанала до плота, Каси си наля чаша филтрирана вода и започна да отпива бавно, като гризеше сух препечен хляб. Беше забравила за сутрешното гадене и колко кошмарно те караше да се чувстваш. Мина адски много време откакто роди Брандън и почти три години се бяха изтърколили от последния й махмурлук. Гаденето сега й се струваше нещо ново.

Звъненето на телефона, от друга страна, бе твърде познато, постоянната мелодия в брака на Каси и Мат откакто се върнаха от Таити. Предупрежденията на Клеър на летището относно медийните хиени, нахвърлили се върху смъртта на София Баста, се оказаха отчайващо пророчески. Двамата младоженци си влязоха у дома под звука на звънящи телефони, конкуриращи се за вниманието на Мат. Дори факсът жужеше постоянно като ядосана пчела.

— Господин Дейли? Обаждаме се от новините на Си Би Ес. Ще коментирате ли смъртта на София Баста?

— Господин Дейли, вярвате ли, че смъртта й е била случайна?

— Мат, здрасти, обажда се Пиърс Морган. Сигурен съм, че вече си затрупан с предложения, но исках да ти звънна лично, за да проверя дали ще се съгласиш да говориш първо с нас.

Някои от обаждащите се бяха почтителни, други — невероятно нагли. Списанията бяха най-ужасни. Кучката от „Стар“ дори намекна, че ако Мат не се съгласи да им даде интервю, ще публикуват история как Мат и София се срещали за секс в дните, когато й позволявали да излиза от болницата.

— Съпругата ви ще е шокирана, когато прочете историята, която източниците ни разказаха — нагло заяви репортерката. — Това е шансът ви да поправите грешката.

Мат й обясни къде точно да си завре източниците и жената изпълни заканата си. Публикува историята, абсурдна бъркотия от неясни снимки, направени във „Фотошоп“, и конспиративни теории. Изданието на „Стар“ с историята се превърна в бестселъра на годината.

Каси побесня.

— Съди ги! Съди ги за клевета! Принуди ги да напишат опровержение.

Но Мат успя да я убеди, че ако се захване с таблоидите, само ще налее масло в огъня. Ако пък запазят достойно мълчание, историята щеше да заглъхне. И се оказа прав. Двама пазачи в Алтасито загубиха работата си, а директорът на болницата бе принуден да подаде оставка. Обществената жажда за мъст бе задоволена отчасти, а тъй като не последваха нови пикантни разкрития, обажданията най-после престанаха. Но не и преди Каси Дейли да развие силна неприязън към звука на звънящ телефон.

Лампичката за съобщения проблясваше. Каси натисна бутона и се усмихна, когато чу гласа на Мат.

— Здрасти, скъпа, аз съм. Слушай, получи се проблем с историята за „Ванити Феър“. Аз… аз трябва да отида да се видя с един човек. Както и да е, може да закъснея довечера, затова не се притеснявай и не готви за мен. Е, хайде де, ще се видим по-късно.

„Ужасен лъжец е“, помисли си тя с обич. Зачуди се каква ли изненада планираше Мат този път. Вероятно нещо за бебето. Или обици, които да подхождат на колието, което й подари миналата седмица. Или пък най-после е резервирал пътешествието, което планираха. Винаги щедър, Мат бе пощурял да прави подаръци, откакто Каси забременя. Дори започна да глези Брандън с нов мобифон (на деветгодишна възраст) и страхотен часовник за гмуркачи за хиляда долара.

„Ще поговоря с него, когато се прибере — закани се тя. — Трябва да спре да харчи. Бебето е достатъчна благословия.“

 

 

Мат затвори вратата зад тях с треперещи ръце. Хотелът беше скъп, изискан и дискретен, от местата, където богати мъже водеха любовниците си.

„И аз ли съм такъв? Надървен богаташ?“

София Баста седна на леглото. Трябваше да каже и да обясни безброй неща. Беше репетирала сцената хиляда пъти, но сега, когато вече бе тук, нямаше представа откъде да започне.

— Знам, че вече си женен — поде тя колебливо. — Не съм тук, за да проваля живота ти отново.

— Никога не си проваляла живота ми — възрази Мат. — Аз свърших тази работа съвсем сам.

— Но трябваше да те видя и да ти обясня. Ти си единственият човек, на когото имам доверие, и се нуждая да… нуждая се да узнаеш… — Тя заплака. — Не можех да остана в онова място. Погребваха ме жива!

— Шшт — спря я Мат, като седна до нея и обви ръка около раменете й. — Всичко е наред.

Тя изглеждаше абсолютно различна. Пластичната операция бе променила лицето й напълно. Но усещането от прегръдката си беше същото. Заля го вълна от копнеж, толкова силен, че едва не го удави. Мат се опита да мисли за Каси, да си представи лицето й, но образът й бе пометен от потопа на желанието.

— Имам нов паспорт и нова самоличност — промърмори София през хлиповете си. — Смених си името, разбира се. Ето.

Тя зарови в чантата си и му подаде калифорнийска шофьорска книжка. Същите меки шоколадовокафяви очи се вторачиха в него. Името под снимката беше… Лиза Дейли.

— Надявам се, че не си ми ядосан. Струваше ми се правилно.

Мат пусна книжката, бутна Лиза на леглото и я зацелува с такава сила, че тя едва успяваше да си поеме дъх. Усети тежестта му, силата, страстта. Той отчаяно съдра дрехите й и свали своите, като я хапеше и драскаше като обезумял. Най-после гол, Мат проникна в нея с вик, който бе отчасти агония, отчасти екстаз.

— Лиза!

Това не беше правене на любов, а мъж, който се бореше за живота си. Той я пиеше, вкусваше, вдишваше я като удавник, най-после изскочил на повърхността, отчаяно мъчещ се да си поеме дъх. Не само Лиза се бе върнала от мъртвите. А и старият Мат Дейли, онзи, когото Мат смяташе, че е унищожил в „Уайлдуд“ и погребал в сватбения си ден.

— Мат!

Тя обви крака около него и притисна ръце към лицето му, опитвайки се да го въздържи и успокои. Залюля го като бебе и го укроти с топлината и влагата на тялото си.

— Обичам те! Съжалявам. Обичам те страшно много.

Мат стигна до оргазъм, стискайки бедрата й и тласкайки със свирепа сила. Лиза имаше чувството, че той щеше да премине през тялото й и да изскочи от другата страна, сякаш тя наистина бе призрак. Но потта, горещината и сълзите не бяха сенки. Това съединение на плътта бе истинско. Агонизиращо отпразнуване на живота, също като раждането. После Мат заплака като дете.

— Не ме оставяй. Моля те, Лиза, не ме оставяй! Ще направя всичко.

И тя знаеше, че Мат говори сериозно.

 

 

Любиха се отново в продължение на няколко часа, после спаха до здрачаване. Когато се събудиха, Мат поръча закуска — два хамбургера със сирене и пържени картофки — и се натъпкаха здраво. Най-после, към седем, Лиза започна да говори. Разказа му за болестта си. Как след много години най-после успяла да се освободи от нея и вече не вземала лекарства.

— Отначало се страхувах да спра лекарствата. Но докато ги вземах, се чувствах като в мъгла. Сега, за първи път откак се помня, наистина се чувствам като самата себе си.

Разказа му как един симпатичен мъж на име Карлос Ернандес й помогнал да инсценира злополуката, като поставил прост капан за животни в планината, за да изглежда, че тя е паднала в цепнатината, докато в същото време Лиза се криела в пещера на няколко метра оттам. Тъй като единствената свидетелка на падането й била податлива на внушения девойка на деветнайсет години, лекувана и за халюцинации, за Карлос било лесно да върне останалата част от групата в къмпинга и да осигури на Лиза достатъчно време да излезе от пещерата и да се добере до ловната хижа, която бил подготвил за нея.

— Бяхте ли любовници? — засрамено попита Мат.

— Неее — намръщи се Лиза. — Мисля, че той би го искал, но не бяхме. Беше мой приятел. Рискува много, когато ми помогна, и загуби работата си. Но знаеше, че вече съм добре психически, а те не биха ме освободили и след милион години. Особено след като Франки… нали знаеш. Нуждаеха се от изкупителна жертва, която да накажат за смъртта на всички онези мъже. И аз бях жертвата.

— Но си живяла с Карлос?

Тя поклати глава отрицателно.

— Не. Щеше да е прекалено опасно. Той ми даде пари да отида в Южна Америка и да си направя пластична операция. Странно колко лесно е да минеш границата, когато идваш от САЩ. Останах в Бразилия осем месеца. Възстановявах се, а после работих. Когато се върнах, Карлос бе заминал.

— Значи се върна в Калифорния, за да бъдеш с него?

Лиза се засмя.

— Господи, Мат. Каква е тази ревност? Да, върнах се заради него. За да му върна парите, които му дължах, и да му благодаря. Но също така знаех, че трябва да те видя. Беше изключително голям риск, но исках да знаеш, че съм жива.

— Е, вече знам.

Мат стана и отиде до прозореца. Пейзажът на Ел Ей, добре познат и обичан цял живот, сега му се стори странен и заплашителен, сякаш никога преди не бе го виждал.

Само на няколко километра оттук, в безопасно и щастливо място го очакваше Каси. Каси и Брандън, и бебето им. Чакаха. Доверчиво. Милата, сладка Каси.

— Мислиш за жена си, нали?

Мат кимна.

— Бременна е.

Думите изскочиха от устата му, преди да се усети.

— О!

По лицето на Лиза се изписа болка. Досега не бе изпитвала вина, че е с Мат днес. Вярваше, че случилото се е предопределено. Любовта им, връзката им бяха прекалено ценни, за да не бъдат почетени. А и бе живяла без него толкова дълго. Не заслужаваше ли поне един миг щастие?

Но пък бебе? Това беше различно. Каква жена би молила някого да изостави детето си? И какъв мъж изоставяше семейството си? Не и Мат Дейли, това бе сигурно. Мат беше по-добър и Лиза го обичаше точно заради това.

— Трябва да се връщаш.

Мат се завъртя, прекалено изтощен, за да заплаче отново, но лицето му издаваше отчаянието му. Дори той самият не можеше да повярва какво казва и прави.

— Да, Лиза — прошепна. — Трябва да се връщам. Съжалявам. Време е да се сбогуваме.