Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (36)

36.

Клеър Майкълс пиеше кафе в „Ле Пен“ в Брентуд и се чувстваше чудесно. Беше великолепен юнски ден, девет месеца след последното безплодно посещение на Мат в Алтасито, и най-после животът им се бе оправил. Клеър подкара новия си мерцедес кабриолет, подарен й за рождения ден от Мат, като се наслаждаваше на синьото небе, слънцето и цъфналите акации, които ограждаха широката улица. Дори природата празнуваше днес с парад от цветове, аромати и радост в чест на добрата новина на брат й.

Беше толкова различно от онзи ужасен ден миналия октомври. Клеър го помнеше, сякаш бе вчера. Мат й се обади от И-5, като хлипаше диво и почти не можеше да говори, за да й съобщи къде се намира. Сривът му бе пълен и катастрофален. Клеър го закара направо в „Уайлдуд“, рехабилитационен център в Толука Лейк, и подписа документите като най-близката му роднина. По времето, когато тя си тръгна оттам, Мат вече не помнеше и собственото си име.

Но слава богу, нервната криза промени Мат Дейли напълно. Само след десет дни в „Уайлдуд“ той бе достатъчно добре, за да приема посетители. След осем седмици депресията, тормозила го повече от пет години — от деня, когато София Баста в ролята на Лиза Баринг го бе упоила и зарязала в хотелска стая в Хонконг, — най-после бе излекувана. Клеър се разплака от радост първия път, когато го видя да се смее. При това да се смее не само с устата си, а и с очите и цялото си същество, както правеше в миналото. Мат качи нужните десетина килограма, започна да спортува редовно и да говори за бъдещето. И най-важното — спря да говори за Лиза, София, Андрю Джейкс или друго, свързано с убийствата „Азраел“. Беше истинско чудо.

И предстояха още чудеса.

Мат се запозна в клиниката с разведена бивша алкохоличка на име Каси. Двамата се сближиха незабавно и въпреки първоначалните задръжки на Клеър, когато тя и мъжът й се запознаха с Каси, те я намериха също така мила, забавна и сладка, както Мат им я бе описал. Миналата седмица след кратка, но забележително щастлива, лишена от драми връзка Мат и Каси обявиха годежа си.

— Здрасти, сестричке. Извинявай, че закъснях.

Докато си проправяше път между масите, ухилен широко и облечен в бежови шорти и синя тениска, Мат бе въплъщение на здраве и щастие.

— Здрасти — засия Клеър. — Каси не е ли с теб?

— Оставих я във фитнеса. Защо, не съм ли ти достатъчен и сам?

— Ще свършиш работа — ухили се Клеър и побутна по масата малко пакетче, увито в златиста хартия.

Мат повдигна вежди.

— За мен ли е?

— Хей, и аз мога да правя подаръци. По случай годежа е. Но не се вълнувай много, не е нещо особено.

Мат разопакова подаръка. В кутийката имаше семпъл, но елегантен мъжки часовник с кожена каишка и циферблат от розово злато. На гърба бяха гравирани преплетените инициали М и К и датата на годежа.

— Не е нещо особено? За бога, Клеър, великолепен е. Сигурно струва цяло състояние.

— Всъщност, не — бързо излъга Клеър. — Просто съм адски щастлива, че и ти си щастлив. Заслужаваш го, Мат. Наистина го заслужаваш.

Мат наистина беше щастлив. Не изпитваше същата дива възбуда и пристрастяваща тръпка, каквато бе преживял с Лиза в Бали. Но връзката му с Каси бе още по-скъпоценна. Тя му носеше мир, спокойствие и задоволство. Не се интересуваше от парите му — не приличаше на Ракел — и никога не го разпитваше за миналото. Любовта към Каси бе рационалният и мъдър избор на Мат. Любовта към Лиза бе импулс, неустоимо пристрастяване към силна и опасна дрога. Мат никога нямаше да забрави чувствата, които бе изпитвал по онова време. Но си даваше сметка, че тази дрога едва не го уби. Никога вече не можеше да се върне към нея.

Той поръча две рохки яйца и сандвич със сьомга за себе си и печен сандвич с патешки гърди за Клеър, докато тя го разпитваше за сватбата. Бяха ли определили датата вече? Бяха ли резервирали зала? Кой щеше да присъства? Дали Дани и Селин Макгуайър щяха да пристигнат от Франция? Мат чувал ли се е с Дани напоследък?

Мат отговори на всички въпроси, като я посъветва да разпита Каси за подробностите, свързани с цветя, украси, торти и т.н. Но основните неща бяха прости. Сватбата щеше да е скромна, в градината на новия дом на Мат в Брентуд. Семейство Макгуайър бяха поканени, но надали щяха да се появят. Някак си бяха успели да създадат три деца след делото, а последното им бебе беше прекалено малко, за да пътува. Но според имейлите на Дани семейство Макгуайър бе много щастливо. Духът на Анджела Джейкс най-после почиваше в мир.

Дейвид Айшаг изпрати на Мат цял сандък с шампанско, когато документалният му филм излезе по кината, и му написа много мило писмо, докато той бе в „Уайлдуд“. Но с изключение на това Мат нарочно бе прекъснал всички връзки с хората, свързани със случая или със София Баста. Сватбата му с Каси щеше да отбележи началото на нова, по-щастлива глава в живота му. Старата книга бе затворена.

 

 

Двайсет минути по-късно, обратно зад волана на рейндж роувъра си, Мат пусна радиото. Познатият мелодичен глас на Лакшми Сингх започна да съобщава новините от Вашингтон. Мат не обърна внимание на първите два репортажа. Новини за Федералния резерв и нещо за глобалното затопляне. Би трябвало да се заинтересува от тях, но не можеше. Мислеше за Каси и колко сладка бе винаги след тренировка, изпотена и развеселена, убедена, че изглежда ужасно без грим, а всъщност бе по-естествена и сексапилна от когато и да било. Той зави надясно по „Монтана“ и внезапно наби спирачки, като едва не удари джипа пред него.

— Последни новини — казваше Лакшми Сингх. — Франки Мансини, познат на обществеността като един от убийците Азраел, се самоубил, докато очаквал изпълнението на смъртната си присъда в затвора „Сан Куентин“ в централна Калифорния. Мансини бе осъден на смърт за участието си в убийствата на четирима мъже между 1996 и 2006 година и след многобройни безрезултатни обжалвания трябваше да бъде екзекутиран по-късно тази година. Научихме, че Мансини е бил намерен обесен в килията си рано тази сутрин.

Жената в джипа крещеше на Мат и размахваше юмрук през прозореца. Зад него засвириха клаксони. Той обаче не забелязваше нищо.

Мансини бе мъртъв.

Мат бе подхранвал омразата си към Мансини дълго време. Нуждаеше се да мрази някого, за да може да продължи да обича Лиза. Но сега, когато Франки бе мъртъв, Мат не изпита никакво задоволство, нито чувството, че е сложен край и е въздадена справедливост. Чувстваше се по-скоро ограбен. За документалния си филм бе разпитал всички, свързани със случая, а по време на делото бе чул и историята на Лиза-София. Но човекът, който знаеше най-много за случилото се в онези ужасни нощи, както и защо се бе случило, никога не промълви и дума за престъпленията си. Каквито и да бяха мотивите и чувствата му, Франки Мансини ги бе отнесъл в гроба си. Дори смъртта му настъпи според неговите собствени условия.

Когато се качи в колата, Каси вече бе чула новините.

— Добре ли си? — попита тя Мат.

— Разбира се — отговори той, но все още изглеждаше замаян.

— Чудя се как ли е станало. Нали уж трябва да наблюдават денонощно осъдените на смърт, за да предотвратят самоубийствата им?

Мат кимна разсеяно. Не мислеше за Франки Мансини, нито как той бе успял да надхитри властите в „Сан Куентин“ и да се самоубие. Мислеше за друг затворник, по-точно затворничка, зад други стени, едва на около сто и петдесет километра на север от мястото, където той говореше с Каси. Затворничка, за която не бе мислил от много отдавна. Затворничка, която се бе принудил да забрави.

Дали тя тъгуваше? Дали страдаше? Мисълта за Лиза сама, разстроена и отчаяна, прободе сърцето на Мат. Той се намръщи.

— Сигурен ли си, че си добре? — разтревожено попита Каси. — Можем да се видим с организатора на сватбата друг път, ако искаш.

Организаторът на сватбата. Мамка му. Беше забравил напълно. Той отпъди мислите за Лиза от ума си. Нашата сватба. Нашето бъдеще.

— Да, сигурен съм — насили се да се усмихне той. — Да отидем да изберем тортата.