Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (33)

33.

Дейвид Айшаг погледна нетърпеливо часовника си „Ришар Мил“, който струваше половин милион долара. Засега делото бе истинско мъчение. Седнал само на няколко метра от жената, за която навремето бе вярвал, че ще е до него завинаги, той не само трябваше да изслуша смазващите доказателства срещу нея, но и да обясни на съда как самият той е бил подмамен да се ожени и да промени завещанието си в полза на смъртоносната изкусителка.

И през цялото време Сара Джейн, както Дейвид още мислеше за нея, не го погледна нито веднъж. Не се опита да му се обясни нито с поглед, нито с жест. Но сега най-после Дейвид Айшаг щеше да я чуе да говори. Срамуваше се да го признае, но все още копнееше тя да отвори уста и да докаже невинността си. Да пропъди кошмарите и да се върне у дома при него. Разбира се, той бе наясно, че това е абсолютна лудост. Само тънка граница го делеше от горкия Мат Дейли, а това бе граница, която Дейвид не възнамеряваше да прекоси. Но въпреки всичко перспективата Елън Уотс да призове София Баста като първата си свидетелка го накара да изтръпне от нетърпение.

— Защитата призовава Роуз Дарси.

Разочарованието на Дейвид Айшаг отекна в раздразненото мърморене в зала 306. Зрителите бяха чакали седмици да чуят красивата жена на един от столовете на обвиняемите да заговори за тежките си престъпления. Вместо нея изгърбена, крехка старица се настани на свидетелската скамейка, подкрепяна от съдебния пристав. Роуз Дарси се подпираше на дървен бастун, висок почти колкото нея, но въпреки възрастта и грохналостта си, тя излъчваше решителност. Бялата й коса бе стегната спретнато в кокче, а сините й очи проблясваха оживено върху съсипаното й, набръчкано лице.

Съдебната зала нямаше да е напълно разочарована обаче. За първи път от началото на делото София Баста изглеждаше обзета от силни емоции. Тя изхлипа и стисна ръба на масата.

— Госпожо Дарси, можете ли да потвърдите името си за съда?

— Роуз Франсис Дарси — ясно произнесе старата жена. — И съм госпожица. Никога не се омъжих.

— Съжалявам, госпожице Дарси. Познавате ли някого от обвиняемите по делото?

— Да. Младата дама.

Старицата погледна обвиняемата и очите й се напълниха със сълзи.

— Разбирам — кимна Елън Уотс. — И кога се запознахте със София Баста?

— Никога не съм се запознавала със София Баста.

Съдебните заседатели си размениха объркани погледи. За момент Елън Уотс изглеждаше не по-малко озадачена. Ама че късмет щеше да е да се окаже, че първата й свидетелка си е загубила акъла.

— Госпожице Дарси, току-що казахте на съда, че познавате обвиняемата. А сега твърдите, че никога не сте се запознавали с нея?

— Не — рязко възрази старицата. — Не съм казвала подобно нещо. Познавам нея — тя посочи към обвиняемата — от деня, в който се роди. Казах, че никога не съм познавала София Баста.

— Но, госпожице Дарси…

— Това не е София Баста — най-после изгуби търпение Роуз Дарси. — София Баста не съществува.

На съдия Муньос бе нужна цяла минута, за да въведе ред в залата. След като ахканията замряха, старата жена продължи:

— Истинското й име е Софи. Софи Смит. Не знам откъде идва тази глупост — Баста, но това не е името, с което беше родена.

— Казахте, че познавате София… Софи, откакто се е родила. Познавахте ли майка й?

— Не, госпожо. Аз съм служителка на социалната служба. Майка й я изостави след раждането в клиника в Харлем. Случайно работех в клиниката онази нощ, затова я видях малко след като се роди. Дребно бебенце, но борец още тогава. Прекара първите три седмици от живота си в прочистване от хероин. Майката явно се бе дрогирала по време на бременността. Детето извади късмет, че оцеля. Служителите в клиниката кръстиха малкото момиченце Софи.

Роуз Дарси се завъртя и погледна обвиняемата.

— Тя винаги ще си остане Софи за мен.

— Какъв контакт имахте със Софи след онази нощ?

Старицата се усмихна тъжно.

— Не толкова често, колкото ми се искаше, макар че вероятно съм я виждала по-често през детските й години, отколкото който и да било друг. Беше сладко момиченце, обичливо и чувствително. Но имаше проблеми още от самото начало.

— Психологически проблеми?

Уилям Бойс скочи на крака.

— Възражение. Подвеждане на свидетелката.

— Възражението се подкрепя. Внимавайте, госпожице Уотс.

— Да, Ваша Чест. Госпожице Дарси, в какво отношение обвиняемата е имала проблеми според вас?

— Психиатрите й могат да ви дадат клинично обяснение. Но според моите наблюдения тя беше свита и затворена, не умееше да се сприятелява и бе склонна да фантазира и да се самозаблуждава. Службата за деца бе наясно с проблемите й. Софи бе непрестанно местена от едно сиропиталище в друго.

— Защо?

Госпожица Дарси се обърна към обвиняемата и каза нежно:

— Защото никой не можеше да се справи с нея. Никой не я разбираше.

— Но вие я разбирахте?

— Не бих твърдяла това. След като навърши тринайсет, тя заяви пред колегите, че вече не искала да ме вижда, и изгубихме връзка. Никога не разбрах защо.

София Баста вече плачеше открито, а всички телевизионни камери бяха насочени към красивото й, обляно в сълзи лице.

— Сигурно ви е било трудно — отбеляза Елън Уотс.

— Да, беше — простичко потвърди Роуз Дарси. — Обичах я.

Следващата свидетелка на Елън Уотс, Джанет Хупър, бе работила в „Буковете“, сиропиталището, където Софи бе живяла в края на тийнейджърските си години. Дебела жена с прегърбени рамене и огромни торбички под очите, които говореха за постоянна депресия, Джанет Хупър определено не изпитваше обичта на Роуз Дарси към обвиняемата.

— Беше много трудна. Груба. Затворена. Отнасяше се презрително към мен и колегите.

— Не е ли било типично за възрастта й?

— Не. — Джанет Хупър поклати глава. — Беше нещо повече. Търгуваше с външния си вид по забележително студен, циничен начин. Досието й от предишния дом сочеше същото. След като навлезе в пубертета, момчетата вечно се въртяха около нея, както можете да си представите. Тя не ги обезкуражаваше, а се наслаждаваше на вниманието им.

Елън Уотс се намръщи.

— Развратна ли беше?

— Много.

Алвин Дюбре примигна с помътените си старчески очи към Елън Уотс, сякаш искаше да я попита какво, по дяволите, правеше. Призоваването на свидетели, които обрисуваха клиентката й като пресметлива курва, трудно щеше да спечели съчувствието на съдебните заседатели. Пък и очернянето на Софи бе негова работа.

Но Елън Уотс продължи спокойно:

— Разбирам. И колко дълго продължи това поведение?

— Мисля, че докато навърши шестнайсет. Когато се сближи с Франки.

Джанет Хупър се извърна към Франки Мансини, който срещна погледа й с обичайното си презрение.

— Франки Мансини ли промени Софи Смит към по-добро?

Алвин Дюбре не можеше да повярва на ушите си. Елън Уотс му вършеше работата.

— Франки Мансини промени Софи Смит напълно. Тя стана нов човек, след като се запозна с него. Попадна напълно под контрола му.

Първите предупредителни сигнали иззвънтяха в мозъка на Дюбре.

— Под контрола му?

Джанет Хупър кимна.

— Да. Също като чудовището на Франкенщайн.

Мили боже!

— Тя боготвореше земята, по която Франки стъпваше. И правеше всичко, което й каже.

Елън Уотс се усмихна доволно на Алвин Дюбре.

— Можете ли да ни дадете примери, госпожо Хупър?

— Ами, първо, тя си промени името. Франки всъщност започна дивотията със София Баста. Убеди я, че била мароканска принцеса, абе някаква подобна глупост. А, да, и че имала близначка, с която били разделени при раждането. Създаде й минало и нова самоличност. Мисля, че беше прочел историята в някакъв роман. Както и да е, Софи започна да се държи, сякаш всичко това бе истина. Откачи напълно.

— Моля последното твърдение да се заличи от записа — обади се Уилям Бойс. — Свидетелката не е експерт и не е квалифицирана да коментира психическото здраве на обвиняемата.

— Подкрепя се — каза съдия Муньос, надувайки се за пред камерите и приглаждайки прясно боядисаната си черна коса. — Накъде клоните, госпожице Уотс?

— Ваша Чест, отношенията на клиентката ми с господин Мансини са ключови за делото. Възнамерявам да покажа, че господин Мансини цинично и пресметливо е подготвял клиентката ми от ранна възраст да изпълнява безпрекословно нарежданията му. Тя е била жертва на господин Мансини, също като убитите от него мъже. Да не забравяме, че при всяко от бруталните убийства клиентката ми е била изнасилвана жестоко от господин Мансини.

— Възражение! — изкрещя Алвин Дюбре. — Тя се е възбуждала от убийствата! Сексът е бил по взаимно съгласие.

— С такива рани? — бързо реагира Елън Уотс. — Във всички полицейски протоколи пише, че става дума за особено жестоко изнасилване.

Телевизионните екипи се въодушевиха. Сблъсъкът между адвокатите на защитата бе златна мина. След двете седмици, прекарани в слушане на монотонните речи на Уилям Бойс, съдия Федерико Муньос най-после бе получил сензационното дело, което заслужаваше, гарнирано с балкон, пълен с телевизионни екипи и репортери. Утре името му щеше да е прочуто.

— Ще го допусна — благо каза той, — но се надявам да призовете и експерти психиатри, госпожице Уотс. Съдебните заседатели не се интересуват от мненията на аматьори.

Елън Уотс кимна, освободи Джанет Хупър и призова следващия си свидетел.

— Защитата призовава доктор Джордж Петридис.

Хубав мъж около петдесетте, издокаран в костюм с жилетка и старинен сребърен джобен часовник, доктор Петридис бе шеф на психиатрията в болница „Мас Дженерал“ в Бостън. Той излъчваше авторитет и Алвин Дюбре и Уилям Бойс забелязаха разтревожено как думите му приковаха вниманието на съдебните заседатели. Дори Франки Мансини изглеждаше заинтригуван от това, което прочутият лекар говореше. По време на показанията му всички в залата замълчаха и затаиха дъх.

— Доктор Петридис, каква е връзката ви с обвиняемите по делото? — попита Елън Уотс.

— Лекувах и двамата в края на осемдесетте години, когато бяха тийнейджъри. По онова време работех като психолог в нюйоркската служба за деца. Пациентите ми бяха непълнолетни.

— Преди убийствата да станат известни, спомняхте ли си за точно тези пациенти? Двайсет години са дълго време. Сигурно сте лекували стотици деца оттогава.

Докторът се усмихна.

— Хиляди. Но тези двамата си ги спомням. Разбира се, аз винаги водя подробни бележки, така че успях да сравня спомените си с онова, което съм записвал тогава.

— И какво си спомняте за обвиняемите?

— Спомням си изключителна зависимост и симбиоза. Тя беше мило дете с много проблеми. Очевидно психически. Предписах й риспердал още при първия сеанс, но тя се съпротивляваше на идеята за лекарства. Момчето не я одобряваше.

— Каква форма вземаха психозите й?

— Фантазираше. Нямаше ясна самоличност, поне не такава, която да е свързана с действителността. Подозирах, че майка й е вземала дрога по време на бременността. Беше като празна черупка, очакваща да бъде запълнена с нечие друго съзнание. Всъщност може да се каже, че момчето я създаде.

На първия ред в зала 306 Дани Макгуайър потръпна. „Нямам живот.“

— Смяната на името вероятно е най-ясната демонстрация за състоянието й. София беше името на нейното екзотично, мароканско алтер его. Налудничава преструвка, заимствана от любовен роман, който някоя от медицинските сестри й дала преди време. Франки осъзна страстта й към историята и потребността й да има минало и самоличност. И той взе тези две неща, смеси ги и се възползва от тях.

— Седемнайсетгодишно момче наистина ли е способно на подобна сложна манипулация? — попита Елън Уотс.

— Обикновено не. Но в този случай, абсолютно да. Той беше много интелигентен, изкусен манипулатор, уникално приспособим и способен човек. Всъщност беше забележителен.

Доктор Петридис погледна Франки Мансини така, както зоолог би погледнал особено интересен екземпляр от необичаен вид.

— По ваше мнение Франсис Мансини беше ли психопат?

— Не, не беше.

— Предписахте ли му някакви лекарства по времето, когато го лекувахте?

Лекарят поклати глава отрицателно.

— Няма хапче, което би могло да излекува проблемите на Франки. Опитахме терапия с разговори, но той я отхвърли. Знаеше какво прави и със Софи, и с всичко друго. И нямаше интерес да се променя.

— Поправете ме, ако греша, доктор Петридис. Но вие твърдите, че Франсис Мансини е „лош“, а не „луд“, нали? Че е извършил всички тези престъпления с умисъл и съзнание, знаейки, че са нередни и ужасни?

Доктор Петридис се намръщи.

— „Лош“ и „ужасен“ са морални термини. Аз съм психиатър, а не съдия. Мога да ви кажа само, че Франки не беше луд. Също като повечето от нас и като Софи, той беше продукт на детството си.

— Той говореше ли за детството си?

— О, да — отговори Петридис. — Говореше.

През следващите петнайсет минути доктор Джордж Петридис разказа ужасната история на детството на Франки Мансини. Докато говореше, поне две от съдебните заседателки се разплакаха. На първия ред триото Мат Дейли, Дани Макгуайър и Дейвид Айшаг слушаше напрегнато. Дани Макгуайър изпита чувството, че най-после са му дали отговорите на сложна кръстословица, която не е успявал да реши в продължение на години. С всяка дума убийствата „Азраел“ получаваха логично, макар и извратено обяснение.

— Франсис Лайл Мансини винаги е бил красиво дете — обясни доктор Петридис. — Дори като малък имал същата тъмна коса, сини очи, мургава кожа и спортно тяло, които виждате днес в съдебната зала. Същото лице и тяло, които го правели фатално привлекателен мъж. Но хубостта на Франки била и неговото проклятие.

— Как така?

Лекарят се поколеба, преди да отговори. Обясни как първите осем години от живота на Франки били щастливи. Но един ден, няколко седмици преди деветия му рожден ден, баща му, флотски офицер, прочут с егоизма, женкарството, хубостта и апетита си към риск, очевидно наследени от сина, изоставил майка му Лусия и трите им деца, отплавал за Филипините и там си създал нов дом с много по-млада жена. Любимата майка на Франки била съсипана от това предателство и никога не си възвърнала самочувствието, нито се усмихнала отново. Франки описвал по време на сеансите с лекаря какво изпитвал, докато наблюдавал рухването й.

— Лусия Мансини се омъжила за много по-възрастен мъж — продължи Петридис. — Името му било Тони Реналто. Според Франки тя се надявала, че Реналто ще осигури на семейството си финансова обезпеченост и стабилност.

— И той направил ли го?

— Да, но на ужасна цена.

Доктор Петридис разказа как доведеният баща не само обиждал Лусия, но и редовно малтретирал физически и сексуално Франки. Когато момчето се оплакало на майка си, тя не му повярвала. Сексуалният тормоз спрял едва когато на четиринайсетгодишна възраст Франки пребил Реналто до смърт с настолна лампа.

— По време на терапията той ми разказа как избягал от местопрестъплението и никога вече не видял семейството си. Живял по улиците цяла година, преди полицията да го прибере и изпрати в „Буковете“. И там се запознал със Софи.

— Докладвахте ли за това престъпление, убийството на доведения му баща, на властите? — попита Елън Уотс.

— Разбира се.

— И какво стана?

— Нищо. Полицията проведе разпит. Франки отрече. Случаят бил приключен две години по-рано. Според протокола Реналто станал жертва на грабеж.

Също като Андрю Джейкс, помисли си Дани.

— Никой не искаше да си прави труда да открива случая отново. Реналто не липсваше на никого, а с изключение на оттеглените показания на Франки, нямаше никакви доказателства.

До масата на защитата Франки Мансини се облегна назад в стола си и се усмихна като човек, който тъкмо е научил, че инвестициите му са се удвоили.

— На този етап Франки спря ли да ви се доверява? — попита Елън Уотс. — След като узна, че сте го предали на полицията?

— Всъщност, не. Продължи терапията. Просто внимаваше никога да не записвам нищо.

Из залата се понесе възбудено мърморене. Лесно бе да се впечатлиш от Мансини, да се поддадеш на хубостта и чара му. Позиращ усмихнато до масата на защитата, той изглеждаше напълно отделен от зловещите престъпления, които бяха докарали него и София Баста в съда.

— Франки обичаше да говори — продължи доктор Петридис. — Това бе едно от нещата, които го свързваха със Софи и мен. Бяхме запленени слушатели. Разбира се, тогава той вече бе на седемнайсет години и сериозно разстроен. Беше хомосексуалист, но либидото му бе слабо.

Лекарят пусна тази бомба небрежно, сякаш описваше вкуса на Франки към ризи или любимия му бейзболен отбор. Ченето на председателя на съдебните заседатели буквално увисна. Елън Уотс обаче бе готова за думите на психиатъра.

— Това е много важно, доктор Петридис — сериозно каза тя. — Както знаете, доказателствата сочат сексуална активност и на четирите местопрестъпления. Насилствена сексуална активност. Шансовете откритата сперма да не принадлежи на Франки Мансини са два милиона към едно.

Петридис кимна.

— Това отговаря на моето становище. Във всекидневния му живот либидото на Франки бе потиснато. Това, което го възбужда, не са мъже или жени, а контрол. Контрол и върху двата пола. Франки изпитва дива омраза към мъже, които са изоставили жените и семействата си, както е направил баща му. Също и към стари богати мъже, като доведения му баща, на които гледа като на мъчители. Предполагам, че това са били мотивиращите фактори зад насилието и секса в тези убийства.

— Благодаря ви — кимна Елън Уотс и се усмихна на Алвин Дюбре. — Нямам повече въпроси.

За изненада на всички в залата и най-вече на съдия Федерико Муньос, Уилям Бойс скочи на крака. Досега не бе пожелал да проведе кръстосан разпит на свидетелите и явно смяташе, че случаят му е железен и не се нуждае от помощ. Но показанията на доктор Петридис бяха толкова убедителни, че прокурорът внезапно изпита нуждата да парира ударите му.

— Доктор Петридис, споменахте, че по време на терапията господин Мансини е проявявал силна омраза към по-стари мъже.

— Точно така.

— Но все пак не изрекохте думата „патологична“. Не беше ли патологична омраза?

— В обикновен разговор можете да я наречете така. Но клинически — не.

— Разбирам. Също така описахте госпожица Баста като „празна черупка“, в която Мансини можел да налива своите мнения и идеи.

— Точно така.

— Но когато госпожица Баста е действала, подтикната от омраза, казвате, че става дума за патология.

— Да, но това е различно.

— Как е различно, докторе?

— В нейния случай има прехвърляне. Тя е действала като друг човек, заради друг човек.

— А той не е ли правел същото? Не е ли разигравал фантазиите си на разстроено и тормозено малко момченце? Не е ли прехвърлял омразата си към Тони Реналто и собствения му баща върху жертвите, които изби?

— Дааа — проточи доктор Петридис неловко. — Прехвърлял е. Но в клиничен смисъл това не е достатъчно, за да го оневини въз основа на психични проблеми. Той е знаел какво прави.

— Съгласен съм. Знаел е, че убитите мъже не са баща му или доведеният му баща.

— Разбира се.

— София Баста също го е знаела.

— Да, тя би осъзнала това. Но…

— Нямам повече въпроси.

 

 

Дейвид Айшаг не заспа тази нощ, а само се въртя в огромното легло в апартамента си в „Бевърли Уилшър“. Мат Дейли също не успя да заспи в стаята за гости на първия етаж на къщата на сестра си, която Клеър бе превърнала в удобна за инвалид спалня. Дани Макгуайър, отседнал в самотна мотелска стая на няколко километра от съда, сподели съдбата им.

Елън Уотс свърши чудесна работа, обрисувайки клиентката си като жертва. Въпреки опитите на прокурора да подкопае показанията на доктор Петридис София все още бе психично разстроеното момиченце, въвлечено в мрежа от омраза, фантазия и насилие от жестокия Мансини. Но утрешните доказателства щяха да решат съдбата на жената, която всеки мъж наричаше с различно име и искаше да спаси от екзекуция. Дълбоко в себе си, те всичките искаха да я спасят.

Утре тази жена най-после щеше да проговори. Щеше да отговори на най-важния за Дейвид Айшаг, Мат Дейли и Дани Макгуайър въпрос:

Коя си ти?