Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (32)

32.

Година по-късно…

Съдия Федерико Муньос от върховния съд на област Ел Ей си падаше по нашумелите дела за убийства, които се появяваха по първите страници на вестниците. Преди две години в същата тази зала — номер 306 на третия етаж на съда в Бевърли Хилс — съдебните заседатели бяха признали за виновна обичана актриса, убила жестокия си любовник след години, през които той я бе тормозил безмилостно. Съдия Муньос осъди актрисата на смърт за възмущение на почитателите й, семейството и много журналисти от националните медии. Малко след това съдията получи първата от смъртните заплахи, които му изпращаха редовно до края на живота му.

Той изпита страхотно удоволствие.

Смъртоносните заплахи му предоставиха възможност да изиска телохранители, които да го придружават до службата и дома му. Всеки ден пристигаше във величествената сграда на съда, украсена с бели колони, на улица „Бъртън“ №9355, заобиколен от въоръжени телохранители, които го караха да се чувства адски важен. Постоянният интерес на медиите към живота му също го въодушевяваше. Пред хората той, разбира се, се отнасяше презрително към тези неща и се правеше на обиден на „Ел Ей Таймс“, задето го бяха нарекли „Съдия Дред“^[1]. Тайно обаче се наслаждаваше на цялото това внимание. Съдия Федерико Муньос бе прочут в Ел Ей. А сега, благодарение на делото „Азраел“, щеше да стане известен по целия свят.

Делото продължаваше вече две седмици. Обвинението имаше нужда от доста време, за да представи случая си, тъй като разполагаше с планина от доказателства. Съдията не можеше и да мечтае за по-сензационно дело. Четирима богати мъже бяха убити жестоко при сходни обстоятелства, макар и в различни държави. Обвиняемите, женена двойка на около четиридесет години, и двамата благословени с красотата на филмови звезди, бяха заловени точно когато се опитваха да извършат петото си престъпление. Всички възрастни жертви бяха подмамени да се оженят за обвиняемата, известна в медиите като Ангела на смъртта. Но пък същата тази жена се бе подложила на кошмарни, садистични изнасилвания при всяко убийство, извършени от обвиняемия. При това се бе подложила доброволно, ако можеше да се вярва на прокуратурата.

Нито един от двамата обвиняеми не отричаше убийствата, но всеки твърдеше, че е бил принуден от другия да участва в тях. Като се прибавеше и робинхудовският мотив — всичките пари на жертвите бяха дарени на благотворителни организации за деца — и таблоидите, също като съдията, не можеха и да мечтаят за повече.

Но получиха повече. Сдобиха се с обвиняема, която бе приемала различна самоличност всеки път, когато бе подлъгвала нова жертва в брачното легло, и очевидно бе претърпяла многобройни пластични операции, за да променя вида си през последните десетина години, но си оставаше зашеметяващо красива. Седнала кротко, докато прокуратурата представяше доказателствата си, тя се разплакваше от време на време, когато показваха на съдебните заседатели снимките на обезобразените трупове на съпрузите й и нейните собствени рани, и изглеждаше чиста и невинна като новородено бебе и красива като ангел. Пресата не можеше да й се насити.

В другия край на масата седеше другият обвиняем, Франки Мансини. Двамата се запознали в сиропиталище в Ню Йорк, когато били тийнейджъри. Мансини не притежаваше излъчването на жена си, аурата на невинност и доброта, която струеше от нея като светлина въпреки ужасните престъпления, в които бе участвала. Но все пак той беше изключително привлекателен мъж с тъмната си коса, силна челюст и царствени арогантни черти. Мансини бил прострелян, докато се съпротивлявал на арестуващите го полицаи в Индия, и все още му бе трудно да става и сяда. Мръщеше се от неудобство всеки път, когато му се налагаше да се размърда. Но докато си почиваше, тънките му устни бяха изкривени в презрителна усмивка, сякаш цялата правосъдна система на САЩ бе създадена единствено за негово развлечение. Нито той, нито жена му се бяха съпротивлявали на екстрадирането им в Съединените щати, въпреки факта, че във Франция или Англия, където също можеха да бъдат съдени, нямаше смъртна присъда. Тук, в Калифорния, животът и на двамата обвиняеми бе застрашен от най-тежкото наказание, особено като се имаха предвид враждебно настроените съдебни заседатели и най-суровият съдия в Ел Ей. Но Франки Мансини очевидно гледаше на днешното дело като на театър, мелодрама, в която съдбата бе решила да му отреди място на първия ред.

Това може би имаше нещо общо с прокурора Уилям Бойс. Висок, ъгловат мъж в началото на петдесетте, с късо подстригана посивяла коса и страст към евтини тъмносиви костюми, Бойс, известен с премерените си и сдържани речи, бе пълна противоположност на прочутия адвокат, когото човек очакваше да види в толкова важно дело. Бойс беше пословичната „сигурна карта“, компетентен, професионален и обикновен до такава степен, та хората често твърдяха, че единственото забележително нещо у него е колко незабележителен е всъщност. Защо прокуратурата бе избрала Бойс да ръководи подобно дело, бе загадка, също като убийствата. Вероятно шефовете бяха решили, че с такива доказателства и една маймуна би могла да осъди убийците на смърт. А Уилям Бойс бе най-близкото до маймуна, което бяха успели да намерят.

Във всеки случай страхотно постижение бе да отегчиш съдебните заседатели в толкова сензационно дело, но през последните две седмици Уилям Бойс успя, докато рецитираше фактите по четирите убийства с монотонен глас, който едва не приспа залата. В продължение на цял един ден той обясняваше сложното международно споразумение, чрез което британските, френските и хонконгските власти се бяха уговорили делото и по четирите случая да се проведе в Калифорния. Свидетелите му пооживиха малко положението. Особено испанската слугиня на Андрю Джейкс, която плака през цялото време, докато описваше подробно зловещата картина в дома на богаташа в нощта на убийството. Но като цяло, съдия Муньос разбираше защо прокуратурата си бе спечелила презрението на Франки Мансини. Също като всеки друг в зала 306, и като хората, които следяха делото по света, съдията очакваше с нетърпение да чуе речта на адвокатите на защитата. Днес този момент най-после настъпи. Тъй като всеки от двамата обвиняеми твърдеше, че е бил принуден от другия да участва в престъпленията, те си бяха наели различни адвокати. Този на Франки, Авин Дюбре, беше нисък дебелак с коса като на луд учен и стърчаща от панталона му риза. Дюбре пристигна в залата, изпускайки купчината документи, които държеше под мишница, с вид на объркан дядо, загубил се на път към библиотеката. В действителност, както съдия Муньос знаеше добре, мозъкът на адвоката бе толкова остър, а паметта му толкова изумителна, че изобщо не се нуждаеше от никакви бележки. Но ролята на смотан дъртак бе предизвиквала симпатиите на съдебните заседатели в продължение на повече от двайсет години и той не възнамеряваше да се откаже от нея сега. С клиент така студен и отблъскващ като Франки Мансини, Алвин Дюбре трябваше да предизвика адски нежни чувства у днешната тълпа.

В това отношение адвокатката на Ангела на смъртта имаше по-лесна задача. Елън Уотс беше млада и сравнително неопитна. Това бе едва второто й дело за убийство. Но тя вече си бе изградила репутация на умна и талантлива юристка, манипулираше доказателствата с артистичността и сръчността на грънчар, оформящ буца глина. С русата си коса и нежни черти, Елън Уотс обичайно бе смятана за красавица. Но седнала до клиентката си, тя бледнееше като светкавица на фотоапарат, насочена към слънцето.

— Всички да станат.

През последните две седмици съдия Федерико Муньос бе забранил на медиите достъп до съдебната зала. Не искаше да се представя като копнеещ за внимание, а и Уилям Бойс бе толкова отегчителен, че сигурно щеше да приспи зрителите. Днес обаче Муньос позволи на подбрана група от новинарите да се настини в галерията. Камерите им, както и очите на останалите хора в залата, се местеха между обвиняемите и тримата мъже, седнали един до друг на първия ред. Всички те бяха известни на цяла Америка.

Дани Макгуайър, бившият детектив от Ел Ей, а сега началник в Интерпол, прекарал две трети от кариерата си в преследване на убийците Азраел и помогнал за осъществяването на индийската операция, довела до залавянето им.

Дейвид Айшаг, красивият индийски милиардер, определен за поредната жертва на Азраел и измъкнат от челюстите на смъртта от Макгуайър и хората му.

И накрая на реда, в инвалидна количка, трагичната фигура на Мат Дейли.

Дейли беше писател, син на първата жертва на Азраел, Андрю Джейкс, и бивш информатор на Интерпол. Той също бе присъствал в нощта на ареста и бе извадил късмет да оцелее от куршума на Мансини, попаднал в гръбнака му. Въпреки ужасните си премеждия Мат Дейли отказа да свидетелства срещу обвиняемата, жената, която още наричаше „Лиза“. Слухът твърдеше, че нещастникът бил полудял от любов по нея. Наблюдавайки го сега, вторачен в нея с тъжни очи, измършавяла версия на предишната си жизнерадостна личност, не бе трудно да повярваш в това.

— Госпожице Уотс — поде съдия Федерико Муньос и замълча за миг, за да даде възможност на всички очи и камери да се съсредоточат върху него, — разбирам, че сте готова да откриете случая за защитата.

— Точно така, Ваша Чест.

Елън Уотс и Алвин Дюбре се бяха споразумели тя да говори първа. Планът бе първо да очернят взаимно клиентите си, за да могат после да се захванат с общите си интереси: слабостта и несъвпаденията в изложението на прокуратурата, мъките и тормоза, претърпени от обвиняемите като деца. Ако можеха да посеят достатъчно съмнения в умовете на съдебните заседатели по въпроса кой кого бе покварил и да обрисуват обвиняемите като психически разстроени, имаха шанс да ги предпазят от смърт чрез инжекция. Това бе най-доброто, на което можеха да се надяват.

Елън Уотс се приближи до съдебните заседатели и погледна всеки от тях в очите.

— През последните две седмици — започна тя — прокуратурата ви представи някои ужасяващи доказателства. Господин Бойс красноречиво ви запозна с фактите по четири жестоки убийства. Използвам думата „факти“, защото в този случай наистина има ужасяващи факти, които нито аз, нито клиентката ми се опитваме да отречем. Андрю Джейкс, сър Пиърс Хенли, Дидие Анжу и Майлс Баринг са изгубили живота си при жестоки, кървави, кошмарни обстоятелства. Някои от тези мъже имат близки и приятели тук, в съдебната зала. Те също изслушаха доказателствата на господин Бойс и знам, че всеки от нас е изпълнен със съчувствие към тях.

Елън Уотс се завъртя за ефект и кимна почтително на две от бившите съпруги на Дидие Анжу, които бяха пристигнали за делото, както и на изкривената от старост, но изискана фигура на осемдесетгодишния брат на сър Пиърс Хенли, Максимилиян. Зад него две жени в края на петдесетте, бивши приятелки на Майлс Баринг, които бяха поддържали връзка с него и след женитбата му, се вторачиха с неприязън в адвокатката, но нейното изражение не се промени.

— Не съм тук, за да споря върху фактите, дами и господа. Би било глупаво да правя това, да не споменаваме и че би било неуважение към жертвите и семействата им.

— Точно така! — извика една от бившите приятелки на Майлс Баринг, с което си спечели мръсен поглед от съдия Федерико Муньос и одобрение от всички останали.

— Работата ми е да се придържам към фактите. Да сложа край на слуховете за клиентката ми и да ви представя истината. Истината за това какво е извършила тя и какво не е. Истината за връзката й с другия обвиняем, Франки Мансини. И истината за това коя е тя всъщност.

Елън Уотс се доближи до масата на защитата, подканвайки съдебните заседатели да я проследят с поглед и да видят жената, чийто живот държаха в ръцете си.

— Тя е наричана Ангел на смъртта. Принцеса. Вещица. Чудовище. Никой от тези епитети не е верен. Името й е София Баста. Тя е човешко същество, жена от плът и кръв, чийто живот е дълга поредица от тормоз и страдания — каза адвокатката и си пое дъх. — Възнамерявам да покажа, че госпожица Баста е била жертва в тези престъпления, също като мъжете, изгубили живота си.

Повечето от съдебните заседатели се намръщиха с неодобрение. Викове „Позор!“ се чуха из залата и подтикнаха съдия Муньос да разпореди тишина.

Елън Уотс продължи:

— Истината може да не е приятна, дами и господа. И може да не е онова, което искате да чуете. Но разкриването на истината е задачата ми в съдебната зала и в предстоящите дни ще ви я покажа в цялата й грозота.

Развълнувана и изпълнена със страст, адвокатката се завъртя и посочи обвинително Франки Мансини.

— Този човек, а не клиентката ми, е ръководил, планирал и извършил убийствата. Знаел е, че София е уязвима, психически нестабилна и самотна, затова Франки Мансини я е манипулирал, превърнал я в оръжие, което да използва, за да постигне извратените си цели. Да обвините София Баста в убийство, е също така нелогично, както да обвините ножа, пистолета или въжето. И днес ви моля да чуете истината. Да приемете истината. Нищо няма да върне Андрю Джейкс, Пиърс Хенли, Дидие Анжу и Майлс Баринг. Но истината може да им позволи най-после да почиват в мир.

Елън Уотс седна. В залата се възцари пълна тишина. Някои от съдебните заседатели очевидно не одобряваха думите й. Други изглеждаха объркани от тях. Но за разлика от Уилям Бойс Елън Уотс се върна на мястото убедена, че е приковала вниманието на всички в залата.

Съдия Федерико Муньос се обърна към другия адвокат на защитата.

— Господин Дюбре, ако желаете да се обърнете към съда…

Алвин Дюбре се надигна, прокашля се и се замъкна бавно до същото място пред съдебните заседатели, където бе стояла Елън Уотс. Тази сутрин той изглеждаше още по-смотан от обикновено. Посивялата му коса стърчеше дивашки от едната страна на главата му, а полукръглите му очила бяха изкривени настрани. След като промърмори „Много добре, Ваша Чест“, той се обърна към съдебните заседатели.

— Дами и господа, ще бъда кратък. Възхищавам се на уважението на госпожица Уотс към истината. И го подкрепям с цяло сърце. За съжаление на госпожица Уотс обаче, истината няма да реабилитира клиентката й. София Баста е циничен манипулатор. Тя, а не господин Мансини, е подмамила четирима невинни мъже и ги е отвела до смъртта им. Да не забравяме, че това са били преуспяващи и интелигентни светски хора. Ако госпожица Баста е успяла да измами тези хора, а също и старши полицейски служители по целия свят, и дори едно от „децата“ на жертвите си — той погледна към съсипаната фигура на Мат Дейли, отпуснат в инвалидната си количка на първия ред, — колко лесно й е било да контролира клиента ми, клинично освидетелстван шизофреник с множество емоционални и психични проблеми. Истината, дами и господа, е, че госпожица Баста е хладнокръвният убиец тук, а не господин Мансини. Благодаря ви.

Алвин Дюбре се завлече обратно до стола си. Дани Макгуайър се загледа в него. Беше забелязал, че по време на речта си Алвин Дюбре не бе погледнал клиента си нито веднъж, нито бе подканил съдебните заседатели да го направят.

„Вероятно защото типът изглежда адски зъл, а тя прилича на изгубено в гората агънце“ — помисли той.

Припомни си София и Франки от предишните им превъплъщения като Анджела Джейкс и Лайл Реналто. Днес, докато ги наблюдаваше в съда, впечатлението му бе, че и двамата са същите като тогава. Тя все още изглеждаше невинна и нежна. Той все още излъчваше арогантност и коварство. Алвин Дюбре уцели истината много точно в едно отношение. София Баста го беше „подмамила“. Всъщност думата „подмамила“ едва-едва обрисуваше онова, което бе направила. В ролята на Анджела Джейкс тя бе омагьосала бившия детектив. И в известно отношение все още го омагьосваше.

Съдия Муньос обяви двайсет минути почивка, преди адвокатите на защитата да започнат да призовават свидетелите си. Навън в коридора Дани Макгуайър се приближи до Мат Дейли.

— Добре ли си?

Дани все още се чувстваше виновен за подозрението си, че Мат Дейли е убиецът в онази съдбовна нощ в Мумбай. Докато го гледаше сега, слаб и съсипан, не само физически, но и емоционално, мисълта, че той би могъл да убие жертвите, изглеждаше абсурдна. Мат Дейли не можеше да нарани и муха. Единствената утеха на Дани бе, че самият Мат нямаше представа за подозренията му. След арестите по случая двамата отново се сприятелиха. Дани и Селин дори отседнаха при сестра му Клеър и мъжа й Дъг, когато отидоха на почивка в Ел Ей. Семействата Макгуайър и Дейли определено се бяха сближили.

— Добре съм, но се тревожа за нея.

— За кого?

— За Лиза, разбира се.

Дори сега, цяла година след събитията в Индия, Мат Дейли все още говореше за София Баста като за „Лиза“ и очевидно още я обичаше. Колкото до делото, Мат Дейли бе изцяло на страната на Елън Уотс. Мансини беше лошият, а „Лиза“ — обърканата му, манипулирана жертва.

— Дюбре е гадно копеле. Ще й нанесе повече вреда от оня смотаняк Бойс. Как може да стои там и да дрънка тези гадости?

— Върши си работата — меко отбеляза Дани. — Никой от нас още не знае истината. И няма да я узнаем, преди да чуем показанията на свидетелите.

Мат го изгледа объркано.

— Аз знам истината — простичко каза той, после се завъртя и се отдалечи.