Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (3)

3.

В център „Паркър“ в Ел Ей от средата на петдесетте години се помещаваше офисът на третото по големина полицейско управление в Съединените щати. Прочула се с телевизионния сериал „Мрежата“ през шейсетте, простата незабележителна сграда от бетон и стъкло бе модернизирана през 1996-а. Сега в нея можеше да се види най-скъпата технология в страната, всичко — от скенери за разпознаване на зеницата до камери с топлинни образи. Детективският отдел бе особено добре оборудван със специални стаи с редици компютри и складове с приспособления за наблюдение.

За съжаление детектив Дани Макгуайър имаше твърде нисък ранг и разследването му не се смяташе достойно за някоя от тези стаи. Вместо това шестчленният му екип бе натъпкан като сардини в дупка без прозорци в мазето, където нямаше нищо, освен бяла дъска и няколко евтини флумастера.

Застанал пред дъската с флумастер в ръка, Дани надраска няколко ключови думи.

Бижута. Миниатюри. Застраховка. Аларма. История/врагове.

— Какво ново ще ми съобщите? — попита той.

Детектив Хенинг заговори първи.

— Говорих с петима бижутери, включително двамата в корейския квартал, за които ме посъветва. Всички казаха едно и също. Бижутата на семейство Джейкс сигурно са били претопени, а камъните — поставени в други пръстени или продадени самостоятелно. Шансовете да открием цяла огърлица или обици са нулеви. Освен ако работата не е била свършена от случаен наркоман, който не знае нищо.

— А не е било така.

— Да, не е било така — съгласи се Хенинг.

Бяха убедени в едно: който и да бе проникнал в къщата на Джейкс, бе професионалист, запознат със сложната алармена система и способен да я обезвреди. В добавка бе успял да подчини две жертви, да изнасили едната и убие другата. При това адски тихо и за невероятно кратко време. Анджела Джейкс беше сигурна, че никога преди не е виждала нападателя. Бил маскиран, но пък не познала гласа му, нито начина, по който се движел. Въпреки това детектив Дани Макгуайър беше убеден, че мъжът, когото търсеха, е имал вътрешна информация за семейство Джейкс. Това не бе случаен обир.

— Картините са малко по-обещаващи — добави детектив Хенинг.

Дани повдигна вежди обнадеждено.

— Така ли?

— Джейкс е бил търговец на произведения на изкуството, затова къщата е била претъпкана с ценни картини, повечето модерни.

— Уха — възкликна саркастично едно от другите ченгета. — Не знам откъде ти идват тези страхотни идеи, Хенинг. Направо си златна мина, човече.

Всички се засмяха. Статутът на Хенинг като любимец на Макгуайър бе обект на вечни шеги.

Хенинг не обърна внимание на прекъсването.

— Ако убиецът е бил наясно с модерната живопис, трябваше да вземе двете картини на Баския^[1] от кабинета или онази на Кунс^[2] от стаята за гости.

— Може да са били прекалено тежки — засмя се някой. — Онзи тип е бил съвсем сам.

— Сигурни ли сме в това? — попита Дани.

— Да, шефе — отговори детектив Хенинг. — Криминолозите потвърдиха, че в къщата са намерили само един чифт отпечатъци извън тези на семейството и персонала. Но пък картините не са тежки. И трите са достатъчно малки, за да бъдат отнесени от сам човек. А стойността им е над трийсет милиона долара. Но нашият човек е избрал миниатюрите, които са били единствените антики в колекцията на Джейкс.

— Ценни ли са били? — поинтересува се Дани.

— Относително. Всяка струва няколкостотин хиляди, така че може би става около милион за всичките. Семейни портрети от деветнайсети век, най-вече европейски. Пазарът за тях е доста ограничен, което ги прави най-добрата ни мишена. Снабдих се с името на местен експерт. Живее във Венис Бийч. Следобед ще се срещна с него.

— Добре — кимна Дани. — Някой друг?

Останалите от екипа докладваха за напредъка си, ако изобщо имаше такъв. Въжетата за катерене, използвани за завързването на двойката, бяха съвсем прости и можеха да се купят от всеки спортен магазин. Възелът обаче беше доста сложен, което бе поредният знак, че издирват професионален престъпник. Но с изключение на това, не разполагаха с никакви други физически доказателства. Не успяха да намерят съвпадения на пробите от кръвта и спермата в никоя от националните бази данни.

— Нещо за миналото на Джейкс, което би могло да ни помогне?

Краткият отговор беше отрицателен. Деловите начинания на Андрю Джейкс бяха кристалночисти. Беше известен филантроп, а също и щедър дарител на полицейската асоциация.

„Знаех си, че съм чувал името му някъде — помисли си Дани. — Странно е, че филантроп като него не е оставил нищо за благотворителност в завещанието си.“

Старецът нямаше известни врагове, нито семейство, като се изключи бивша съпруга, с която се бе развел преди повече от двайсет и пет години. Сега обаче жената бе щастливо омъжена и живееше във Фресно.

Внезапно вратата се отвори. Полицай Джон Болт, свенлив червенокос сладур, един от най-младите членове на екипа на Дани, нахлу в стаята, стиснал лист хартия. Всички вдигнаха очи към него.

— Адвокатът на госпожа Джейкс тъкмо направи изявление от нейно име.

Споменаването на Лайл Реналто накара Дани да настръхне. Проучването му, извършено от детектив Хенинг, не показа нищо необикновено, но Дани си оставаше настроен подозрително.

— Не ни дръж в напрежение, Болт. Какво казва госпожа Джейкс?

— Дава всички наследени от съпруга си пари на благотворителни дружества за деца.

— Не може да са абсолютно всичките, нали? — втрещи се Дани.

Болт му подаде листа.

— До стотинка, шефе. Над четиристотин милиона долара.

Дани зачете изявлението и изпита странно въодушевление.

„Знаех си, че не е използвачка. Усетих го. Трябва да се науча да се доверявам на инстинктите си.“

 

 

Час по-късно Дани спря пред портата на огромен палат в неотюдорски стил в Бевърли Хилс. Улица „Канън Драйв“ №2020 бе адресът, даден му от Анджела Джейкс, когато я изписаха от болницата. Къщата принадлежеше на неин приятел.

— Не мога да се върна у дома, детектив — беше му казала тя. — Прекалено болезнено е. Ще остана при приятели, докато имотът се продаде.

Униформена прислужница въведе Дани в топла слънчева стая, пълна с прекалено пухкави канапета и огромни вази с ароматни фрезии и лилии. Женствена стая и Анджела Джейкс изглеждаше тук у дома си. Тя стана да поздрави Дани. Носеше джинси и беше боса. Вече бяха минали две седмици от нападението и синините по лицето й бяха избелели до меко жълто. За първи път Дани видя цвета на очите й: наситенокафяво, като разтопен шоколад. Никоя жена нямаше право да е толкова красива.

— Детектив — кимна му тя с усмивка и се ръкува с него, а Дани усети как устата му пресъхна. — Има ли новини? Намерихте ли го вече?

— Не още.

Леко разочарование се изписа по лицето й и Дани се почувства учудващо разстроен. Анджела Джейкс бе последната жена на света, която искаше да разочарова.

— Все още сме в началните стадии на следствието, госпожо Джейкс — обясни той. — Ще го намерим.

Анджела седна на едно от канапетата и го подкани да направи същото.

— Моля ви, наричайте ме Анджела. Мога ли да ви предложа нещо? Чай?

— Не, благодаря, добре съм.

Дани разхлаби вратовръзката си. „Аз ли не съм наред, или тук наистина е горещо?“ — запита се.

— Исках да ви задам още няколко въпроса, ако нямате нищо против. За брака ви.

Анджела го погледна озадачено.

— За брака ми?

— Колкото по-добра представа получим за съвместния ви живот, толкова по-лесно ще ни бъде да разберем кой може да е извършил това и защо.

Тя се замисли и кимна.

— Добре. Какво искате да узнаете?

— Да започнем от самото начало. Как се запознахте?

— В клас по живопис в университета.

Очите й се озариха при спомена. Мили боже, наистина го е обичала, помисли си Дани.

— Не беше редовен курс, а просто вечерен клас, на който ходех. Обичах изкуството, когато бях в гимназията. Не че бях много добра.

Дани се учуди как толкова красива жена имаше толкова ниско самочувствие. Анджела Джейкс винаги говореше прекалено скромно за себе си.

— Къде завършихте гимназия? — попита той лениво.

— В Бевърли Хилс. Защо?

— Няма причина. Просто съм любопитен. Детективски навик.

— Разбира се — усмихна се тя отново и стомахът на Дани се преобърна като палачинка. — Както и да е, Андрю дойде в университета да изнесе лекция за бизнеса с картини. Как да накараш галеристите да се вгледат в творбите ти и разни такива. Какво привлича колекционерите. Беше толкова умен и забавен. Веднага изпитахме привличане.

Дани се опита да си представи дъртия Джейкс и още по-младата версия на Анджела да се „привличат“. Не беше лесно.

— Съпругът ви имаше ли врагове, за които знаете?

— Никакви — категорично отсече тя.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Андрю беше сладур. Всички го обичаха.

Не всички, помисли си Дани и опита нова тактика.

— Не знам дали си спомняте, но в нощта на убийството повторихте нещо няколко пъти.

— Така ли?

— Да. Няколко пъти казахте едни и същи думи.

Тя го погледна объркано.

— „Нямам живот“. Това бе фразата, която използвахте. Можете ли да обясните защо казахте подобно нещо?

Тя се поколеба.

— Всъщност не. Или може би защото, когато се запознах с Андрю, той ми даде живот. Спаси ме. Вероятно съм казала, че нямам живот, защото знаех, че това е краят му.

— Краят?

— Краят на спокойствието и щастието, които споделях с Андрю. Но не си спомням да съм повтаряла тези думи, детектив. Не помня нищо, освен Андрю и кръвта. И вас.

— Споменахте, че съпругът ви е спасил. От какво?

Анджела се вторачи с неудобство в скута си.

— Нещастно положение.

Дани знаеше, че трябва да я попритисне, но не искаше да я разстрои отново. Очевидно тя не желаеше да говори за това. По-добре да изчака. Тя щеше му каже, когато е готова.

— Разбирам. А вие, госпожо Джейкс?

— Какво за мен?

— Имаше ли човек, който да ви има зъб?

Анджела Джейкс се замисли за момент.

— Знаете ли, никога не съм мислила така. Но пък е разбираемо, детектив, че с такава разлика, каквато имаше между мен и Андрю — повече от петдесет години, хората ни съдеха прибързано. Знам, че доста хора от светския кръг на Андрю не ми се доверяваха. Подозираха, че се стремя към парите му. Вероятно и вие сте си помислили същото.

— Разбира се, че не — излъга Дани, като избягна погледа й.

— Опитах се да убедя Андрю да не ме включва в завещанието си, за да докажем на хората, че бракът ни не е по сметка. Но той не искаше и да чуе. Каза, че клюкарите били долно племе и човек не трябвало да им обръща внимание.

— Затова ли дадохте всичките си пари за благотворителност? За да докажете на хората, че са грешили?

Тя сви рамене.

— Може би и това е било част от решението ми. Подсъзнателно.

— Съпругът ви знаеше ли, че възнамерявате да дадете всичко за благотворителност, когато той почине?

— Не — поклати глава тя. — Това щеше да нарани чувствата му. Андрю искаше аз да получа парите, а аз желаех той да е щастлив. Но истината е, че такова богатство просто не ми трябва.

Дани неволно повдигна вежди.

Анджела Джейкс се засмя. Звукът бе топъл, мелодичен и гладък, като мед, потичащ от лъжица.

— Изглеждате изпълнен със съмнения, детектив. Но наистина, какво, за бога, бих могла да правя с четиристотин милиона долара? Обичам да рисувам и да се разхождам из каньоните. За тези неща не ми трябват милиони. Много по-добре е парите да отидат при хора, които наистина се нуждаят от тях и могат да ги използват. В известно отношение това ме кара да мисля, че случилото се не е съвсем напразно.

Тя отново сведе очи към ръцете си и Дани забеляза, че се опитва да спре сълзите си. Инстинктивно, той протегна ръка и я сложи върху нейната. Срамуваше се да го признае, но интимността му се стори прекрасна.

— Какво, по дяволите, става?

Дани подскочи. Гласът на Лайл Реналто съсипа омаята като камък, разбил предното стъкло на кола.

— Какво правите тук? — попита хладно адвокатът.

Красивите черти на застаналия до вратата мъж бяха изкривени в гневна гримаса, а раменете му — наведени заплашително напред. Носеше почти същия костюм като в болницата и светлосиня копринена вратовръзка, която отиваше на очите му. Дани си помисли, че никога преди не бе виждал някого с по-голямо неудоволствие.

— Провеждам полицейски разпит — студено отговори Макгуайър. — А както обикновено, господин Реналто, вие ме прекъсвате. Мога ли да попитам вие какво правите тук?

— Лесен въпрос — изсмя се Реналто. — Живея тук. Ангелчето не ви ли каза?

Дани се завъртя към Анджела.

— Той ли е приятелят, при когото ще живеете? Не го споменахте.

Тя сви рамене.

— Не ме попитахте. Лайл беше достатъчно любезен да ми предложи място, където да отседна, докато се съвзема. Както ви казах, той бе страхотна подкрепа за мен във всичко това.

Лайл Реналто каза грубо:

— Ако вече сте свършили да тормозите госпожа Джейкс, детектив, с удоволствие ще ви изпратя.

— Детектив Макгуайър не ме тормози — възрази Анджела. — Безукорно учтив е.

— Хм — неубедено изсумтя Реналто.

Дани не му обърна внимание и заговори отново:

— Имам още един въпрос към вас, госпожо Джейкс. Стига да нямате нищо против, разбира се. Споменахте, че сте се запознали с господин Джейкс на курс по изобразително изкуство.

— Точно така.

— Мога ли да попитам как се казвахте по онова време?

Анджела погледна нервно към адвоката.

— Как се казвах? Не разбирам.

— Моминското ви име — обясни Дани. — Преди да се омъжите за господин Джейкс.

— А! — възкликна тя с видимо облекчение. — Зачудих се за момент какво имате предвид — каза и се взря в детектива с шоколадовите си очи за трети и последен път. — Райман. Моминското ми име е Райман.

 

 

Стаята беше малка, мизерна и предизвикваше клаустрофобия, а от миризмата на отдавна доставена китайска храна можеше да ти се завие свят. Детектив Хенинг си помисли, че кражбата на произведения на изкуството не е чак толкова процъфтяващ бизнес както го изкарваха медиите.

Роуг Линдемайър, продавач на крадени предмети и полицейски информатор, живееше в порутена едноетажна къща на една от бедните улички във Венис между авеню „Оушън“ и плажа. Няколко пресечки на север къщичките от двайсетте години, същите като тази на Линдемайър, бяха ремонтирани от юпитата и сега се продаваха за седемстотин хиляди и повече. Но не и тук. Това беше старият Венис Бийч: беден и мизерен. „Изложбената зала“ на Роуг беше мърлява и окаяна като квартирата на наркоман.

— И? Виждал ли си някоя от тях?

Хенинг наблюдаваше нетърпеливо как Линдемайър преглежда снимките на миниатюрите, направени от застрахователната компания. Продавачът приличаше на мъдър хобит в средата на петдесетте години, с пожълтели от тютюн пръсти. Оставяше мазни отпечатъци по всички снимки.

— И какво струва за теб тази информация? — попита той.

Младият детектив извади две двайсетачки и го погледна мрачно.

Линдемайър изсумтя.

— А, не. Искам стотачка.

— Шейсет и няма да те заключа за изнудване.

— Добре.

По-възрастният мъж алчно натъпка парите в джоба си и върна на детектива омазаните снимки.

— Е? — повтори Хенинг. — Виждал ли си миниатюрите на черния пазар или не?

— Не.

— Това ли е всичко? Не? Нямаш ли друга информация за мен?

Линдемайър сви рамене.

— Зададе ми въпрос и аз ти отговорих.

Хенинг протегна ръка за парите си и Линдемайър се намръщи.

— Добре, добре. Слушай, детектив, ако бяха за продан, щях да ги видя. Аз съм единственият на Западното крайбрежие, който може да продаде такива викториански боклуци. Знаеш го, както и всички други го знаят. Така че или момчето ти е изчезнало от града, или не продава. Това е вярната информация, човече. Може да ги е искал за лично ползване.

Откачен убиец и изнасилвач, който си пада по портретчета от деветнайсети век? Детектив Хенинг не мислеше така.

— Може пък вече да е имал купувач — предположи замислено. — И в такъв случай не е имал нужда от услугите ти.

— Може.

— Познаваш ли известни колекционери, които биха се заинтригували от подобни работи?

— Възможно е — отвърна Линдемайър, като се вторачи с надежда в портфейла на детектива.

Щеше да е дълъг и скъп следобед.

 

 

— Можете ли да ми направите услуга и отново да проверите?

Детектив Дани Макгуайър се усмихна на рецепционистката с най-милата си усмивка, с която бе стопил сърцето на сестрата в болницата, но този път не постигна успех.

— Няма нужда да проверявам отново. Вече проверих.

Днешната пазачка на правителствената служба за досиета беше чернокожа, тежеше около сто кила и очевидно не бе в настроение да проявява любезност към някакво тъпо ирландско ченге, което си мислеше, че е божи дар за жените.

— Нямаме документи за Анджела Райман. Няма акт за раждане, нито за брак, нито за смърт, нито социална осигуровка, нито е плащала данъци. Не и в Калифорния.

Мозъкът на Дани се изпълни със съмнения. Той бързо се опита да ги разгони.

Може би е родена извън щата.

Може двамата с Джейкс да са се оженили на Карибите или в Париж. Хора с толкова много пари не отиват просто в кметството, за да се оженят като останалите простосмъртни. Брачното свидетелство може да е къде ли не.

Това не означава нищо.

Но въпреки това, когато половин час по-късно влезе в администрацията на гимназията в Бевърли Хилс, неприятното чувство в стомаха му продължи да го гложди.

— Нуждая се от документацията на бивша ваша ученичка — каза той, като се опита да си вдъхне малко оптимизъм. — Завършила е преди осем или девет години.

Чиновникът се усмихна любезно.

— Разбира се, детектив. Какво е името на младата дама?

— Анджела Райман.

Усмивката на чиновника помръкна.

— Тук съм от десет години, но не съм чувал това име — каза той, отвори метален шкаф и издърпа чекмеджето с надпис „Р-С“. — Предполагам, че не разполагате със снимка?

Дани бръкна в куфарчето си и подаде на мъжа снимка на Анджела, която полицаите бяха взели от къщата. На нея бе облечена в сватбената си рокля и изглеждаше още по-зашеметяваща от обикновено. Съвършените й черти грееха от любов и радост, тъмната й коса бе вдигната нагоре, а шоколадовокафявите й очи проблясваха щастливо.

Чиновникът възкликна:

— Мили боже! Никога не бих могъл да забравя подобно лице. Съжалявам, детектив, това момиче никога не е учило тук.

 

 

— Нараняваш ме!

Лайл Реналто стискаше Анджела Джейкс за раменете с такава сила, че ноктите му се забиваха в плътта й.

— Съжалявам, ангелче — каза той и я пусна. — Но трябва да се изнесеш оттук. Още днес, преди той да се върне.

Анджела се разплака.

— Но аз… не съм извършила нищо нередно.

— Разбира се, че не си — нежно каза Лайл. — Знам го. И ти го знаеш. Но Макгуайър няма да разбере.

Анджела се поколеба.

— Сигурен ли си, че той няма да разбере? Изглежда много мил човек.

— Сигурен съм — твърдо отговори Лайл, като извади сак от гардероба и й го подаде. — Вземи си дрехи. Може да нямаме много време.

 

 

Детектив Дани Макгуайър се събуди в пет сутринта. Беше си легнал в два и почти не мигна. Мислите му препускаха като луди.

Анджела Джейкс го беше излъгала. За името и за образованието си. За какво ли друго го беше излъгала?

И защо?

Защо бе дала фалшиво име и минало на човека, който се опитваше да залови престъпника, убил съпруга й и изнасилил самата нея? Човек, който се опитваше да й помогне? Можеше да има само една причина. В миналото на Анджела Джейкс имаше нещо, от което тя се срамуваше.

Дали е била проститутка в миналото си? Това ли беше „нещастният живот“, от който Андрю Джейкс я беше спасил?

Това бе позната история в Ел Ей: младо, красиво момиче от малко градче идва в Холивуд с мечтата да стане актриса. Но не постига успех. Сближава се с погрешните хора…

Но пък когато си представяше ангелското лице и очите, пълни с доброта и доверие, Дани не можеше да повярва, че Андрю Джейкс си бе избрал булка от булевард „Холивуд“. Не беше повярвал, че Анджела е използвачка, дори когато всички улики сочеха, че е така.

И бе излязъл прав. Трябваше повече да се доверява на инстинктите си.

Но какво точно му казваха инстинктите му сега? Това беше проблемът. Нямаше представа.

След като вчера излезе от гимназията, той шофира безцелно около час, като се опитваше да реши как да действа нататък. Очевидната стъпка бе да се върне в дома на Лайл Реналто и да попита Анджела защо го е излъгала. Ако свидетелят бе някой друг, Дани нямаше да се поколебае и за миг. Но не можеше да се насили да разпитва прекрасната госпожа Джейкс пред проклетия й адвокат, който несъмнено бе залепен за нея. Ако тя имаше срамни тайни, а кой от нас няма такива, заслужаваше шанса да ги признае пред Дани насаме. Той щеше да я разбере. След всичко, което току-що бе преживяла, Дани й дължеше поне малко съчувствие.

Затова вместо да отиде в дома на Реналто Дани се върна в участъка, за да поговори с екипа си. Но по случая нямаше нищо ново. Всички следи, по които хората му се бяха насочили, се оказаха задънени улици. Експертът на Хенинг от Венис Бийч не бе дал никаква информация за миниатюрите. Идеята за застрахователна измама също не вършеше работа, защото единствените, които биха имали полза от инсцениран обир, бяха семейство Джейкс. Но пък единият от тях бе мъртъв, а другият бе дал всичките си пари за благотворителност. Двама от хората на Дани бяха проверили щастливите благотворителни организации, получили парите на Анджела. И двете дружества изглеждаха абсолютно почтени, с кристалночисти сметки. Сложна компютърна програма провери всички изнасилвания в района на Ел Ей през последните пет години, търсейки връзка с кражба на бижута или произведения на изкуството. Никакъв резултат. Подобен беше напредъкът и на криминолозите. Никакви отпечатъци. Никакъв резултат от пробата на спермата.

Дани нахлузи анцуг и влезе в кухнята да си направи силно кафе. Навън бе още тъмно. Засенчената с високи дървета улица в Западен Холивуд, където Дани живееше през последните шест години, бе безлюдна и мълчалива като гроб. Дали Анджела още спеше? Дани си я представи светкавично. Тъмната й гъста коса се стелеше по мека бяла възглавница, а великолепното й тяло бе топло и голо под чаршафите на Лайл Реналто. Дали спеше в стаята за гости? Господи, надяваше се да е така.

Спомни си презрителната забележка на Реналто в болницата: „За детектив сте доста лош съдник на хората. Анджела и аз не сме любовници“.

Детектив Дани Макгуайър се надяваше с цялото си сърце, че думите на Реналто са верни.

Той погледна часовника си. Пет и двайсет.

„Ако отида там сега, те още ще спят — помисли си. — Мога лично да видя кои легла са използвани.“

Той скочи под душа.

Стигна там точно в шест. Същата униформена прислужница, която видя вчера, му отвори вратата.

Горката жена, помисли си Дани. Колко ли рано отива на работа?

Слугинята изгледа Дани и си помисли: „Горкият човек. Колко ли рано отива на работа?“.

— Търся госпожа Джейкс.

— Госпожа Джейкс не е тук.

— Слушай, знам, че господин Реналто е твой шеф. И знам, че не му харесва да разпитвам госпожа Джейкс, особено толкова рано сутринта. Но това е разследване на убийство. Затова, моля те, събуди госпожа Джейкс, а ако се наложи, и господин Реналто.

— Не, не разбирате. Тя не е тук. Замина снощи. Влезте и претърсете къщата, ако не ми вярвате.

За съжаление Дани й повярва и сърцето му заби нервно.

— Замина? Къде отиде?

— Не знам. Носеше куфар. Господин Реналто я закара до летището.

Кариерата на Дани прелетя пред очите му.

„Трябваше да дойда тук вчера — укори се той. — Можех да ги хвана. А сега главната ми свидетелка изчезна бог знае къде.“

— Ами Реналто? Той замина ли с нея?

Слугинята изглеждаше изненадана от въпроса.

— Разбира се, че не. Господин Реналто е тук. Спи горе.

Дани мина покрай жената и изкачи елегантните стълби, вземайки по две стъпала наведнъж. Двойна врата в края ма коридора водеше към голямата спалня. Той срита вратите. Спящата фигура под завивките не се размърда.

— Добре, задник, къде е тя? — ревна Дани, като пристъпи към леглото. — И ще е разумно да ми дадеш задоволителен отговор, в противен случай ще те прибера, защото пречиш на разследване на убийство. Също така ще се погрижа никога вече да не работиш като адвокат в града.

Дани грабна тежката копринена завивка и я дръпна.

И много му се дощя да не го беше правил.