Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (29)

29.

Дейвид Айшаг влезе в подземния гараж. Часовникът на таблото показваше седем и половина вечерта.

„След пет минути ще видя Сара Джейн — повтори си наум.

След половин час ще вечеряме заедно.

До полунощ вече ще се е опитала да ме убие.“

Всичко това му изглеждаше нереално. Всичко, освен нервността му. Тежката топка в стомаха му, потта по гърба му. Той отново преговори плана наум. Щеше да си влезе вкъщи и да се държи колкото се може по-естествено със Сара Джейн. Щяха да вечерят. В девет часа Дейвид щеше да си легне. По някое време Сара Джейн щеше да се присъедини към него, а скоро след това загадъчният й съучастник щеше да нахлуе в къщата. Работата на Дейвид бе да се престори, че получава инфаркт, за да обърка убийците си за малко и да даде достатъчно време на Макгуайър и хората му да се появят и да арестуват престъпниците.

Радж, икономът на Дейвид, го поздрави спокойно както винаги:

— Добър вечер, господине. Как мина денят ви?

Никой от персонала не знаеше какво предстои, най-вече за тяхната собствена безопасност. Дейвид имаше безгранично доверие на Радж, но Дани Макгуайър настоя за пълна тайна.

— Много добре, Радж. Госпожа Айшаг у дома ли е?

„Моля те, кажи ми, че е излязла — помоли се. — Че е променила решението си. Че не може да изпълни заповедите на съучастника си.“

— Тя е в дневната, господине. Чака ви.

Когато Дейвид влезе вътре, Сара Джейн стоеше до прозореца с гръб към него. Носеше дългата червена рокля с дълбоко деколте на гърба, която Дейвид й бе купил в Париж по време на медения им месец. Косата й бе вдигната на кок. Изглеждаше умопомрачително.

— Издокарала си се.

Тя се завъртя и му се усмихна свенливо.

— Реших да положа усилия поне веднъж. Харесва ли ти?

Гърлото на Дейвид пресъхна.

— Изглеждаш страхотно.

Тя се приближи до него и обви ръце около врата му.

— Благодаря.

Целуна го нежно по устните и Дейвид усети как решителността му се изпарява. Опита се да мисли за снимките на другите вдовици, за другите самоличности на Сара Джейн, за гласа от записа, който планираше смъртта му. Но тези неща му се сториха сън, несвързан с истинската Сара Джейн, чиито меки устни се притискаха към неговите.

Беше ли възможно да обичаш някого, който се опитваше да те убие?

— Ще вечеряме ли?

 

 

В наблюдателния ван мислите на Дани Макгуайър препускаха лудо.

Новият шофьор за доставки не беше Лайл Реналто, както се бе надявал и очаквал.

Новият шофьор беше Мат Дейли.

Дани се залута бясно от миналото към настоящето, задавайки си безброй въпроси. Възможно ли бе Дейли да е замесен в това? Възможно ли бе той да е съучастникът на Азраел?

Инстинктът му казваше, че не е възможно. Мат Дейли се запозна с жената, която сега се наричаше Сара Джейн Айшаг, едва при последното й превъплъщение в ролята на Лиза Баринг. А тази среща стана след убийството на Майлс Баринг, престъпление, което Мат не можеше да извърши, тъй като по това време се намираше в Ел Ей.

И все пак…

Какво всъщност знаеше Дани за Мат Дейли? Само онова, което самият Мат му бе разказал. Бил писател от Ел Ей, имал сестра на име Клеър и бивша съпруга на име Ракел, и бил син на Андрю Джейкс. Сестрата беше истинска. Дани се запозна с нея. Колкото до останалото, Макгуайър просто му бе повярвал. Ами ако всичко беше измислица?

Дани се опита да се успокои и да анализира проблема рационално.

Да речем, че казаното от него е вярно. Да речем, че наистина е син на Андрю Джейкс.

Според Дейли Джейкс изоставил него, майка му и сестра му без пукната стотинка. Дали това бе достатъчно добър мотив за убийство? Разбира се. Мат Дейли е бил в средата на двайсетте си години по време на убийството на Андрю Джейкс, достатъчно възрастен, за да планира и извърши убийство.

Ами ако не се е запознал с Азраел в ролята й на Лиза Баринг? Ако вече я е познавал като Анджела Джейкс, втората съпруга на баща му? А по-късно като Трейси Хенли, Ирина Анжу и Сара Джейн Айшаг?

Но пък ако бе така, каква беше ролята на Лайл Реналто-Франки Мансини? И най-важното, защо Мат бе дошъл в Лион, за да се види с Дани Макгуайър, да му посочи връзката между убийствата и да го убеди да възобнови случая? Ако Мат беше замесен в престъпленията, в тези действия нямаше никаква логика.

Освен ако не искаше да ги заловят.

А това не беше ли класическата психика на психопата? Какъв е смисълът да извършиш идеалното престъпление, ако светът никога не научи колко си гениален. Дани си представи как Мат Дейли, първо в Ел Ей, после в Лондон и Южна Франция, очакваше полицейските сирени, възмездието, почукването на вратата, което никога не се бе разнесло. Вероятно анонимността му бе дошла доста в повече.

— Камера три, господине! — Гласът на Аджей Джасал върна Дани към действителността. — Дейли си тръгва.

— Тръгва ли си?

Дани се обърка още повече. Нали нападението над Айшаг трябваше да е тази вечер?! Ако бе така, защо Мат Дейли си тръгваше, при това с такава висока скорост? Ванът се движеше поне с деветдесет километра в час.

Той погледна часовника си. Осем без пет. Вечерята щеше да отнеме поне един час. Дейвид трябваше да си легне след девет.

— Къде е Айшаг сега? — попита той.

— Още е в дневната, господине. Подслушвателят предава гласа му ясно. Добре е.

Дани Макгуайър взе светкавично решение.

— Добре, последвай Дейли. Последвай вана.

Аджей Джасал се поколеба.

— Сигурен ли сте, господине? Ако се случи нещо неочаквано в къщата и не се върнем навреме…

— Ще се върнем навреме. Искам да узная накъде изфуча това копеле.

Дани грабна радиостанцията, за да се обади на хората, които седяха във втория ван за наблюдение, паркиран встрани от къщата.

— Джасал и аз преследваме потенциален заподозрян. Поддържайте връзка с нас. Уведомете ни, ако се наложи да влезете вътре по-рано или ако се случи нещо друго.

— Да, господине.

Дани се завъртя към Аджей Джасал.

— Какво чакаш, човече? — изкрещя той. — Карай.

 

 

Свит като гърмяща змия във вградения гардероб в спалнята на Дейвид Айшаг, мъжът притисна дулото на пистолета към бузата си и затвори очи, сякаш прегръщаше любовник. В краката му проблясваше острието на петнайсетсантиметров нож.

Беше неудобно да се крие тук, но тъпата болка в краката бе нищожна цена за отмъщението.

Само след час всичко щеше да приключи.

 

 

— Как е супата?

— Много добра. Благодаря.

— Сама я направих.

„Възможно ли е? Говорим си за дреболии?“ — изуми се той.

Дейвид обра остатъка от супата с топчета от дъното на купичката. Цял ден се бе притеснявал, че щеше да е прекалено нервен, за да яде вечерта. Дани Макгуайър му бе обяснил колко важно е да се държи естествено със Сара Джейн, но ако не успееше? Ами ако повърнеше или припаднеше? Или ако случайно избъбреше: „Защо се опитваш да ме убиеш?“ по време на десерта. Оказа се обаче, че е изненадващо гладен. Вечерята на осъдения на смърт. А и супата наистина бе хубава.

— Какво е толкова смешно? — попита Сара Джейн.

Дейвид осъзна засрамено, че се хили като идиот, потънал в мислите си.

— Нищо — опита се да си придаде равнодушен вид той. — Какво има за десерт?

Смърт чрез шоколад?

— Сладолед. Сигурен ли си, че си добре, Дейвид?

Не се получаваше. Той вече се хилеше неудържимо, безсилен да спре сълзите, които потекоха по лицето му. Не се бе смял така, откакто веднъж в университета се напуши с марихуана. Май изпадаше в истерия.

— Искаш ли да се качиш горе и да си легнеш?

Горе. Думата го отрезви незабавно, като чаша студена вода в лицето.

Тя иска да го направи веднага, така ли? Да приключи. И защо не?

Първоначалният план бе да изчака края на вечерята и да се качи горе към девет и петнайсет. Но ако Сара Джейн бе готова сега, тогава и той бе готов. Дейвид се сети за екипа, обградил имението му, и си припомни думите на Макгуайър тази сутрин: „В безопасност сте. Ако тя се опита да направи нещо, незабавно ще сме там“.

Той се завъртя към Сара Джейн.

— Мисля, че ще си легна, ако нямаш нищо против. Не се чувствам много добре.

 

 

Ванът за кетъринг профуча по широките улици на Мараги, бърз и повратлив като мишка. Аджей Джасал го следваше упорито, мъчейки се да удържи контрола над тежкия квадратен ван за наблюдение, докато обичайно любезният Дани крещеше като луд:

— По-бързо! Не го изпускай! Давай!

Джасал познаваше улиците добре, но вановете за наблюдение не бяха създадени за високоскоростни преследвания. Бяха предназначени да стоят паркирани дълги часове и да се сливат с околната среда. Джасал по чудо успя да не изпусне от поглед по-малкия пикап, докато подскачаха по паветата и се накланяха опасно по завоите на неосветените улици. Господ знаеше какво причиняваше скоростта на скъпото им оборудване за наблюдение.

Ванът за кетъринг ги поведе на обиколка из най-тузарските жилищни квартали на Мумбай: Уолкшуар Роуд, Педар Роуд, Брийч Кенди, всичките прочути с британската си архитектура. Шофьорът избягваше търговските улици като „Къф Парейд“ или „Кармайкъл“ и предпочиташе да кара из по-тихите улички. Очевидно осъзнаваше, че го следят.

След двайсет минути, повечето прекарани в обикаляне в кръг, ванът се отправи на север към стадиона за крикет. Когато наближиха, улиците се задръстиха с тълпи млади мъже. Ослепителните прожектори на стадиона се виждаха от километри.

— Тази вечер сигурно има мач — отбеляза Аджей Джасал. — Съмнявам се, че ще стигнем много по-далеч. Не и с кола.

Дани Макгуайър вече едва виждаше малкия пикап през тъмната маса от тела. Дали Мат Дейли възнамеряваше да избяга? Дани погледна часовника си. Осем и четиридесет и пет. Вечерята на Дейвид Айшаг щеше да приключи скоро. Трябваше да се върнат в къщата.

Без да мисли, Дани отвори вратата, изскочи навън и започна да си проправя път сред тълпата, като крещеше „Полиция“, дърпаше ризи и сака и буквално отхвърляше минувачите от пътя си.

След секунди стигна до вана на Мат. Той обаче беше празен, изоставен на няколко метра от вратите на стадиона. Макгуайър отчаяно се огледа наоколо, за да открие отличаващата се руса коса на Мат. Нищо.

Внезапно го видя точно на входа на стадиона, на около двайсет метра напред. Докато Дани стигнеше там, Мат щеше да е вътре, скрит в тълпата. Пръстите на Дани инстинктивно стиснаха пистолета, но знаеше, че не може да го използва. Един изстрел щеше да предизвика дива паника и щяха да пострадат много хора. Обзе го отчаяние, но в този миг видя как Аджей Джасал спринтира към него, разделяйки тълпата като Моисей морето. Дългите му крака го носеха енергично по твърдата земя. Последва писък и борба. Дани си проправи път напред, като размахваше значката си от Интерпол.

Джасал бе съборил Дейли на земята.

— Залових заподозрения, господине — похвали се той.

Дани Макгуайър застана зад него.

— Чудесна работа, Джасал. Матю Дейли, арестувам ви в подозрение за опит за… — Гласът му заглъхна по средата на изречението.

Мъжът на земята се извърна към него. Бузата му беше наранена, а кафявите му очи — ококорени от объркване и паника.

Беше индиец, също като Тадж Махал.

 

 

Дейвид Айшаг се вторачи в огледалото в банята и стисна мраморния плот за опора.

„Това е убиецът ми. Всеки момент тя ще го пусне в къщата — помисли си. — Ще пусне убиеца ми.“

Той напръска лицето си със студена вода и се опита да прогони замайването си.

„Спомни си какво ти каза Макгуайър. Той е отвън. Трябва просто да се просна на пода с болки в гърдите, когато онзи тип влезе. Лесна работа.“

— Дейвид? Скъпи?

Сара Джейн се залюля до вратата.

— Добре ли си? Имаш ли нужда от лекар?

„Люлее се. Странно. Защо се люлее?“

Пред очите на Дейвид заиграха петна.

— Аз… не се чувствам добре.

Цялата стая се завъртя. Внезапно Дейвид се почувства адски зле. Нямаше нужда да се прави, че получава инфаркт. Май наистина щеше да го получи всеки момент.

Внезапно той загря.

„Хареса ли ти супата? Сама я направих.“

„Тя ме е отровила! Кучката е сложила нещо в супата ми!“

Той се опита да погледне Сара Джейн, но видя поне шест образа, наведени над него, докато падаше на пода, стиснал корема си.

— Защо? — изохка той. — Защо го правиш?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Всичко е наред. Не се плаши. Ще повикам линейка.

Съчувствието в гласа й звучеше толкова искрено. Но той не можеше да си позволи да й повярва. Трябваше да остане буден и съсредоточен. Микрофоните на Макгуайър се намираха в спалнята. Налагаше се да се добере дотам и да уведоми екипа какво се случваше. Дейвид събра сили и извика:

— Леглото!

Усещаше как мускулите на гърлото му се опъват и подуват, а дишането му се затруднява. Скоро изобщо нямаше да може да говори.

— Трябва да си легна. Моля те.

— Разбира се, скъпи, разбира се.

Сара Джейн му помогна да се добере до спалнята. На лицето й бяха изписани тревога и съчувствие. Защо продължава да лъже, запита се Дейвид. Нямаше никаква логика. Той се просна на леглото и хвана вратовръзката си. Трябваше да я разхлаби! Не можеше да диша! Махна трескаво на Сара да му помогне, но тя му бе обърнала гръб и отиваше към телефона.

— Ще звънна на бърза помощ. Дръж се, Дейвид. Помощта идва.

 

 

Във вана за наблюдение Дани Макгуайър закопча колана си и се хвана за дръжката над прозореца. Джасал караше лудо по права отсечка на пътя, а сирените виеха. Фучаха поне със сто и петдесет километра в час.

Дани погледна часовника си. Девет часът. Чувстваше се като пълен идиот.

Мат Дейли, разбира се, все още се намираше в дома на Айшаг. Бе усетил присъствието на Дани и го бе подмамил далеч от къщата, като се бе разменил с шофьора.

Дали вече бяха свършили работата? Дали той и Сара Джейн бяха убили Дейвид Айшаг?

На седалката до Дани аудиоинженерът се бореше със сложното подслушвателно оборудване. Трябваше да се свържат с останалите членове от екипа и да им наредят да влязат в къщата, преди да стане прекалено късно.

Дани изкрещя, за да надвика виещите сирени.

— Успя ли?

Мъжът поклати глава отрицателно.

— В обсег сме, но нямам сигнал.

Светлините на Мараги проблеснаха в далечината. Скоро видяха и палата на Айшаг.

— Продължавай да опитваш.

 

 

Сара Джейн затвори телефона.

— На път са.

Дейвид изпадаше в безсъзнание и се будеше със затруднение. „Какво трябваше да направя? Нещо за болки в гърдите?“ Трудно му бе да прецени кое бе истинско и кое не. Сара наистина ли държеше ръката му? Бършеше челото му? Или това бе сън? Тя изглеждаше толкова мила и обичлива… но нали планираше да го убие?

Той отново затвори очи.

Когато ги отвори отново, над леглото стоеше мъж. Беше маскиран и облечен от глава до пети в черно. В ръката му проблясваше нож.

Дейвид се зачуди дали да изпищи, но ларинксът му бе парализиран, а и бездруго не изпитваше такъв страх, какъвто очакваше. Просто бе адски изморен.

„Вероятно сънувам и той ще изчезне след секунда“ — помисли си.

Затвори очи и се унесе.

 

 

— Хванах ги, господине! Гласове в спалнята.

Дани Макгуайър размаха юмрук с облекчение.

— А останалите?

— Демартен, Капири, чувате ли ме?

Яростният глас на индийския полицай се обади първи:

— Макгуайър? Къде изчезна, по дяволите?

— Няма значение. Влизайте в къщата! Веднага! Те са в спалнята. Изведете Айшаг оттам.

Той затвори и се завъртя към аудиоинженера.

— Можеш ли да чуеш Айшаг? Жив ли е?

Инженерът оправи слушалките си и затвори очи, за да се съсредоточи.

— Не съм сигурен. Чувам жената. Тя…

Внезапно инженерът дръпна слушалките от ушите си. Дани Макгуайър дори не попита защо. Всички във вана чуха писъка на Сара Джейн.

 

 

В спалнята на Дейвид Айшаг мъжът в черно свали маската си и се усмихна.

— Какво има, ангелче? — попита той. — Някой друг ли очакваше?