Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (28)

28.

— Ще закъснееш ли довечера, скъпи?

Сара Джейн се наведе над масата за закуска, за да целуне мъжа си. Дейвид бе необичайно разсеян напоследък. Не бяха се любили от седмици.

Без да вдигне очи от „Уолстрийт Джърнъл“, Дейвид каза:

— А? Да закъснея ли? О, не. Не мисля така.

Сара Джейн се вгледа в хубавата му глава с гъста гарвановочерна коса и кожа в цвета на капучино. Изглеждаше толкова жив и енергичен. За момент я обзе паника, но тя я прогони бързо.

— Добре. Мислех да се оттеглим рано. Ще ти приготвя онази ужасна пилешка супа, която обичаш, с пелмените.

Дейвид вдигна очи. Начинът, по който я гледаше, сякаш я виждаше за първи път, й се стори притеснителен.

— Топчета мацо — небрежно я поправи той.

— Съжалявам. Топчета — изчерви се тя. — Не съм истинска еврейска съпруга, а?

Преди няколко седмици, по време на медения им месец, Дейвид би се изсмял на тази реплика. Би се пошегувал с католическите момичета, некадърни в кухнята, но виртуози в спалнята. Сега обаче не каза нищо. Просто си седеше и я наблюдаваше. Нещо се бе променило.

Тя се разтревожи, но умело прикри страха си.

— Значи ако приготвя вечерята за осем, ще се прибереш у дома?

— Ще се прибера.

Дейвид я целуна по бузата и отиде на работа.

 

 

Десет минути по-късно, седнал зад волана на рейндж роувъра си, Дейвид включи айпода си и се заслуша отново в записа, който Дани Макгуайър му бе дал вчера.

Гласът на Сара Джейн:

— Не можем. Не още. Не съм готова.

Мъжки глас, променен електронно:

— Хайде, ангелче. Минавали сме през това. Всеки път минаваме през това. Боговете искат да ги пожертваме. Времето настъпи.

Отново Сара Джейн, сега ядосана.

— Лесно ти е да го кажеш, но не боговете трябва да го направят. Нали така? А аз. Аз съм онази, която трябва да страда. Аз съм онази, която винаги страда.

— Този път ще бъда нежен.

Странен звук, леко приглушен. Дали беше смях? После отново гласът на Сара Джейн.

— Той е различен от останалите. Не знам дали мога да го направя.

— Различен? Как така е различен?

— По-млад е.

В гласа й се долавяха отчаяние и съжаление. Сърцето на Дейвид Айшаг се сви.

— Той има толкова много неща, за които да живее.

Промененият глас заговори сурово:

— Сестра ти също има за какво да живее, нали?

Линията прекъсна. Дейвид бе слушал записа петдесет или сто пъти досега, отчаяно търсейки друго значение, освен очевидното: жена му и някакъв непознат любовник планираха убийството му. Всеки път, когато стигнеше до този момент, копнееше следващото изречение да е различно. Молеше се да чуе как гласът на Сара Джейн казва: „Не, не мога. Няма да го направя. Дейвид е мой съпруг и го обичам. Остави ме на мира“. Но всеки път кошмарът се повтаряше:

— Да, да, петък вечер.

— Обичам те, ангелче.

— Аз също те обичам.

С помощта на Дейвид Дани Макгуайър и екипът му най-после започнаха да подслушват мобифона на Сара Джейн, както и двата платени телефона в Дарави, които ченгетата я бяха видели да използва. Все още не бяха открили самоличността на мъжа. Очевидно беше професионалист, променяше гласа си и използваше сложен софтуер за блокиране, за да попречи да проследят номера му. Но домът на Айшаг бе под наблюдение двайсет и четири часа в денонощието. Всеки непознат мъж, приближил се на двеста метра до него, бе сниман и ако се налагаше, спиран и претърсван.

— В безопасност сте — увери го Дани Макгуайър. — Ако тя се опита да направи нещо, ще бъдем там след миг.

Но Дейвид Айшаг не се чувстваше в безопасност. Не само защото пристигането на Интерпол можеше да не е след миг, а за по-малко от секунда куршум можеше да пробие черепа му или нож да среже аортата му. А защото истинската трагедия, това, от което се страхуваше най-много, вече се бе случило. Беше изгубил Сара Джейн. По-ужасното бе, че всъщност никога не я бе притежавал. Сара Джейн, неговата Сара Джейн не съществуваше.

Дори сега, въпреки заклеймяващите доказателства за вината й — Дейвид вече бе видял снимките на останалите вдовици, а приликите бяха прекалено впечатляващи, за да бъдат пренебрегнати — той все още не можеше да повярва напълно. Сара Джейн изглеждаше толкова красива и сексапилна в дантелената си роба от „Ла Перла“ тази сутрин. Беше толкова уязвима, когато той не бе успял да се принуди да се засмее на шегите й и дори да я погледне, докато му говореше. Част от него, огромна част, копнееше да прати Дани Макгуайър и Интерпол, и останалата част от света по дяволите. Да отведе Сара Джейн в леглото, да я люби както преди, а после просто да я разпита за човека от записа и за лъжите, които му бе наговорила. Да я предизвика да му се изповяда и да му даде разумно обяснение.

И тя щеше да му обясни и да се извини, а Дейвид щеше да й прости. Някой друг щеше да е извършил тези ужасни убийства, не Сара Джейн, и двамата щяха да заживеят щастливо завинаги.

Телефонът в колата му звънна и разруши фантазията му.

— Е, готови сме за осем часа довечера.

Гласът на Дани Макгуайър звучеше почти развълнувано, сякаш говореха за футболен мач, а не за посегателство върху живота на Дейвид.

— Няма промени в последната минута. Това е чудесно.

— Значи сте чули всичко по време на закуската?

— Съвсем ясно.

Дейвид си помисли, че поне подслушвателните устройства работеха добре. Единственото по-ужасяващо от изпълнението на плана им бе да го направят с технически затруднения.

— Опитайте да се отпуснете — каза Дани Макгуайър. — Знам, че не ви се вярва, но сте в пълна безопасност. Пазим ви.

— Ще се опитам да си го напомня тази вечер, когато любовникът на жена ми започне да кълца гърлото ми с остро мачете — засмя се Дейвид тъжно.

— Постъпвате правилно. Утре сутрин всичко ще е приключило.

Дейвид Айшаг затвори телефона и преглътна мъчително. Знаеше, че ако си позволи да се разплаче, сълзите никога нямаше да спрат.

„Всичко ще е приключило.“

Не, няма да е приключило.

За Дейвид Айшаг болката от предателството на Сара Джейн никога нямаше да изчезне. А без нея можеше просто да си умре.

 

 

В шест вечерта Дани Макгуайър седеше в каросерията на вана и разпределяше вниманието си между екрана пред него и кръстословицата от лондонския „Таймс“. Рихард Стури го бе запалил по британските кръстословици и Дани бързо се бе пристрастил към тях. Помагаха му да облекчи стреса и самотата при провеждането на операция „Азраел“, да забрави колко му липсваха Селин и домът му, да прогони страха за състоянието на собствения му брак.

Кръстословицата в лондонския „Таймс“ обикновено бе много по-трудна и предизвикателна от тази в нюйоркския „Таймс“ или „Фигаро“, но днешната бе отегчителна. Едно хоризонтално: „Разплетох мокро кълбо“. Абсурдно лесно. Докато пишеше отговора — „дъждовно“ — Дани се замисли. Кога бе видял дъжд за последен път? Преди месец? По-отдавна? В Лион валеше често. Тук, в Мумбай, слънцето бе неуморно и неумолимо, напичаше влажния лепкав град от зори до мрак.

— Господине — обади се Аджей Джасал, наблюдател от индийската полиция, и потупа Дани по рамото. — Ванът на фирмата за кетъринг. Не е обичайният им шофьор.

Дани застана нащрек.

— Увеличи.

Джасал имаше орлов поглед. Дори отблизо бе трудно да различиш чертите на шофьора на зеления екран. Не помагаше и фактът, че носеше кепе, а едната му ръка закриваше долната част от лицето му, докато чакаше портата да се отвори.

— Сигурен ли си, че е друг шофьор?

Младият индиец погледна Дани любопитно, сякаш бе сляп.

— Да, господине. Напълно сигурен. Погледнете ръцете му. Това е бял мъж.

Пулсът на Дани се ускори. Аджей Джасал бе прав. Ръката, протегната от прозореца до шофьора, бе в по-бледо зелено от тази на портиера, който му махаше да влезе в имението.

Той ли беше? Убиецът?

Дали лицето под кепето бе лицето на Лайл Реналто-Франки Мансини?

Пипнахме ли го най-после?

Бариерата се вдигна. Наведен напред, шофьорът сложи двете си ръце на волана и Дани за първи път видя ясно лицето му.

— Не мога да повярвам — прошепна той.

— Господине?

— Не мога да повярвам, по дяволите.

— Познавате ли човека, господине? Виждали ли сте го преди?

— О, да — кимна Дани. — Познавам човека.

Не беше Лайл Реналто.