Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (24)

24.

Мъжът ускори крачка. Уличката беше тъмна и миришеше на подправки и екскременти. Шафран, кимион и екскременти: същността на Индия. Мъжът се засмя на собствената си шега, но смехът му бе нервен, едва ли не истеричен.

Отново го следяха.

Промуши се между рикшите и забързаните кафяви тела и се скри зад сергия на пекар. Тесен проход се отваряше през тухлена арка към двор, където пещи печаха плоския хляб наан и паратха. Любопитни полуголи деца се струпаха около него, заинтригувани от бялото му лице на чужденец. Той ги разкара. Сърцето му биеше лудо. Единственият изход от двора бе оттам, откъдето бе дошъл. Ако преследвачът му го бе видял да се пъха зад сергията, щеше да го хване със сигурност. Мъжът не очакваше пощада.

Отначало смяташе, че може би го преследваше полицията, но вече не мислеше така. Сенките зад него бяха много по-зловещи. Където и да отидеше в града, усещаше присъствието им, студено и заплашително като зъл дух. Нервите му бяха опънати до скъсване. Ставаше му все по-трудно да взема решения.

Този път обаче май се отърва от тях.

Никой не го последва в двора на пекаря. Беше се измъкнал. Предпазливо, той се върна в уличката. Няколко пресечки по-нататък изскочи на главна улица, където вездесъщите рикши отстъпваха на модерните жълти таксита. Почти като в Ню Йорк.

Той протегна ръка.

— „Тадж Махал“, моля.

 

 

Мъжът бе седял в барове в някои от най-луксозните хотели в света. „Шато Мармон“ в Ел Ей, „Сан Пиетро“ в Позитано, „Пенинсула“ в Хонконг. Но нищо не можеше да се сравни с разкоша на „Тадж Махал“ в Мумбай. Разточителен миш-маш от мавритански, ориенталски и флорентински дизайн, той представляваше идеален дом за всеки махараджа. До главния бар се стигаше през фоайето, огромно пространство с мраморни подове и сводести тавани от алабастър. Изкусно издялана арка, поддържана от две ониксови колони, водеше към полутъмния, осветен от свещи бар. Атмосферата там бе по-интимна, но също така луксозна, с канапета, тапицирани в червено кадифе, толкова меки, че човек сякаш седеше на облак, и старинни персийски килими, изтъкани във всеки възможен цвят. Навсякъде наоколо богато облечени двойки се смееха, а кристалните им чаши проблясваха като диаманти, докато отпиваха чай с лед или кайпириня. Крал за един ден.

Той се настани на обичайното си място в най-тъмната ниша и поръча диетична кола и печено пиле с кимион. Не изпитваше глад, но трябваше да яде. Предстоеше му дълга нощ на очакване.

 

 

Сара Джейн Хюз не забеляза американеца, който се настани в ъгъла. Беше прекалено ядосана, за да мисли за нещо друго, освен за Дейвид. Не беше типично за него да закъснява.

„Може би е променил решението си след всички гадости, на които го подложих?“ — каза си тя.

Не можеше да реши дали мисълта за отказването на Дейвид от предстоящата им сватба я плашеше, или я караше да чувства облекчение. Напрежението бе непоносимо понякога.

„Имуществото ми възлиза на почти милиард долара, Сара Джейн. Независимо дали ти харесва или не, това води до определени усложнения.“

Усложнения. И това ако не беше омаловажаване.

Тя извади малко черно огледалце от чантата си, освежи грима си и нагласи косата си така, както Дейвид я харесваше. Приглади дългата до коленете пола и разкопча горното копче на блузата си, само за да намекне за пищната фигура отдолу. Като повечето мъже, и Дейвид Айшаг харесваше скромния вид. Фактът, че удоволствията с тялото на Сара Джейн бяха само за неговите очи, го караше да се чувства сигурен. И те наистина бяха само за него.

Докато смъртта ни раздели.

А, ето го. Вървеше към нея и възпламеняваше помещението както само той можеше, факла от очарование. Толкова хубав. Толкова чаровен.

„Не мога да продължа“ — задъха се тя.

Насили се да диша спокойно.

— Скъпа, извинявай, че закъснях.

— Много закъсня.

Тя го целуна по устните и прокара ръка по лъскавата му тъмна коса, леко изпъстрена със сребристо по слепоочията.

— Започвах да се тревожа.

Завистливи женски очи я пронизаха. Сара Джейн ги заслепи със зашеметяващия блясък на годежния си пръстен със сапфири и диаманти.

Дейвид Айшаг я целуна нежно.

— Глупаво момиче. Никога не трябва да се тревожиш. Нито сега, нито за в бъдеще. Не и когато аз се грижа за теб.

 

 

Мъжът в ъгъла се разтрепери. Не понасяше да гледа Сара Джейн и Дейвид. Беше прекалено болезнено. Но пък и не можеше да отмести очи от тях.

Келнерката се приближи към него.

— Добре ли сте, господине? Мога ли да ви донеса нещо?

„Нормалността ми, моля. А ако е свършила, прозак с лед и доза хлорпромазин“^[1].

— Един бърбън, моля. Без лед.

 

 

В другия край на бара друг мъж наблюдаваше.

Той забеляза всичко: бледността на чужденеца, силното треперене на ръцете му, докато отпиваше от питието си. Следеше го вече от дни и бе започнал да мисли за него като за стар приятел.

„Горкичкият. Сърцето му не може да приеме истината, която очите му виждат. Има ли друга лудост на света, по-велика от лудостта на любовта?“

Сърцето на мъжа се изпълни със състрадание и съжаление към изгубената душа на наблюдавания.

Ужасно беше, че щеше да му се наложи да го убие.