Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (23)

23.

Инспектор Лиу погледна мрачно управителя на хотела. Мъжът беше плешив, очевидно необразован и кошмарно дебел. Китоподобното му тяло бе натъпкано в сив костюм от полиестер, поне с два размера по-малък от неговия и толкова лъскав, че изглеждаше почти сребрист. И този гнусен тип ръководеше един от най-скъпите хотели в Сидни, петзвезден разкош на кея, чиято клиентела се състоеше от рок звезди и политици. Нямаше справедливост на този свят.

— Сигурен ли сте, че беше тя?

— Слушай, приятел — изсумтя управителят, като му върна снимката на Лиза Баринг, — може да не съм Стивън Хокинг, но мога да разпозная лице. Особено толкова красиво лице. Това е част от работата ми — добави той, като се почеса разсеяно под мишницата. — Беше преди два-три месеца. Стейси горе ще ви даде точните дати. Пристигна с един красавец, но тя плати сметката. Сигурен съм, че резервацията беше на името Смит.

— Не проверявате ли паспортите на гостите си?

Управителят изсумтя презрително.

— Не сме шибаното ФБР, господин Лиу.

— Инспектор Лиу — поправи го китаецът студено.

— Е, не се обиждайте, инспекторе, но не сме в китайската полицейска държава — продължи тлъстият австралиец, без да му мигне окото. — Ако започна да душа около всеки господин и госпожа Смит, които се настаняват тук, скоро бизнесът ще загине.

— Кой плати сметката?

— Мадамата. В брой.

— И не оставиха адрес за препращане на писма и сметки?

— Както ви казах, не мисля, че са го сторили, но ще проверя при Стейси. Тя е очите и ушите на това място, ако разбирате какво искам да кажа.

Стейси беше тиха, подобна на мишка жена на около шейсет години. Тя потвърди всичко, казано от шефа й. Госпожа Смит платила в брой. Не, не споменала нищо за бъдещите си планове. Господин Смит бил тих и привлекателен. Стейси отказа да прави догадки за възрастта му.

— Бих искал да видя стаята им — каза инспектор Лиу.

Апартаментът беше царствен, дори по тузарските стандарти на хотела. Госпожа Смит сигурно бе имала нужда от градинарска количка, с която да пренесе парите в брой, за да плати едноседмичния си престой тук. Но пък Лиза Баринг можеше да си го позволи, като се имаше предвид, че богатството на починалия й мъж изгаряше дупка в джоба на коварната крадла. Лиу и хората му прегледаха апартамента грижливо за отпечатъци, косми или други улики, но след два месеца и бог знае колко други посетители, да не споменаваме и чистенето два пъти дневно, не таяха много надежди.

Разпитаха всички камериерки заедно с администратора, персонала от бара и ресторанта, и дама на име Лиана в спа центъра, където госпожа Смит се кефела на масажи с нагорещени камъни.

— Тя изглеждаше доста емоционална — каза Лиана, като примигна с фалшивите си мигли към инспектор Лиу и едва не го задуши със силния аромат на „Калвин Клайн“. — Помня, че плачеше по време на масажа. Но това се случва понякога и с други клиенти. Страшно много енергия се освобождава, когато натиснеш подходящите точки.

— Тя спомена ли какво я е разстроило? Всякаква информация ще ни е полезна.

Лиана се замисли.

— Не, не спомена. Но според мен имаше проблеми с мъжа си. Видях я няколко пъти със съпруга й във фоайето на хотела и той винаги я държеше за ръка и я галеше, но тя май не си падаше по това. Непрестанно го отхвърляше.

В края на деня инспектор Лиу се почувства изморен и раздразнен. Беше долетял в Сидни лично, защото след второто бягство на госпожа Баринг това бе първото му доказателство, че тя е жива и свободна, а не заключена в тъмницата на някой сексуален маниак, както някои смотаняци вярваха. Но пътуването се оказа безуспешно. Не откри нищо, което не можеше да научи от десетминутен телефонен разговор от Хонконг.

Той остави трима от хората си да довършат събирането на улики и си тръгна.

— Един от шофьорите ни ще ви откара до летището — любезно предложи дебелият управител. — Щом трябва да напуснете Сидни, поне го направете стилно.

Седнал на задната седалка на луксозната лимузина, Лиу се замисли мрачно върху факта, че Лиза Баринг и любовникът й винаги успяваха да са поне една крачка пред него. И бе готов да се обзаложи, че и те бяха напуснали Сидни стилно. Внезапно Лиу се сети нещо и потропа по преградата зад шофьора.

— Има бутон за връзка, приятел — каза шофьорът. — Виждаш ли конзолата вляво?

Но инспектор Лиу не се интересуваше от бутони и конзоли.

— Колко шофьори работят в хотела?

— Шестима сме.

— Пазите ли пътните си листове? Кои гости на хотела къде отиват?

— Да, имаме дневник. В службата е.

— Обръщай.

— Но… самолетът ви… мислех, че ще пътувате с последния полет до Хонконг.

— Обръщай!

Стейси се шашна, когато видя заядливия полицай да се връща толкова неочаквано.

— Инспекторе, мислех, че…

— Имам нужда от дневниците на шофьорите — прекъсна я Лиу и й даде датите. — Трябва да знам кой е откарал семейство Смит до летището.

— Не всичките ни гости използват лимузини — предупреди го Стейси. — Повечето викат такси.

Но Лиу не я слушаше. Ето го! „Смит. 10:20 сутринта. Марко.“

— Трябва да говоря с Марко. Веднага.

— Страхувам се, че това не е възможно — нервно каза Стейси. — Марко е в отпуск. Майка му почина преди седмица.

Инспектор Лиу изобщо не се трогна от смъртта на майката на Марко.

— Дайте ми адреса му.

 

 

Марко Брунели бе все още по бельо, когато китайските полицаи почукаха на вратата му. Всъщност не почукаха, а направо затропаха като с чук.

— Мога ли да ви помогна, господа? — попита Марко, като преглътна нервно, сетил се за марихуаната, оставена на нощното му шкафче, неплатената данъчна декларация и инцидента със стриптийзьорката в клуб „Блъш“ предишния месец.

— Работите в хотел „Хъксли“ като шофьор, нали?

— Точно така. В отпуск съм. Нали разбирате, майка ми…

— Събота, шестнайсети, десет сутринта. Закарахте семейство Смит до летището, нали? Помните ли?

— Смит — намръщи се Марко. — Смит. Смит. Смит.

Полицаят му подаде снимка на привлекателна тъмнокоса жена.

— А, тя. Да, помня я. И съпруга й. Да, точно така. Аз ги закарах до летището. Защо?

— Знаете ли накъде отлетяха?

— Знаете ли, това беше странно — каза Марко, успокоен, след като осъзна, че ченгетата се интересуваха от клиентите му, а не от него. — Обикновено клиентите са адски приказливи, особено американците. Искат да разкажат колко страхотно са прекарали, къде отиват сега и всичко друго. Но тези двамата мълчаха като гроб. Не изрекоха и дума.

Инспектор Лиу усети как надеждата му се изпари.

— Но след като ги оставих и подкарах обратно към града, забелязах, че мъжът бе забравил куфарчето си на задната седалка. Разбира се, върнах се бързо на летището и се втурнах вътре. Човекът толкова се зарадва да ме види, че ме прегърна и ми даде двеста долара бакшиш. Тъкмо се готвеха да се качат на самолета. Затова помня къде отиваха.

Марко се усмихна широко, а инспектор Лиу едва издържа на напрежението.

— Мумбай, Индия — гордо заяви шофьорът. — Това ли е всичко, което искахте да узнаете?

 

 

Клод Демартен прекарваше необичайно приятен следобед в службата. Кабинетът на екипа по случай „Азраел“, дълбоко във вътрешността на сградата на Интерпол, бе започнал живота си в тясна кутийка без прозорци. Но благодарение на Дани Макгуайър се бе превърнал в нещо като готина ергенска квартира, оборудвана с меки канапета, мишена за стрелички и хладилник, натъпкан с евтина висококалорична американска храна, каквато бе забранена на Клод у дома.

А най-хубавото бе, че днес Клод бе тук съвсем сам. Скучният Рихард Стури се занимаваше със статистическите си проекти някъде, шефът бе все още в Съединените щати, а останалите трима младши детективи бяха в Лондон, където се опитваха да накарат Скотланд Ярд да сподели с тях информацията си по случая на сър Пиърс Хенли.

Досега, след бързо осъвременяване на базата данни и кратък разговор с банката на Дидие Анжу в Париж, за да уточни някои подробности, Клод беше победил самия себе си три пъти в мятане на стрелички, беше поиграл щастливо на компютъра „Светът на войните“ и бе изял две гигантски торби чипс, което вероятно бе официално престъпление в някои части на Франция. Затова, когато телефонът звънна, той го вдигна в чудесно настроение.

— Интерпол, бюрото на „Азраел“. Как мога да ви помогна?

— Свържете ме с Макгуайър.

Клод Демартен позна гласа на инспектор Лиу. Безрадостен, както винаги, днес в тона му се долавяха възбуда и гняв, които Клод не бе чувал преди.

— Спешно е.

— Страхувам се, че заместник-директор Макгуайър не е в службата тази седмица. Пътува. Как мога да ви помогна. Говори детектив Клод Демартен.

— Не.

— Добре, тогава мога да запиша съобщението ви. Обажда се инспектор Лиу, нали? От Хонконг?

Лиу замълча. Не искаше да си разменя любезности с тази френска маймуна. Искаше да говори с дресьора й. Но от друга страна, разполагаше с важна информация, която трябваше да предаде.

— Постигнахте ли някакъв напредък в Австралия? — подтикна го Демартен. — Уверявам ви, че веднага щом се чуя с Макгуайър, ще го помоля да ви се обади. Има ли нещо, което екипът ни трябва да узнае? Някакъв начин, по който да ви помогна?

— Кажете на Макгуайър, че те са в Индия — мрачно процеди Лиу. — Ако иска да узнае повече, може да вдигне шибания телефон.

Линията заглъхна.

Индия. Единственото, за което Демартен можеше да мисли в момента, бе колко идеално новината подхождаше на теорията на Рихард Стури за това къде Азраел щеше да нападне отново. Немецът вече бе доста самоуверен, а сега щеше да стане нетърпим. Преди Демартен да успее да се обади на Макгуайър, телефонът отново иззвъня.

— „Азраел“ — делово каза Демартен.

— Здрасти, Клод, аз съм.

— Шефе. Точно навреме. Слушай, тъкмо ми се обади Лиу.

— Няма значение — бързо го прекъсна Дани. — Трябва да ми изпратиш по имейла най-ясните снимки на вдовиците, с които разполагаме. Само на лицата.

— Разбира се. Ще го направя. Но да ти кажа за Лиу. Иска да му звъннеш спешно…

— Веднага, Клод. Ще чакам на компютъра — отново го прекъсна Дани и затвори.

Какво им ставаше на тия важни детективи? Никой ли нямаше търпение да те изчака да си довършиш изречението, преди да затвори?

 

 

На леглото в хотелската стая в Ню Йорк Дани се вторачи в пощенската си кутия.

Една минута. Пет минути. Десет. Какво, по дяволите? Колко време бе нужно да изпратиш няколко скапани файла?

Когато най-после чу дългоочакваното прозвъняване за ново съобщение, сърцето на Дани заби учестено, но се сви, когато видя, че нямаше прикрепени файлове.

Снимките следват. Между другото, съобщението на инспектор Лиу гласеше: „Те са в Индия“. Трябва да му се обадиш веднага.

Индия! Чудесна новина. Също и думата „те“. Това означаваше, че Лиза Баринг бе все още жива и бе в компанията на… кого? Франки Мансини? Дани щеше да звънне на Лиу след минута и да узнае цялата история. Веднага щом Клод му изпратеше проклетите снимки.

Най-после, след кошмарно дългото чакане, което му се стори цял век, а всъщност бе около минута и половина, огромен файл кацна в кутията на Дани. Беше озаглавен „Вдовици“.

Дани го отвори с треперещи ръце.

Ето ги. Усмихнати към него през годините, подредени една след друга в хронологичен ред.

Анджела Джейкс… Лейди Трейси Хенли… Ирина Анжу… Лиза Баринг.

Отначало не беше очевидно. Имаше бегли разлики: цвят и дължина на косата, лека промяна в грима, а някои от образите, особено тези на Ирина, бяха замъглени и с леки петънца. Възрастта беше направила черната си магия, изрязвайки мрежа от фини бръчици по гладката навремето кожа. Теглото се бе увеличавало и спадало, правейки някои от лицата мършави, докато други изглеждаха цъфтящи и бузести. След това идваха и по-основните неща. Лицето на Анджела Джейкс бе най-красивото от четирите, младо и невинно, недокоснато от времето. Трейси Хенли, червенокоската, изглеждаше по-корава и по-фалшива. Макар и несъмнено красива, Дани забеляза, че носът й бе необичайно стеснен, сякаш й бяха правили пластична операция. Лиза Баринг имаше същия малък нос, но на нея изглеждаше по-нормален. Но челото й бе по-високо и по-гладко.

Това, което наистина правеше впечатление, бяха очите на четирите жени. Леките бръчици можеха да се появяват и изчезват, скулите, устните и носовете можеха да се променят с пластични операции. Но очите си оставаха същите. Тъмнокафяви като разтопен шоколад. Тъжни. Съблазнителни. Омагьосващи.

Първия път, когато ги видя, Дани развързваше Анджела Джейкс от трупа на съпруга й. Изпадаща в безсъзнание и събуждаща се, тя отвори тези очи и го погледна. И животът на Дани се промени завинаги.

Години по-късно същите тези очи бяха подмамили сър Пиърс Хенли към смъртта му.

Бяха хипнотизирали Дидие Анжу.

Бяха очаровали Майлс Баринг.

Бяха превърнали Мат Дейли в обезумял от любов глупак.

Бяха подиграли инспектор Лиу.

Всяко от лицата на жените бе различно. Но очите ги издаваха.

Азраел не е той, а тя.

Те всичките са една и съща жена.