Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (22)

22.

Дани Макгуайър се сгуши в пухеното си яке и се приготви за борба със студа, докато вървеше из оживените улици на Куинс. Беше едва краят на септември, но Ню Йорк вече бе в лапите на първото есенно застудяване. Над главата на Дани пожълтелите листа, покрити със скреж, потръпваха от мразовития североизточен вятър. На ъгъла трима бездомници бяха наобиколили варел, в който гореше огън, и топлеха пръстите си над пламъците. Изглеждаше, че може да завали сняг. ФБР проявиха изненадваща щедрост и положиха всички възможни усилия да помогнат на Дани да проучи ранния живот на Лиза Баринг. Но това приличаше на пословичното търсене на игла в купа сено. Разполагаха само с това, което Дани им даде — снимка на Лиза, кръвната й група, вероятната й възраст (въз основа на датата на раждане от паспорта й) и приблизителното време, когато може би бе живяла в града като дете.

— Знаеш ли нещо за семейството й?

Дани поклати глава.

— Мислим, че има сестра, но не знаем подробности. Вярваме, че родителите са починали. Това е всичко.

Заместник-директорът сви рамене.

— Не е много.

— Знам. Съжалявам.

— Дай ми няколко дни и ще видя какво мога да открия.

Докато ФБР се трудеше усърдно, Дани прекара следващите четиридесет и осем часа в обиколки из Манхатън. Направи 116 телефонни обаждания до различни гимназии, но единственият отговор, който получи, бе: „Съжаляваме, но в досиетата ни няма такова име“. Отиде лично до отдела за превозни средства, до службата за социални осигуровки, главните офиси на шест банки и осем големи болници. Изпрати имейли със снимката на Лиза до „Таймс“, „Дейли Нюз“ и „Поуст“ и се зарови из местните новинарски истории за осиротели сестри и/или споменавания на Мароко и деца. Абсолютно нищо.

Потиснат и победен, той се върна в офиса на ФБР, където откри услужливия агент в същото мрачно настроение.

— Съжалявам. Но както казах, това е голям град и в него има безброй Лизи. Ако това изобщо е истинското й име. Говорим за анонимно хлапе, което може да е живяло тук преди двайсет години.

Дани въздъхна.

— Благодаря ти, че опита.

— Другото, за което се сещам, са починалите родители. Ако са умрели, когато тя е била малка и не е имала други роднини, може да е била вкарана в сиропиталище. Социалната служба обикновено не разделя братя и сестри, стига да не е особено наложително, така че, ако е имала сестра, вероятно са били изпратени някъде заедно. Искаш ли номера на нюйоркската социална служба?

Това беше вчера вечерта. След дългата нощ, прекарана пред компютъра, сега Дани скиташе из мразовитите улици на Ню Йорк и обикаляше лично сиропиталищата. Свел глава срещу вятъра, той провери картата на телефона си. Почти бе стигнал. „Буковете“ бе последната институция в списъка му. Поради затварянето на много домове за сираци заради липса на пари и промяната на щатската политика през деветдесетте години, насърчаваща настаняването на децата в приемни семейства, от сиропиталищата, действали през осемдесетте, бяха останали само дванайсет. Четири от тях бяха само за момчета. От другите осем Дани вече бе посетил седем. Две от тях изобщо не пазеха документация. От другите пет никое не бе приемало сестри на въпросните дати. В едното бе живяла Лиза с фамилното име Бенингтън, но тя в момента излежаваше трийсетгодишна присъда за въоръжен обир в затвор в Луизиана. Още една задънена улица.

„Буковете“ в Куинс беше най-голямото сиропиталище в града. Повечето домове преставаха да се грижат за децата след тринайсетгодишна възраст, тогава ги изритваха на улицата или ги изпращаха при семейства. Грозната викторианска сграда от червени тухли напомни на Дани за роман на Дикенс. Но когато влезе вътре, обзавеждането се оказа учудващо весело. Някой обещаващ художник бе изрисувал пъстри бордюри по стените на рецепцията. През двойната стъклена врата в края на коридора Дани видя група младежи, струпани около джага, и друга група, състояща се от момичета, които гледаха „Американски идол“ по телевизията и крещяха весело към екрана.

Виждал съм и по-лоши места, където да пораснеш, помисли си Дани, като се сети за улиците в Източен Ел Ей, където работеше на млади години, и за мизерните квартали на Лион. Може би тези деца тук имаха късмет.

— Господин Макгуайър? Аз съм Каръл Бингам, директорката. Искате ли да поседнете в кабинета ми?

В началото на четиридесетте, с къса руса коса, хубаво лице и стегната фигура, издокарана във вълнен костюм на „Ан Тайлър“, Каръл Бингам изглеждаше делова и организирана. Очевидно бе повече администратор, отколкото майчинска фигура, но вероятно децата на тази възраст се нуждаеха точно от това.

Дани обясни целта на посещението си. Направи си труда да отбележи, че издирваната от него жена не е заподозряна в престъпление, но е връзката между четири зловещи убийства.

Каръл Бингам издърпа тежко метално чекмедже от старомоден шкаф за папки в ъгъла.

— Компютризирахме всичко от 1999-а нататък — обясни тя. — Информацията за годините, за които говорите, е тук.

— И никой не е вкарал информацията в електронните ви файлове? — учуди се Дани, като се вторачи отчаяно в планината разхвърляни пожълтели документи.

Каръл Бингам се усмихна мило.

— Да не сте доброволец за работата? Прав сте, разбира се. Би трябвало да въведем и старите документи. Но истината е, че не разполагаме нито с нужния бюджет, нито с време — каза тя и погледна часовника на стената. — Имам среща с няколко бюрократи от Олбъни след десет минути в главната зала. Ще можете ли да се оправите сам?

— Разбира се — отговори Дани с благодарност. — Надявам се да не досаждам прекалено дълго.

Надеждата се оказа напразна. Беше невероятно какво гигантско количество хартия можеше да се натъпче в едно-единствено метално чекмедже. Актове за раждане, медицински картони, доклади от социалните служби и полицията лежаха до частни писма, детски рисунки и дори стари обвивки от шоколад. Нямаше никакви етикети и макар някои от официалните документи да носеха дати, очевидно никой не си бе направил труда да подреди бъркотията.

След два безплодни часа едно хлапе влезе и подаде на Дани чаша кафе. Младежът беше на около шестнайсет години, слаб и непохватен, а една трета от лицето му бе покрита с акне. Но гледаше Дани в очите, докато говореше — винаги добър знак — и по чертите му личеше, че щеше да стане хубав мъж.

— Госпожа Бингам ме помоли да ви помогна, ако имате нужда — каза той.

Дани вдигна очи от планината хартии.

— Не, няма нужда. Ако знаех какво търся, да, но няма смисъл и двамата да си губим времето.

— Всичко това са документи от осемдесетте, нали? — попита момчето.

Дани кимна.

— Прегледахте ли старите годишници? Ако не друго, поне ще ви накарат да се засмеете. Дрехите им са били направо трагични.

Хлапето грабна стол, сложи го на висок шкаф, покатери се, свали купчина дебели черни папки и ги стовари на пода до Дани.

— Отделно ли ги държите? — попита Дани.

— Разбира се — отговори момчето. — Може и да е малко тъжно — добави то, — но понякога ги използваме да играем на „Секси или не“. Нали знаете онази интернет страница, където вкарвате снимката си и децата могат да гласуват дали сте привлекателен или не? Нещо подобно. Както и да е, тези са от осемдесетте години.

Момчето си тръгна, а Дани запрелиства новооткритото си съкровище. Не че сериозно очакваше да види снимка на младата Лиза Баринг. Но поне това бяха снимки с имена.

Доста години липсваха. Книгите прескачаха от 1983 до 1987 и от 1989 до 1992. Чак когато отвори деветата папка, го видя.

Снимката имаше дата, а модата бе така кошмарна, както го бе предупредило момчето. Лицето, вторачено в Дани, бе много по-младо, отколкото го помнеше, разбира се, и не така лустросано. Зъбите не бяха съвсем прави, а косата бе дълга. Но бе лице, което Дани Макгуайър никога не би забравил. Дългият орлов нос. Царствената извивка на устните. Арогантният блясък в лазурносините очи. Под снимката женска ръка бе надраскала „Секси“, придружено от няколко удивителни.

Да, бил е секси дори тогава. И определено го е знаел.

Над снимката имаше надпис: „Франсис Мансини — вероятно ще преуспее в Холивуд“.

Но Дани Макгуайър го познаваше под друго име.

Лайл Реналто.

 

 

Клеър Майкълс се зачуди дали да се обади. Чувстваше се виновна, но трябваше да направи нещо. Тревожеше се страхотно за брат си и нямаше представа към кого друг да се обърне. Тя набра номера.

— Ало?

Дани Макгуайър прозвуча изключително жизнерадостно и по някаква причина това стресна Клеър.

— Ааа… здрасти — заекна тя. — Аз съм. Клеър Майкълс. Сестрата на Мат… Запознахме се.

— В Ел Ей, разбира се. Вие сте сестрата на Мат Дейли — любезно каза Дани.

— Точно така. Имате ли новини от него?

Дани застина. Защо Клеър му задаваше подобен въпрос? Нали Мат живееше в дома й?

Честно казано, последното, за което Дани Макгуайър искаше да мисли в момента, бе Мат Дейли. След като се натъкна на снимката на Лайл Реналто или Франки Мансини, той възбудено се хвърли да издирва Каръл Бингам. Директорката го запозна с Мариан Уайтс, една от готвачките в сиропиталището, която бе работила там по времето на Мансини.

Дани не очакваше много от нея, но се оказа, че възрастната дама имаше невероятна памет и успя да му посочи и друго лице, принадлежащо на приятел на Мансини.

— Тези двамата бяха страшно близки — каза тя.

Името на другия младеж бе Виктор Дубленко. Бързо обаждане до нюйоркската полиция разкри, че Дубленко бе добре познат на ченгетата като сводник и от време на време дребен търговец на дрога, все още жив и в момента вън от затвора, живеещ в Куинс, на около шест пресечки от „Буковете“. Дани се канеше да тръгне към апартамента му, когато Клеър му звънна.

Той неохотно върна вниманието си към Мат Дейли.

— Не, не съм го чувал, откакто го видях в дома ви. Не е ли при вас?

— Ако беше при мен, нямаше да ви се обаждам, нали? — рязко попита Клеър. — Съжалявам. Не исках да си го изкарвам на вас. Но се тревожа за него. Снощи ми остави съобщение на гласовата поща, което ми звучи адски странно.

— Каза ли ви къде се намира?

— Да. В Италия.

— Италия ли?

— Аха. По крайбрежието на Амалфи. Бил научил нещо за човека, който може да е отвлякъл Лиза. Честно казано, изненадана съм, че е имал пари за самолетен билет. Господ знае как оцелява там.

Сърцето на Дани се сви. Мат му се бе заклел, че няма да тръгне да преследва онзи маниак сам. Сега, когато шефовете в Интерпол официално одобриха операция „Азраел“, последното, от което Дани се нуждаеше, бе психически нестабилният Мат Дейли да се намеси в случая, да се забърка с потенциалните свидетели и да укрие важни улики. Мат изобщо не му бе споменал за „италианска следа“, когато се видяха за последен път.

— Каза ли нещо друго?

— Много неща, но както ви казах, дрънкаше несвързано. Каза, че любовникът на Лиза не бил неин любовник, а бил гей. И тя го познавала още преди да се запознае с Майлс, което по някаква причина Мат смяташе за важно. Но онзи не можел да бъде Азраел, а вие и останалите ченгета вървите по погрешна следа. Кой, по дяволите, е Азраел?

— Никой — отговори Дани. — Кодово название. Не се тревожете за това.

Той обаче също се разтревожи за Мат, не само професионално, но и лично.

— Благодаря, че ми се обадихте — каза той на Клеър. — В момента отивам на важна среща, но после ще се опитам отново да се свържа с брат ви. Междувременно, ако чуете нещо ново, каквото и да било…

— Ще ви уведомя веднага. Той не е… не е в опасност, нали?

Дани долови страха в гласа й.

— Не — бързо излъга той. — Не мисля така. Но за всеки случай ще звънна на полицията в Амалфи. Ще ги помоля да го държат под око.

Разговорът с Клеър Майкълс го притесни. Дали Мат Дейли наистина бе открил нещо ценно за любовника на Лиза? Без да поговори с него, бе невъзможно да разбере каква част от онова, което бе споделил със сестра си, бе истина и каква част бе плод на развинтената му фантазия. Когато стигна до апартамента на Дубленко, мислите му бяха напълно объркани.

Лайл Реналто. Франки Мансини. Каква връзка можеше да има момчето от снимката с Италия и Лиза Баринг? Защо изобщо Дани бе тук?

Пет минути по-късно Виктор Дубленко явно си зададе същия въпрос, вторачен в посетителя си от мърлявото, тапицирано с мушама кресло.

— Нямам какво да кажа.

Всекидневната на Дубленко беше отвратителна гнусна дупка, претъпкана с мръсни възглавници, игли, увехнала марихуана и недоядена храна. Двете спални надолу по коридора бяха по-чисти. Клиентите очакваха определен стандарт на хигиена и Дубленко им го осигуряваше. Спалните бяха за бизнес. Но за себе си Виктор се задоволяваше да живее в мръсотия.

— Не обичам ченгета.

Дани Макгуайър сви кротко рамене.

— Аз пък не обичам сводници. Но какво да се прави? Ние двамата сме трудова опасност един за друг.

Виктор Дубленко се засмя, дрезгав гърлен звук, който бързо премина в свирепа кашлица. Той извади носна кърпа от джоба си, изплю нещо скверно в нея и я натъпка обратно.

— Значи не се харесваме. Но все пак можем да работим заедно. Ти плащаш, аз говоря.

Точно в този момент много младо и кльощаво момиче по шорти и елече влезе в стаята със замаян вид. Виктор Дубленко му изръмжа нещо и момичето забърза навън като уплашен бръмбар. Горкото дете, помисли си Дани. Не можеше да е на повече от петнайсет години. Гадеше му се от боклуци като Дубленко, но си напомни защо бе тук и колко живота вероятно зависеха от информацията на руснака, затова си прехапа езика. Извади пачка петдесетачки от джоба си, наплюнчи пръсти и се направи, че ги брои, преди да ги прибере обратно.

— Предпочитам вие да говорите, а аз после да платя, ако нямате нищо против, господин Дубленко.

Без да сваля очи от джоба с парите, сводникът попита спокойно:

— Е, какво искате да знаете?

Дани му подаде снимката от стария годишник.

— Помните ли този човек?

— Господи! — ухили се Дубленко, разкривайки грозни зъби, повечето със златни корони. — Франки Мансини. Откъде, по дяволите, изровихте това?

Зловещата кашлица го връхлетя отново. Дани Макгуайър изчака Виктор да прочисти съсипаните си от цигарите дробове, хриптейки като риба на сухо.

— От „Буковете“. Бях там по-рано. Госпожа Уайтс спомена, че вие с Франки сте живели в дома между 1986 и 1988 и сте били близки приятели. Вярно ли е?

Виктор Дубленко присви зелените си очи.

— Госпожа Уайтс? Дъртата кучка е още жива, а?

— Вярна ли е информацията, господин Дубленко?

Виктор кимна.

— Знаете доста за миналото ми, детектив. Поласкан съм.

Дани не си направи труда да прикрие презрението си.

— Честно казано, никак не се интересувам от миналото ви, а от Франки Мансини. Кога го видяхте за последен път?

Дубленко поклати глава.

— Преди дълго време, човече. Преди много години. Може би двайсет?

— Къде?

— Тук, в Ню Йорк. Преместиха го в друг дом година след като тази снимка бе направена и поддържахме връзка известно време. Но после той си намери работа някъде на запад и край.

На запад. Ел Ей… Където се бе превърнал в Лайл Реналто и се бе запознал с Анджела Джейкс… Където всичко бе започнало.

— И никога вече не се чухте?

— Не бяхме другарчета по кореспонденция — изсумтя Дубленко. — За какво го търсите? Да не е направил нещо нередно? Да не е обрал банка?

— Бихте ли се изненадали, ако го е направил?

Дубленко се замисли за момент.

— Хм, всъщност много бих се изненадал. Винаги съм смятал, че той ще се справи добре.

— Защо мислите така?

— Ами беше много умен. Чужди езици, математика, справяше се отлично с всичко. А и погледнете го. С такова лице животът ти е лесен.

Думите можеха да се изтълкуват като завистливи, но в тона на Дубленко нямаше горчивина и враждебност. Точно обратното. Бе изпълнен с възхита. С носталгия. Дори с обич.

— В какъв смисъл лесен? Имате предвид, че е имал успех с момичетата?

Жабешките черти на Дубленко се изкривиха в широка усмивка.

— Франки не се интересуваше от момичета, детектив. Не беше от този отбор, ако разбирате какво имам предвид.

По гърба на Дани пробяга тръпка. Какво му бе казала Клеър Майкълс за обаждането на Мат Дейли от Италия? „Любовникът на Лиза не е неин любовник. Бил гей. Не може да е Азраел. Вървите по грешна следа.“

— Не твърдя, че жените не се интересуваха от него. Кучките го преследваха неуморно. Но както казах, Франки беше умен. Използваше това в своя полза.

Дани си припомни Лайл Реналто и начина, по който бе нахлул в живота на Анджела Джейкс, бе я накарал да му вярва и вероятно дори я бе подмамил към смъртта й.

— По какъв начин ги използваше?

— Ами нали знаете. Караше момичетата да му вършат услуги, да му правят подаръци, да го покриват, когато не спазваше вечерния час. Разни такива дреболии. Но не си падаше по жените, ако схващате думите ми.

На Дани му писна от неособено фините евфемизми на Дубленко.

— Разбирам, Дубленко. Франки е бил гей.

— Да, беше гей, но и нещо повече. Имах чувството, че жените просто го отвращаваха. Не само сексуално, но и като хора. С изключение на принцесата, разбира се.

— Принцесата?

Лицето на Виктор доби кисело изражение.

— Принцеса София. Така я наричаше. Господ знае какво беше истинското й име. Франки беше луд по нея.

— Не одобрявахте ли връзката им?

— А, пълна глупост — небрежно размаха ръка Дубленко. — Просто дивотия. Помня как Франки ми разказваше, че тя произхождала от кралското мароканско семейство. Да бе! Как тогава се бе озовала по бруклинските улици?

Дани се поколеба. Думите на Дубленко му напомниха нещо, но не можеше да се сети какво.

— Напуснах „Буковете“ преди София да пристигне там, но я срещнах веднъж, точно преди Франки да напусне града. Беше страхотна малка кучка. Чух, че преди да се запознае с Франки, мъжете от персонала в предишното й сиропиталище си я менкали като надуваема кукла и чукали кралския й задник — похотливо се изхили Дубленко. — Беше поредната курва, здраво използвана стока, но Франки не искаше и да чуе. Наричаше я „принцесата ми“. Тя направо го омагьоса.

След като се увери, че Дубленко му бе разказал всичко, което знаеше, Дани му плати и хвана такси обратно до хотела. Навън бе тъмно и кошмарно студено. Той се прибра в топлата си стая, заключи вратата, метна бележките, куфарчето и касетофона си на леглото и провери съобщенията си. Нищо интересно. След кратко обаждане до Селин — за трета вечер поред Дани обясняваше на гласовата поща на жена си колко я обича и колко му липсва — и още един неуспешен опит да се свърже с Мат Дейли, той набра номера на Клеър Майкълс.

— Този гей, когото Мат спомена, любовника на Лиза… Каза ли ви името му?

— Не мисля така — отговори Клеър. — А, чакайте, май спомена нещо. Франко? Франческо? Възможно ли е?

Дани затвори, съблече се и скочи под душа. Горещата струя вода винаги му помагаше да мисли. Имаше чувството, че са му дали многобройни парченца от мозайката и ако успееше да ги сглоби, щеше да получи нужния отговор. Проблемът бе, че не търсеше точно тези парченца.

Пристигна в Ню Йорк, за да намери информация за миналото на Лиза Баринг. Вместо това научи много за миналото на Лайл Реналто. Само че нямаше никакъв Лайл Реналто, а Франки Мансини. Франки Мансини… който беше гей… значи не можеше да е убиецът изнасилвач, нали?… но пък който очевидно бе свързан с Лиза Баринг. Макар и не като неин любовник. Точно както Франки не е бил любовник на „принцеса София“, която и да бе тя. Точно както Лайл Реналто не бе любовник на Анджела Джейкс. Всичко беше свързано, но всяко звено от веригата само описваше пълен кръг, вместо да се свърже с останалите.

Лиза… Лайл… Франки.

Лиза… Анджела… София.

Какво не виждаше?

И не само хората описваха пълен кръг, но и местата. Ню Йорк, Лос Анджелис, Хонконг, Италия, Ню Йорк. И Мароко. Точно така. Според Дубленко принцеса София твърдяла, че произхожда от Мароко. А Мат Дейли и Лиза Баринг се канеха да избягат там, преди Лиза да изчезне.

Дали Мароко бе важно, или бе само съвпадение? Главата го заболя от напрежение.

Избърса се, седна на леглото и се вторачи в снимката на Франки Мансини. Лайл Реналто му се усмихна подигравателно. Франки беше по-млад от Лайл, лицето му — по-окръглено и детско. Но въпреки разликите определено бяха един и същи човек.

Инстинктивно, без да знае защо, Дани включи компютъра и отвори снимката на Лиза Баринг, изпратена му от инспектор Лиу. Снимката, която бе дал на нюйоркската полиция и другите агенции в града. Загледа се в лицето на Лиза, втренчено и дълго, сякаш очакваше то да му проговори и да разкрие тайните си. Най-после се съсредоточи върху очите й. Очите, които бяха омагьосали Мат Дейли и Майлс Баринг и ги бяха превърнали в нейни роби. Те напомниха на Дани за други очи, които бе видял преди много време.

И внезапно истината се разкри. Буквално се вторачи в него.

Дани Макгуайър вдигна телефона с разтуптяно сърце.

Как бе могъл да е толкова сляп?