Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (21)

21.

Дейвид Айшаг погледна през прозореца на кабинета си на двайсет и третия етаж на сградата в централния делови район на Мумбай и се ухили като идиот.

Дейвид Айшаг не беше идиот. Роден от индийска майка и английски баща от еврейски произход, Дейвид Радж Осман Капири Айшаг беше един от най-уважаваните предприемачи от неговото поколение. Беше завършил инженерство в Оксфорд и Масачузетския технологичен институт и бе основател и президент на „Айшаг Електроникс“, най-проспериращата компания в Индия за експорт на хардуерни елементи. Четиридесет и осем годишен, макар да изглеждаше много по-млад, с гладката кожа с цвят на кафе на майка си и изсечените патрициански черти на баща си, Дейвид беше красив, умен и неприлично богат. Макар да се смяташе за индиец — „Айшаг Електроникс“ имаше офиси из целия свят, но кулата в Мумбай щеше да е щабът му завинаги — в действителност Дейвид бе истински космополит. Отгледан в Индия, образован в Англия и Америка, възпитан в цели три религии — християнството на майка му, юдаизма на баща му и индуизма на родината му, Дейвид можеше да си намери място навсякъде. Не само гениалните му академични способности, но и глобалният му поглед върху света, както и умението му да общува с хора от всички култури, го бяха направили деловия феномен, който беше в момента.

Тази сутрин обаче прочутата му делова прозорливост спеше.

Тази сутрин единственото, за което Дейвид Айшаг можеше да мисли, бе красивото лице на жена.

 

 

Запознаха се преди два месеца на благотворителен бал. Беше една от онези скучни, помпозни официални сбирки в „Оберой“, където надути бизнесмени наддаваха стотици хиляди долари за абсурдни печалби от томбола, за да „съберат пари за уличните деца“, но най-вече за да се изфукат пред приятелките си. Обикновено Дейвид избягваше тези събития. Даваше много пари за благотворителност, анонимно и чрез банкови преводи като всеки почтен човек, и не се интересуваше ни най-малко от това да бъде преследван из балната зала от десетки алчни хубавици. Жените по тези събирания бяха по-лоши и от мъжете, безсрамни златотърсачки с инжектирани с ботокс лица и празни черепи. Можеха да помиришат богатството ти от другия край на стаята, досущ полицейски кучета, обучени да откриват дрога. Тези жени го плашеха.

За съжаление поради факта, че бе важен член на бизнес обществото в Мумбай, от време на време Дейвид трябваше да се явява по подобни мероприятия. И тази вечер за първи път той се зарадва, че го бе направил.

Видя я до маса в ъгъла. Имаше същия отегчен вид като него. Но не с надменното пресилено отегчение на манекенките, които го зяпаха, когато влезе, запленени до такава степен от собствената си красота, че смятаха всички останали за по-нисши от тях, а с искрената досада на интелигентен човек, озовал се до маса с кряскащи маймуни и задължен да води разговори с тях.

Беше семпло облечена в скромна черна рокля, но красотата й не се нуждаеше от накити. С високите си скули, бледа кожа и топли кафяви очи, с проста прическа на черната коса, тя излъчваше силна аура, която привлече Дейвид към нея. Жената улови погледа му и се усмихна.

Името й бе Сара Джейн Хюз. Беше учителка. Работеше за благотворителна организация, която образоваше децата от копторите в Индия. Беше ирландка, само няколко години по-млада от Дейвид и изключително забавна. Имитациите й на досадните инвестиционни банкери около масата оправиха настроението на Дейвид за няколко дни. А зашеметяващото й лице го накара да излиза от събрания по-рано, за да провери дали беше отговорила на обаждането му и дали се бе съгласила да излезе с него.

Не го беше направила.

Дейвид Айшаг бе ходил и с други момичета, които се правеха на недостъпни. Умните знаеха, че най-привлекателният и богат ерген в Мумбай надали щеше да се впечатли от прилепчиви жени. Но Сара Джейн не играеше роля. Беше наистина заета с децата в училището и с живота си. Нямаше представа кой бе Дейвид, когато се запознаха, а после, след като откри, просто не й пукаше.

Дейвид Айшаг си даваше сметка, че е влюбен. За него това бе любов от пръв поглед. Но след като Сара Джейн най-после се съгласи да излязат, му бе нужен цял месец, за да я убеди, че и тя изпитва същото. Тъкмо когато Дейвид бе започнал да се страхува, че работата няма да стане и таблоидите ще се окажат прави в твърденията си, че той просто не е от типа мъже, които се женят, той намери жената на мечтите си. Беше върховно и лудо щастлив.

Телефонът звънна.

— Една млада дама иска да се види с вас, господин Айшаг.

Сърцето на Дейвид запя. Сара Джейн! Трябваше да се видят за вечеря днес. След като тя прие предложението му за женитба миналата седмица — Дейвид искаше да я откара на най-романтичното място — Мавриций или поне Гоа, но тя категорично отказа да си вземе отпуск, така че накрая бе принуден да й поднесе пръстена по време на вечеря в „Шуан“, двамата имаха да обсъждат много неща. Но Дейвид знаеше, че ако му се наложи да чака още шест часа, за да се види с нея, нямаше да свърши никаква работа днес. Зарадва се страхотно, че тя си бе направила труда да дойде чак тук и да остави любимата си класна стая.

Но когато вратата се отвори, сърцето му се сви. Не беше Сара Джейн, а Елизабет Камерън, адвокатката му. Напълно бе забравил за срещата им.

Елизабет Камерън се усмихна.

— Благодаря, че се съгласихте да се видим.

Дейвид се опита да запази професионализма си, но разочарованието бе изписано на лицето му.

— Естествено, Елизабет. Какво мога да направя за вас?

Елизабет Камерън беше руса, привлекателна и амбициозна. Обещаваща млада адвокатка, тя знаеше колко важен е прочут клиент като Дейвид Айшаг за кантората й, да не споменаваме за собствената й кариера.

„Моля те, Господи, не му позволявай да убие вестоносеца“ — помоли се наум.

— Страхувам се, че новините не са добри. Госпожица Хюз ни върна документите, без да ги подпише.

— Аха.

Дейвид Айшаг определено бе изненадан. Въпросните документи бяха стандартен предбрачен договор. Сара Джейн бе поискала бърза сватба, някъде на усамотено и тихо място, без сложни подготовки. Точните й думи бяха: „Веднага след като оправиш документите, ще го направим“.

— Сигурна ли сте, че тя разбра какви са документите?

Елизабет Камерън се размърда неудобно на стола.

— Напълно сигурна. Тя ги прочете внимателно. Лично й ги връчих. Отговорът й беше… ами… — Тя зарови из ума си за подходящата дума.

„Откровено? За съжаление?“

— Говори, момиче — извика Дейвид с нетипичен за него гняв. — Какво точно каза тя?

Адвокатката преглътна мъчително.

— Ами… точно… каза, че не би се омъжила за вас дори да сте последният мъж на земята. Каза, че мога да ви върна проклетите договори заедно с това.

Адвокатката протегна ръка и му подаде великолепен годежен пръстен със сапфир и диаманти.

— Ако трябва да съм напълно откровена, след това тя предложи да вземете документите и пръстена и да ги…

— Да, да, схващам — прекъсна я Дейвид и скочи. — Къде беше тя, когато се видяхте? В училище ли?

Елизабет Камерън кимна мрачно.

— Не съм сигурна дали е разумно да отивате там сега. Тя беше страшно ядосана. Говоря ви като жена, а не като адвокат. Май трябва да й дадете възможност да се поуспокои.

— Сигурен съм, че съветът ви е добър — отвърна Дейвид, като облече сакото си. — За съжаление не съм в състояние да го последвам. Нали разбирате, госпожице Камерън, проблемът е, че обичам тази жена. И ако тя не се омъжи за мен, ще трябва да скоча през прозореца. Не е нужно да ви изпращам, нали?

 

 

Колегите на Сара Джейн никога не я бяха виждали толкова ядосана. Всъщност никога досега не я бяха виждали ядосана.

Шинийд, помощник-учителката, каза:

— Вероятно е само недоразумение.

Рейчъл, директорката, я посъветва:

— Вземи си почивен ден, Сара. Иди се разбери с него.

Но Сара Джейн не искаше да взема почивен ден. Искаше да забие шило в черепа на Дейвид Айшаг. Да, любовта им бе светкавична и луда. Да, в много отношения все още се опознаваха. Но ако Дейвид си мислеше, че тя ще започне съвместния им живот с подписването на някаква ужасна брачна застрахователна полица, очевидно изобщо не я познаваше.

Училището, където Сара Джейн преподаваше, бе едностайна постройка, нещо като барака, в сърцето на копторите в Дарави. Над един милион души живееха в тази воняща сбирщина от тесни улички и самоделни бараки, разпростряна на около квадратен километър между Махим в източната част на Мумбай и Зион на запад. Две трети от населението бяха деца, по-малко от пет процента от които получаваха каквото и да било образование. Двестате хлапета, натъпкани в училището на Сара Джейн всеки ден, бяха избраните. Щастливи, че са там, нетърпеливи да научат нещо и, в много случаи, забележително умни. Въпреки липсата на условия и зверската горещина, в която се трудеха, Сара Джейн и колегите й смятаха, че са осъществили мечтата си за работа.

Запознанството й с Дейвид не бе променило това. Всекидневният му живот бе напълно различен от нейния. Но това бе едно от нещата, които Сара Джейн харесваше в Индия. Беше място на крайности, място, където любовна връзка като тяхната можеше да процъфти. Разбира се, вероятно за нея бе по-лесно да разсъждава така, гледайки нагоре към света на Дейвид, отколкото за него. Той може да беше тъмнокож и второто му име да беше Радж, но когато ставаше дума да живееш и работиш сред бедните, Сара Джейн бе повече индийка от него. Дейвид бе посетил училището само веднъж. Страхът, сгърчил лицето му, когато се разхождаха из Дарави, бе развеселил страхотно Сара Джейн.

Това беше второто му посещение. Когато влезе в претъпканата класна стая, той изглеждаше по-уплашен, отколкото първия път, макар и по различна причина.

— Може ли да поговорим?

Двеста бъбрещи хлапета замлъкнаха едновременно. Приятелят на госпожица Хюз бе от друга планета, богат и хубав, облечен в костюм, какъвто родителите им не биха могли да си позволят, дори цял живот да работеха само за него.

— Не.

— Моля те, Сара. Важно е. Не знам какво ти е казала Елизабет, но…

— Не обвинявай адвокатката си! — извика Сара Джейн. — Ти си я изпратил.

— Да, така е. Но моля те, позволи ми да ти обясня.

— Преподавам.

— Добре.

Макар и уплашен до смърт от мисълта, че може да я загуби, Дейвид Айшаг не бе нахален. Той придърпа дървен стол, настани се и скръсти ръце.

— Ще почакам.

Чакането беше дълго. Час. Два. Три. Горещината беше непоносима. Дейвид свали сакото и вратовръзката си, а накрая и обувките. Копнееше да съблече и потната си риза, но си даваше сметка, че стриптийзът не би му помогнал да умилостиви Сара Джейн. Бездруго й бе доста трудно да задържи вниманието на хлапетата. Ако индийците обичаха нещо, от какъвто и произход да бяха, то бе добрата сапунена опера. Днес следобед президентът на „Айшаг Електроникс“ им осигуряваше желаното вълнение, докато чакаше като наказано дете да се обясни на учителката.

Най-после заниманията свършиха. Шинийд и Рейчъл изчезнаха. Влюбените останаха сами.

— Защо дойде тук, Дейвид? Какво искаш?

Очите на Сара Джейн още блестяха ядосано. Дейвид подбра думите си внимателно.

— Теб. Искам теб.

— Да, при твоите условия.

Сара Джейн събра учебниците си и започна да ги прибира нервно в куфарчето.

Дейвид сложи ръка на рамото й.

— Няма да ти позволя да си тръгнеш заради някакво тъпо недоразумение. Искам те, Сара Джейн. При всякакви условия.

За момент на лицето й се изписа истинска тъга.

— Дори не ме познаваш.

Дейвид се сви като ужилен.

— Как можеш да кажеш такова нещо?

„Защото е истина. Защото самата аз едва познавам себе си понякога. Играя роля, водещата роля в живота ми, но някак си получавам само половината от сценария.“

— Ако наистина ме познаваше, щеше да знаеш, че не ми пука за проклетите ти пари.

— Знам това — запротестира Дейвид.

— Защо тогава се нуждаеш от предбрачно споразумение? Със същия успех можеше да ми напишеш писмо, в което да ми кажеш: „Не ти вярвам“.

Дейвид заскуба косата си отчаяно.

— Имуществото ми възлиза на около един милиард долара, Сара Джейн. Независимо дали това ти харесва или не, то води до определени усложнения. Акционери, гаранти, данъчни. Не мога просто да се оженя, без да обърна внимание на отговорностите си.

— Е, вече няма нужда да се тревожиш за това, нали? Защото няма да се женим!

Дейвид не се бе разправял с толкова неразумно упорита жена откакто се раздели с колежанската си приятелка Анастасия. По ирония на съдбата, Анастасия бе единственото друго момиче, в което някога се бе влюбил. Но когато забременя с детето му, тя не само отказа да се омъжи за него, но и реши да скъсат, тъй като настояваше, че той бил прекалено незрял за баща. Тя се върна при родителите си в Москва, където роди момиченце, и прекъсна връзка с него. По времето, когато Дейвид се съвзе достатъчно, за да отлети до Русия и да настоява да види дъщеря си, Анастасия бе изчезнала. Без писмо, без нов адрес, без нищо.

Той не възнамеряваше да повтори грешката си.

— За бога, Сара Джейн — изстена, като я привлече към себе си и отказа да я пусне. — Мислех, че имаш точно това предвид, когато ми каза да оправя документите. И през ум не ми мина, че ще се разстроиш толкова.

— Мислеше, че говоря за предбрачно споразумение?

— Документите, които Елизабет ти донесе днес, са съвсем стандартни. Особено за човек в моето положение. Но допуснах грешка. Съжалявам. Вярвам ти напълно. И имам нужда да си моя жена.

Той я целуна нежно. Въпреки яда си Сара Джейн се разтопи. Дейвид беше толкова добър човек. Почтен. Привлекателен. Силен. Напомняше й на някого, на мъж, когото трябваше да забрави. Всичко бе толкова объркано, че й бе трудно да различи редното от грешното.

Дейвид прошепна в ухото й:

— Моля те, кажи, че ще се омъжиш за мен.

— Без предбрачно споразумение? — прошепна Сара Джейн в отговор.

— Без предбрачно споразумение.

 

 

Мат Дейли седеше на пристанището в Позитано, отчупваше залъци пресен хляб и ги ядеше бавно. Хлябът беше великолепен, подправен с розмарин и морска сол, мек и пухкав под хрупкавата коричка. Мат би изял целия с радост, но знаеше, че му се налага да пести.

Беше в Италия от десет дни и парите му се топяха с кошмарна скорост. Малкото, което Ракел му бе оставила след развода, едва би стигнало за един шоколад. И определено не можеше да му стигне в страна, където трябваше да платиш две евро само за да използваш обществена тоалетна и където бензинът бе на цената на течна платина. Ресторантите бяха абсолютно недостъпни. Последните два дни Мат бе преживял на сандвичи със салам и вода от чешмата, но вече месото, дори и най-евтиното, бе лукс. Беше заменил скромната си стаичка в местен пансион за хостел, който бе на половин цена, но изглеждаше като затвор с общи душове и тоалетни, легла на два етажа и задължително прибиране преди полунощ. А след всичко това не бе по-близо до откриването на загадъчния любовник на Лиза, отколкото когато пристигна.

Е, плюсът бе, че поне кошмарите бяха престанали. Ако се събудеше, викайки името на Лиза в два през нощта, както бе правил в дома на сестра си, веднага щяха да го изритат от хостела.

„Кошмарите спряха, защото правя нещо — реши той. — Не седя да плача, а се опитвам да намеря гадното копеле и да я спася.“

Мат мислеше за Лиза непрестанно. Но поне се бе научил да потиска страховете си. Всеки час, прекаран в тревоги за това какво й се бе случило или й се случваше в момента, бе загубено време.

Ако се скапеше, Лиза щеше да остане съвсем сама.

Въоръжен с разпечатка на снимката от лаптопа на Лиза, Мат посети всеки хотел в града — от мизерния пансион „Каза Гилермо“ до величествения „Сан Пиетро“.

— Всички резервации са поверителни — заяви високомерната администраторка в „Сан Пиетро“. — Не даваме информация за гостите си.

— Никога не съм я виждал — изсумтя отегченият чиновник в „Каза Гилермо“.

— Не мисля, че се е мяркала тук. Но петдесет евро може да освежат паметта ми — ухили се дебелият управител в пансион „Британия“, като потри алчно ръце.

Мат се въздържа. Очевидно мазният идиот не познаваше Лиза. Пък и Мат не можеше да си представи тя да се настани в дупка като „Британия“, независимо дали бе разорена или не.

След като грижливо прибра остатъка от хляба в найлонов плик, който натъпка в раницата си, Мат се отправи обратно към стария град. Трябваше да се види с още един човек. И ако от това не излезеше нищо, щеше да напусне Позитано, да се върне в Хонконг и да види какво щеше да открие там.

Връзката бе осъществена чрез една от камериерките в „Сан Пиетро“. Станала свидетелка на грубото отношение на администраторката, тя го бе съжалила и последвала до колата му.

— Ако търсите клюки за посетителите на хотела, трябва да поговорите с Микеле — посъветва го тя. — Микеле вижда всичко и чува всички тайни.

Микеле бе работил като барман в най-скъпия хотел в Позитано до миналата година, когато бе уволнен за дребна кражба. Безработен оттогава, той се бе пропил и изпитваше дива омраза към управата на „Сан Пиетро“, което не го правеше идеален източник на информация. Но просяците не могат да избират, а в този момент Мат Дейли определено бе просяк, буквално и преносно.

Микеле живееше в мизерен апартамент над магазин за риба. Мат намери мястото лесно. Дори ако камериерката не му бе дала указания, вероятно щеше да го открие по миризмата. Вонята на скумрии и сардини, смесена с пот и урина от задната уличка, го накара се задави.

— Влез. Валерия ми каза, че ще дойдеш.

Мъжът, който отвори вратата, бе по-млад, отколкото Мат очакваше, и значително по-хубав. Той бе очаквал алкохолизиран мърляч на средна възраст, но с изключение на наболата брада и леко зачервените очи, Микеле Даниеле изглеждаше в чудесна форма.

— Чух, че търсиш някого — каза той.

— Да.

Вътре в апартамента доказателствата за объркан живот бяха по-очевидни. Празни кутии от доставена храна покриваха пода заедно с празни бирени бутилки и стари вестници. Полупразна бутилка скоч стоеше до мивката в кухнята.

Как красиво и стегнато хлапе като това е провалило живота си по този начин, запита се Мат и откри, че изпитва съжаление към Микеле.

Подаде му снимката на Лиза. Барманът реагира незабавно.

— Да, познавам ги. Останаха около пет дни.

— Кога? — развълнувано попита Мат.

— В края на лятото. Преди две години.

Лятото преди Лиза да се омъжи за Майлс Баринг.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — отговори Микеле, като запали цигара и издуха дима в лицето на Мат. — Никога не забравям някого, с когото съм имал любовна връзка.

Мат се втрещи. Все едно го бяха халосали по главата с бейзболна бухалка.

— Правили сте секс?

Микеле кимна.

— Само веднъж.

Очевидно в миналото на Лиза имаше доста неща, за които Мат не знаеше. Беше го приел отдавна. Но че бе отишла на почивка в Италия с един мъж, а после бе скочила в леглото с първия хубав барман, който я бе поканил… е, от това болеше. Не беше тази Лиза, която помнеше.

— Онзи беше абсолютен задник — продължи Микеле. — Жесток, груб. Бях толкова насинен на следващия ден, че не можах да отида на работа.

Минаха няколко секунди, преди Мат да загрее.

— Имаш предвид… искаш да кажеш, че мъжът е бил твоят любовник?

Микеле се засмя.

— Разбира се! Не се занимавам с жени, сладурче. Не си ли личи?

Той намигна на Мат весело, но след няколко секунди настроението му се помрачи.

— Сигурен съм, че точно той се оплака в хотела за липсващите ръкавели. Сякаш бих могъл да докосна гнусните му вещи след начина, по който се отнесе с мен.

— Искам да съм съвсем наясно. Твърдиш, че мъжът от снимката е гей?

— Да, скъпи.

— Но е отседнал в хотела с тази жена? Като двойка?

— Аха. Женени. Не е нужно да си толкова шокиран — засмя се Микеле. — Често се случва.

Мат се отпусна на мърлявото канапе. След десет дни напразни издирвания за две минути той получи безценна информация от Микеле Даниеле. Ако барманът казваше истината и загадъчният любовник на Лиза бе гей, той не можеше да е убиецът от „Азраел“. Истинският убиец не само бе заклал мъжете, но и бе изнасилил съпругите им. Падаше си по секс с жени.

— Помниш ли имената на тази двойка? — попита той.

— Той ми каза, че името му било Лука. Жената обаче го наричаше другояче. Франко, Франческо… нещо италианско. Не узнах фамилията им, но в хотели има документация.

„Да, само че няма кой да ми я покаже.“ Интерпол обаче можеше да се сдобие с тези данни лесно, ако Мат решеше да сподели информацията с Дани Макгуайър. Освен това екипът на Дани разполагаше с достатъчно пари, за да тръгне по нови следи, нещо, което ужасно липсваше на Мат Дейли. Но Макгуайър му бе признал, че сътрудничеше на инспектор Лиу, а китаецът искаше да накисне Лиза. И това го правеше опасен. Правеше го враг.

— Защо се интересуваш от този тип? — попита Микеле. — Ако нямаш нищо против въпроса, разбира се.

— Интересувам се от жената — каза Мат. — Имам причина да вярвам… страхувам се, че може да е в опасност.

— Ако все още е с Лука, това е съвсем сигурно.

Микеле запали нова цигара и Мат забеляза, че ръката му трепери.

— Този тип беше странен. Страшен. Останах с впечатлението, че тя се страхуваше от него, когато ги видях на бара. Но едва след като спах с него, осъзнах защо. Честно казано, наистина се уплаших, че може да ме убие онази нощ.

— Помниш ли нещо друго за тях? Нещо, което да ми помогне да издиря този човек? Той говори ли за дома си, за приятелите си, за работата си? Или пък тя?

Микеле поклати глава отрицателно.

— Съжалявам, човече, не се сещам нищо.

Мат се надигна да си ходи. Когато стигна до вратата, Микеле извика:

— А, сетих се нещо! Вероятно не е важно обаче.

— Давай.

— Жената, съпругата на Лука. Мисля, че беше доста самотна. Както и да е, тя се сприятели с един от другите гости на хотела, често разговаряха, особено през последните няколко дни. Той беше стар човек, супербогат и съвсем сам тук. Спомням си, че старецът я попита откъде е семейството й и тя отговори, че е от Мароко.

Мат застина.

— От Мароко?

— Да. А това бе доста странно, защото момичето си беше чиста американка. Имам предвид, че ако тя беше от Северна Африка, аз съм от Нова Скотия.

— Би ли познал стареца, ако ти покажа снимка? — попита Мат с разтреперан глас.

— Нямам нужда от снимка — отговори Микеле. — Той оставяше най-щедрите бакшиши, които някога съм получавал, затова помня името му. Баринг. Майлс Баринг.