Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (20)

20.

Хотелът беше великолепен. Разкошно фоайе, коридори, застлани с червени кадифени мокети, зашеметяващ спа център в римски стил и апартамент, по-голям от повечето манхатънски жилища. Най-прекрасното бе гледката — през пристанището на Сидни към прочутата опера, която се издигаше като величествен кораб с опънати от вятъра платна.

Лиза винаги бе искала да дойде в Австралия. Но не по този начин.

— Какво има?

В ленения си панталон от „Ралф Лорън“ и синята копринена риза, той изглеждаше красив както винаги. С повече пари за харчене, отколкото бе имал преди, той бе развил скъп вкус към дрехи и часовници, които биха изглеждали крещящо върху друг мъж, но на него седяха добре. Но пък на него всичко изглеждаше добре.

— Нищо. Изморена съм.

„Изморена съм да гледам през рамо. Изморена съм от кошмарите, самотата, лъжите“ — довърши наум Лиза.

Стоеше до прозореца. Той се приближи до нея и започна да масажира раменете й.

— Да не би сексът с Мат Дейли да те е изтощил?

— Престани — рязко се тросна тя. — Той беше свестен човек. А и ти ме накара да се сближа с него.

Това беше вярно. Той бе наредил на Лиза Баринг да се сближи с американеца, за да открие какво знае. Инспектор Лиу очевидно се препъваше в тъмното, също като останалите детективи, с които си бе имал работа. Но Дейли беше различен. Не мислеше като ченге, а като човешко същество, като нечий син. А това го правеше опасен.

— Влюби се в него, нали?

— Не ставай абсурден — сряза го Лиза.

Не искаше да говори за Мат. Не и тук. Не и с него. Утешаваше се с мисълта, че след като бе напуснала Мат, той щеше да е в безопасност. И постепенно щеше да забрави за нея. Тогава можеше да се върне в Ел Ей и да възобнови живота си. Би дала всичко, за да може да направи същото!

Тя се завъртя към него.

— Слушай, направих каквото искаше. С Майлс. С Мат Дейли. Имам парите и мога да ги изпратя където кажеш. Ами твоята част от сделката? Кога мога да видя сестра си?

— Скоро.

— Скоро? Колко скоро? Обеща ми!

Той я сграбчи за гърлото. Лиза изскимтя от ужас. Как някога бе могла да се влюби в него? Да му се довери?

— Когато приключи, тогава. Когато всички виновни бъдат наказани.

„Виновните. Кои са виновните? Майлс беше ли наистина виновен? Заслужаваше ли да умре? Ами останалите? Мъжете, които уби преди всички тези години? Ами горките им жени?“ — трескаво се питаше тя.

Имаше време, когато и тя вярваше, че Майлс е виновен. Когато виждаше света по начина, по който той го виждаше. Но запознанството с Мат Дейли промени всичко това. Струваше й се, че Мат я бе събудил от кошмар и я бе върнал към действителността. Но вече бе прекалено късно.

Той я пусна и Лиза се свлече на пода, обляна в сълзи. Когато той се протегна отново към нея, тя се сви уплашено, но този път докосването му бе нежно — той просто избърса сълзите й.

— Не плачи, ангелче. Само още един. Обещавам. И всичко ще свърши. Би ли искала да отидеш в Индия?

— Не! — изхлипа Лиза. — Моля те. Не мога. Не искам.

— Напротив, искаш — погали я той по косата. — Просто първо трябва да си починеш. Както каза, изморена си. Но знаеш, че накрая ще ми помогнеш. Ние си помагаме. Не забравяй: сестра ти разчита на теб.

 

 

Дани Макгуайър зави надясно по „Клифуд“, наслаждавайки се на ветреца по лицето си и топлото калифорнийско слънце по гърба си, докато взетият под наем кабриолет фучеше нагоре по хълма. Отдавна не бе шофирал в Ел Ей и последните му спомени от града бяха толкова мрачни, че очевидно бе забравил колко го обичаше навремето. Брентуд бе особено красив на слънчевата светлина с чистите си и широки улици, обрамчени от цъфнали дървета във всички цветове, с приятните къщи в испански стил и грижливо поддържаните дворове с бели огради, с жълтите училищни автобуси и усмихнатите жители.

„Трябва да доведа Селин тук — зарече се той. — Веднага щом може да изтърпи да ме гледа отново.“

След откритието на Клод Демартен в лаборатория „Шомюр“ се оправиха отношенията не само с инспектор Лиу в Хонконг, но и с френската и английската полиция. Дори шефовете на полицията в Ел Ей внезапно се оказаха готови да сътрудничат на операция „Азраел“. В резултат на това Анри Фремьо най-после отпусна на Дани приличен бюджет, повече служители и свободата да посвети времето си на случая през следващите шест месеца. Дани се зарадва страхотно, но Селин избухна в сълзи, особено когато й съобщи, че заминава за месец в Съединените щати.

— Значи така се започва. Един месец тук. Шест седмици там. Ами ние, Дани? Ами бракът ни?

Беше положил страхотни усилия да й обясни. Откачен убиец бе на свобода. Човешки живот беше в опасност. Но отговорът й винаги бе един и същ: „Нека някой друг да ги спаси. Можеш да спасяваш живот и тук, в Лион, както правеше през последните пет години. Можеш да спасиш нас!“. Тя дори не дойде да го изпрати на летището.

Дани зави наляво по „Хайуд“ и избута брачните неприятности от ума си. Беше на път да се срещне с Мат Дейли в дома на сестра му и да види с какви улики за Лиза Баринг можеше да се сдобие. Изчезването й бе основната новина във вестниците в Хонконг и сега вече всички я подозираха в убийството на мъжа й. Дани Макгуайър бе резервиран. Единственото, което знаеше в момента, бе, че Лиза Баринг бе връзка, по-точно връзката с убиеца от „Азраел“. А пък Мат Дейли бе връзката с Лиза Баринг.

— Вие трябва да сте Макгуайър. Заповядайте, влезте.

Клеър Майкълс отвори вратата с недоверчив поглед. Беше руса като брат си и имаше същите открити и живи черти, макар в този момент лицето й да бе намръщено.

— Благодаря ви, че ми позволихте да дойда.

Тя го въведе във всекидневната.

— Мат е горе и се облича. Ще слезе след минута.

Клеър се накани да излезе от стаята, но си промени мнението.

— Вижте — каза тя на Дани с гневни сълзи в очите, — тази история с жената на Баринг просто го съсипа. Брат ми не е на себе си. Откакто се захвана с този тъп документален филм, се промени много, но когато се запозна с Лиза Баринг, направо откачи. Съсипа брака си, изгуби дома си, а сега и сърцето си. Честно казано, мисля, че не би могъл да понесе повече.

— Разбирам, госпожице Дейли.

— Майкълс. Госпожа Майкълс — поправи го тя рязко. — Омъжена съм. И не мисля, че разбирате, господин Макгуайър. Мат трябва да забрави за този случай. Трябва да изгради живота си отново. Защо просто не го оставите на мира?

В този момент Мат влезе в стаята. Дани не го бе виждал след срещата им в Лион миналата година и сега едва не ахна. Кльощав като пръчка, с хлътнали в пепелявото му лице очи и посивяла по слепоочията коса, Мат изглеждаше остарял с двайсет години. Нищо чудно, че сестра му се тревожеше.

— Здрасти, Дани.

Двамата се ръкуваха. Въпреки крехкия си вид Мат изглеждаше доволен от срещата.

— Здрасти, Мат.

Двете деца на Клеър се втурнаха в стаята и заподскачаха като кученца, опитвайки се да привлекат вниманието на вуйчо си.

Мат се завъртя към Дани.

— Хайде да седнем навън в беседката. Повечето ми документи бездруго са там, а и е по-тихо. Няма да ни безпокоят.

 

 

През следващите два часа двамата сравняваха бележките си. Дани разказа на Мат за последните разкрития по случая. ДНК пробите, липсващото минало на всички жени от „Азраел“, а наскоро и анонимни депозити на огромни суми в банковите сметки на две благотворителни организации за деца в Хонконг.

— Не сме сигурни дали са парите на Баринг. Трудно ни е да проследим произхода им. Но като се има предвид времето и количеството пари, това изглежда твърде вероятно.

Последната новина разстрои Мат.

— След като парите са депозирани, той няма причина да запази живота й. Ще я убие, както е убил другите!

Очите му се напълниха със сълзи.

— Как можах да заспя? Защо не чух нищо? Защо не усетих нищо? Той я е взел, Дани. Отнесъл я е от леглото ми. Мили боже!

Дани направи всичко възможно да го успокои.

— Да не прибързваме. Първо, не сме сигурни дали точно парите на Лиза са преведени на благотворителните дружества. Второ, не сме сигурни дали всички останали вдовици са мъртви. Няма нито един труп — подчерта Дани и Мат го изгледа с повдигнати вежди. — Трето, ти приемаш, че Лиза е била отвлечена. Но много по-логично е да предположим, че си е тръгнала по своя воля.

— Не! — Мат поклати глава отрицателно.

— Но, Мат — посочи логично Дани, — питието ти е съдържало приспивателно, нали? Тя трябва да го е сложила там. Имала е нужда да си в безсъзнание, за да може да се измъкне.

— Не! — извика Мат и удари с юмрук по масата.

Мозъкът му знаеше, че Макгуайър е прав, но сърцето не му позволяваше да го приеме или поне да изрече истината на глас.

— Лиза ме обичаше. Не би тръгнала по своя воля.

— Не твърдя, че е заминала доброволно. Може да е било по принуда. Може този тип да я държи с нещо.

Мат се вторачи в празното пространство.

— Щяхме да избягаме заедно. В Мароко.

Дани го зяпна втрещено.

— Щяхте да направите… какво?

— Лиу се опитваше да я накисне — промърмори Мат. — Трябваше да се измъкнем. Да изчезнем.

— Ами аз? — попита Дани възмутено. — И от мен ли щеше да изчезнеш? Аз не се опитвам да накисна никого, Мат. Искам само истината. Да разбера кой е извършил тези свирепи убийства, да узная какво е станало с жените. И какво може да се случва с Лиза Баринг в момента.

— Недей! — извика Мат, като запуши ушите си, затвори очи и се залюля напред-назад като дете, страдащо от аутизъм. — Не мога да го понеса.

Може би сестра му беше права. Може би наистина беше откачил.

После Дани си спомни в какъв мрак бе потънал самият той след изчезването на Анджела Джейкс. Но въпреки страховете на Селин той никога не бе обичал Анджела Джейкс по начина, по който Мат Дейли очевидно обичаше Лиза Баринг. Кошмарните мисли за това, как Анджела Джейкс е била измъчвана, изнасилена или убита, го бяха довели до ръба на нервна криза. Беше ли чудно, че Мат е мръднал?

— Всичко е наред — тихо каза той. — Ще я намерим. Но трябва да работим заедно. И трябва да ми обещаеш, че няма да направиш някоя глупост.

— Каква например?

— Да изчезнеш отново. Да тръгнеш да я търсиш сам. Единственото, което знаем за този тип, за убиеца, е, че е изключително опасен. Остави конфликтите на професионалистите. И заради себе си, и заради Лиза.

Мат отпусна глава на ръцете си.

— Не мога да не правя нищо. Не мога да седя, докато тя… тя… — Гласът му премина в стон.

— Не те моля да не правиш нищо — изтъкна Дани. — Моля те да ми помогнеш. Помогни ми, за да й помогнем на нея.

— Как?

— Като говориш.

Дани включи касетофона си.

— Разкажи ми за Лиза Баринг, Мат. Разкажи ми всичко, което знаеш.

 

 

По-късно през деня, в хотелската стая в Санта Моника, Дани Макгуайър се просна на леглото с огромна торба чипс и вписа всичко, разказано от Мат Дейли, в досието по случая „Азраел“.

Щеше да помоли Рихард Стури да се потруди над данните. Дани го уважаваше страхотно заради начина, по който немецът можеше да извлече сурова информация и да й вдъхне живот и смисъл, досущ грънчар, правещ скулптура от буца глина. Но Дани Макгуайър уважаваше и нещо, което Рихард Стури би презрял като суеверна тъпотия. Уважаваше инстинкта. Интуицията. Особено собствената си.

Какво в думите на Мат Дейли днес бе важно? Коя незначителна подробност му бе направила впечатление?

Без да се замисли, Дани затрака по лаптопа.

Ню Йорк. Мароко. Сестра.

Беше пристигнал в Ел Ей най-вече за да издири Лайл Реналто. Но днешната среща с Мат Дейли промени намерението му. Лиза Баринг бе ключът към цялата загадка. Ако научеше коя бе тя, имаше шанс да разбере и къде се намираше. А ако я намереше, щеше да открие и убиеца.

 

 

На няколко километра от него Мат Дейли също лежеше в леглото си, вторачен в екрана на компютъра.

Но не неговия собствен, а този на Лиза.

Беше се чудил дали да го предаде на Макгуайър тази сутрин. Може би експертите от Интерпол щяха да открият нещо, което той бе пропуснал. Но истината бе, че колкото и да харесваше Дани, Мат вече му нямаше доверие. Макгуайър бе свестен човек и сърцето му си бе на мястото, но не бе убеден в невинността на Лиза. Не бе признал, че я подозира, но Мат го усети по въпросите му, по израза на лицето му, по недоизречените неща.

Работата на Дани Макгуайър бе да намери убиеца и да го осъди. Мат Дейли също искаше това, но то вече не бе основната му цел. Основната му цел бе да спаси Лиза.

Откакто измъкна лаптопа й от Азия, Мат бе претърсил цялото му съдържание внимателно, от стари имейли до снимки, до файлове, търсейки нещо, което да му подскаже кой е любовникът на Лиза. Онзи, когото тя предпазваше. Онзи, който я бе откраднал от него. Но не откри нищо. Единствената му следа бе снимка от почивка, на която се виждаше Лиза, хванала някакъв мъж за ръка. По лицето й личеше, че снимката е сравнително нова — отпреди година или две, но не повече. Беше същата, каквато Мат я сънуваше всяка нощ. Но лицето на мъжа бе скрито от заслепяваща светлина. Много ярко слънце или светкавица от фотоапарат. И двамата носеха шорти и тениски и стояха пред стара пристанищна стена.

Мат увеличи снимката и отново я разгледа внимателно. Стената изглеждаше европейска. Европа през лятото. Знак в горния ляв ъгъл привлече погледа му. Той го увеличи, изчака образът да се фокусира, после го увеличи отново. Най-после видя една-единствена дума, изписана на ръка: „Gelato“^[1].

Италия! Бяха в Италия. Италианско пристанище. Някъде на крайбрежието.

Мат внезапно си припомни Бали. Седеше на терасата на вила „Мираж“ с Лиза… гледаха огъня… гледаха танца на пламъците в нощта, когато се любиха за първи път… Какво бе казала Лиза?

„Имахме такова огнище в Позитано. Майлс го хареса много.“

Мъжът на снимката не беше Майлс Баринг. Но може би тя бе направена по време на същото пътешествие по крайбрежието.

Там ли се бе запознала с него? Там ли бе започнал кошмарът? Там ли бе попаднала в капана му?

Мат Дейли обеща на Дани Макгуайър, че няма да направи някоя глупост. Нарушаването на обещанията му към Дани очевидно се превръщаше в лош навик.

Той затвори лаптопа с треперещи ръце и започна да си събира багажа.