Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (19)

19.

— Не съм щастлив, Макгуайър. Определено не съм щастлив.

Анри Фремьо наистина не изглеждаше щастлив. Но пък той никога не изглеждаше щастлив.

— Разбирам, господине.

— Тук сме, за да помагаме и улесняваме. Помагаме и улесняваме. Коя от двете думи не разбираш?

— Разбирам, господине.

— Наистина ли? Защо тогава ми се налага да водя все по-напрегнати телефонни разговори с шефа на полицията в Хонконг, който твърди, че екипът по случай „Азраел“ пречи, създава трудности и не е на разположение, а и… — той се консултира с бележките си — никой не отговаря на телефонните обаждания на инспектор Лиу.

— С цялото ми уважение, господине, Лиу ме помоли да му помогна чрез осъществяване на връзка с властите в Индонезия. И тъкмо правех това, когато той реши да вземе нещата в свои ръце и арестува поне един невинен американски поданик, а може би и двама. Законността на действията му е, меко казано, съмнителна.

— Не съм тук, за да преценявам как хонконгската полиция си върши работата! — рязко възрази Фремьо. — Задължението ми е да се уверя, че ние от Интерпол си вършим работата добре. Тези протоколи съществуват поради определена причина, както знаеш.

„Да, помисли си Дани, да задоволяват смотани бюрократи като теб.“

Но все пак разбираше раздразнението на Анри Фремьо. До момента екипът, натоварен с „Азраел“, не бе постигнал почти никакъв напредък, като се изключи гениалният статистически анализ на Рихард Стури, но без предстоящи арести на хоризонта, това също беше без значение. „Азраел“ бе отнел страшно много време и ресурси, много повече от осемте часа, които Фремьо бе отпуснал. Ставаше дума най-вече за времето на Дани Макгуайър, макар че той тъкмо бе изпратил Клод Демартен на проучване в Екс ан Прованс, където да се зарови по-дълбоко в мизерните ДНК улики от убийството на Дидие Анжу.

„Трябва да благодаря на Бога, че Фремьо не знае за това — каза си. — Нито за участието на Мат Дейли в провала в Хонконг. Ако научи, ще се озовем в страхотна каша.“

— Ще ти дам един месец, Макгуайър — изръмжа Анри Фремьо. — Разбира се, само при положение, че не ми се обадят от някоя друга страна членка, за да се оплакват от отношението ти.

— Няма да ви се обадят, господине. Гарантирам.

— Ако през този месец не видя решителен напредък, а под това имам предвид нещо, което да оправдава парите, похарчени напразно засега, с „Азраел“ е свършено.

Дани Макгуайър се върна в кабинета си с мрачна физиономия. Селин почти не му говореше. В службата собственият му екип, който винаги му бе засвидетелствал изключителна лоялност, започваше да се дразни от времето, посветено на „Азраел“, тъй като повечето от хората му го смятаха за преследване на празни мечти. Когато се захвана със случая, Дани мислеше за Мат Дейли като за партньор, за сънародник американец, който държеше да залови убиеца на Андрю Джейкс. Но сега дори Мат го бе изоставил, очевидно полудял по красивата госпожа Баринг, последната вдовица. Дани отдавна не се бе чувствал толкова самотен. От онези няколко кошмарни години след изчезването на Анджела Джейкс.

Отначало Дани съсредоточи енергията си в опити да издири Лайл Реналто, тъй като не можеше да се отърве от подозрението, че адвокатът на Анджела Джейкс бе ключово парченце от мозайката. Наистина, Клод Демартен първи представи теорията за „любовника убиец“, но семенцата на подозрението на Дани към Лайл Реналто бяха посети преди повече от десет години, когато се запознаха до болничното легло на Анджела. Ала и след седмици напрегнато ровене из базите данни на всяка страна, свързана с „Азраел“, както и на всички големи американски градове, той не успя да открие абсолютно нищо. Първата официална справка за Лайл Реналто бе данъчна декларация, попълнена в Ел Ей само година преди убийството на Джейкс. Преди това нямаше нищо. А година след убийството, пуф, Реналто бе изчезнал отново, сякаш никога не бе съществувал.

Припомни си думите на Анджела Джейкс в нощта на убийството: „Нямам живот“. Лайл Реналто също нямаше живот. Официално нито Анджела, нито Реналто имаха минало или бъдеще. Търсейки определен модел, Дани се зарови в миналото и на останалите вдовици, Трейси Хенли и Ирина Анжу. И в двата случая откри едно и също. Имаше брачни свидетелства, но не и актове за раждане. Никое от семействата не бе поискало да издирва изчезналите жени, нито дори да съобщи за изчезването им. Очевидно и те нямаха живот преди и след ужасните престъпления.

— А, ето те. Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб.

Матилда, секретарката на Дани, се нахвърли върху него в мига, когато влезе в стаята. Изрецитира му дълъг списък с молби по многобройните други случаи на екипа му, които бе пренебрегвал, както и имената на няколко колеги, жадни за кръвта му. Когато най-после свърши, Дани влезе в кабинета си. Матилда извика след него:

— И Клод Демартен се обади. Каза, че имал новини. Помоли да му звъннеш колкото се може по-скоро.

 

 

В хотел „Пенинсула“ нещата се движеха със зашеметяваща скорост. Всяка сутрин, почти всеки час Лиза Баринг мислеше едно и също: „Трябва да спра това. Не можем просто да избягаме“. Но ентусиазмът на Мат и самоувереността му бяха толкова силни и заразителни, че тя си позволи да повярва в невъзможното: може би щеше да успее да избяга с него. Да избяга от съдбата си. Да бъде щастлива.

Мат прекарваше по-голямата част от сутринта в обаждания по „Скайп“. Той реши, че пътуването със самолет е прекалено рисковано, и планира маршрут с кораби и влакове, като правеше резервациите с фалшиви имена и прехвърляше пари анонимно от офшорната сметка на Лиза. Надяваше се, че поне в Азия солиден рушвет щеше да се окаже приемлива алтернатива на картата за самоличност. Планът бе Мат да тръгне първи в ранните сутрешни часове. Предполагаха, че хората на инспектор Лиу ги наблюдават двайсет и четири часа в денонощието, затова се надяваха заминаването на Мат да подмами наблюдателния екип далеч от хотела. Тогава той щеше да се отърве от тях по магистралата и да се отправи към пристанището. Това щеше да осигури на Лиза възможност да се измъкне в шест сутринта, облечена в простата синя униформа на камериерка от хотела.

— Как, за бога, ще се доберем до униформа? — попита го Лиза. — Ще ударим някое нещастно момиче по главата?

— Не. Ще го помолим мило. Ако откаже, ще подкрепим молбата си с петдесет долара и снимка на Мат Лебланк с автограф.

Лиза се изсмя.

— Да не мислиш, че се шегувам? Тук все още си падат по „Приятели“ — изтъкна Мат и извади купчина снимки от чекмеджето. — Ще се изненадаш какъв успех имат снимките сред китайските ни приятели. Също като цигарите в затвора.

Лиза поклати глава.

— Значи великият ни план за бягство започва с Джоуи Трибиани?

— Аха. Имай ми доверие, Лиз. Знам какво правя.

Следващият етап бе рибарска лодка до континента, където мошеник на име господин Онг се бе съгласил да уреди пътуването им до Кейптаун. Оттам щяха да потеглят с влак на север. Щеше да мине поне месец, преди да се доберат до Казабланка.

— Проста работа — каза Мат.

Лиза се засмя отново, защото планът бе всичко друго, но не и прост. Всъщност на всяка стъпка щяха да са в опасност. Но увереността на Мат бе непоклатима, а фантазията — прекалено съвършена и сладка, за да й устои.

„Ще живеем анонимно в някой спокоен квартал и ще гледаме как птиците летят около фонтана в двора. Ще бъдем заобиколени от красота, мир и спокойствие. Той никога няма да ме намери. Лудостта ще приключи.“

В девет часа в нощта, преди да тръгнат, Мат остави запечатан плик с пари на рецепцията. Беглец или не, той не беше от хората, които биха изчезнали, без да си платят сметката. Горе, в апартамента им, той и Лиза пиха по едно последно уиски и легнаха да поспят за кратко.

Будилникът бе навит за два през нощта.

Мат трябваше да потегли преди три.

 

 

Клод Демартен пътува пет часа по магистралата, преди да отбие към Екс ан Прованс. Заобиколи древния град и най-после спря пред малък промишлен комплекс.

Сгушена между магистралата и железопътната линия, лаборатория „Шомюр“ бе криминологичната лаборатория, използвана от всички полиции в Южна Франция. Два дни по-рано Дани Макгуайър говори по телефона с един от старшите криминолози там, който потвърди, че лабораторията е извършила анализа на ДНК пробите от убийството на Анжу миналата година.

— Но в полицейските доклади нямаше бележки за резултатите — каза Дани.

Криминологът въздъхна.

— Така е. Страхувам се, че това е типично. Освен ако не предстои дело и възможност за слава, полицията в Сен Тропе е доста небрежна при съхраняването на доказателства.

Трийсет и шест часа по-късно Клод Демартен се срещна лично с криминолога. Името му беше Албер Дюма. Около петдесетте, висок, слаб и ъгловат, с бяла и толкова идеално изгладена престилка, че човек можеше да се пореже на ръбовете й, с чифт очила с метални рамки, кацнали на клюноподобния му нос, той бе приет веднага от Демартен като събрат в научните изследвания. Двамата мъже се харесаха незабавно.

— Влезте, детектив — ентусиазирано подкани Дюма и разтърси ръката на Демартен енергично. — Мисля, че ще се развълнувате от това, което открихме.

Лабораторията беше огромно открито пространство с редица остъклени стаички по края. Някои от тях бяха кабинети, семпли, обзаведени от ИКЕА. Други бяха учебни зали с бели дъски, пейки, лазерни показалки и маси с микроскопи покрай стените. Трети си бяха просто лаборатории. Албер Дюма въведе Демартен в един от кабинетите, където спретната купчина разпечатки стоеше до компютъра на бюрото.

— Значи местната полиция не е съхранила тези данни? — попита Клод.

— Така ми каза шефът ви. Не съм особено изненадан.

— Но вие поддържате свои собствени досиета?

Дюма го изгледа едва ли не обидено.

— Разбира се. Разполагаме с проба от спермата, анализ на косми, кръв, отпечатъци. Всичко е тук. Сравних ги с данните, които ни изпратихте от другите случаи.

— И?

— Лошата новина е, че кръвната проба, която ни изпратихте, е безполезна.

Клод се намръщи. „Това би ли трябвало да ме развълнува?“, запита се.

— Пробите от случая на Хенли са били замърсени по някакъв начин в Скотланд Ярд.

— А тези от случая на Джейкс?

Албер Дюма прелисти разпечатките.

— На местопрестъплението в Ел Ей е намерена само кръв от жертвите. Между другото, същото е в случая на Анжу.

— Значи не разполагаме с нищо?

— Не съвсем. Хонконг свърши повече работа. От дома на Баринг са били взети три проби. Но кръвта, която не принадлежи на жертвите, е със стандартната група 0, страхувам се.

— А това означава, че заподозреният е един от четиридесетте процента от населението на света — тъжно отбеляза Демартен. — Чудесно. Е, каква е добрата новина?

— А, чудесно — засия Дюма. — Отначало мислех, че няма такава. Повечето отпечатъци бяха прекалено размазани, така че нямаше съвпадения, а пробите от спермата бяха объркани.

— Как така объркани?

— И госпожа Хенли и госпожа Джейкс са правили секс със съпрузите си в нощите на убийствата, а в изнасилването на Баринг не е имало еякулация. Това ни остави само с една прилична проба: нашата, от Ирина Анжу. Изпратих данните на Дани Макгуайър тази сутрин, докато вие сте пътували насам, но за съжаление, те не съвпадат с нито един от сексуалните престъпници в системите на Интерпол.

Демартен зачака желаното „но“. Господи, дано да има „но“.

— Но — най-после каза Дюма, — преди няколко часа се сетих за другите физически доказателства. От местопрестъплението в Хонконг били събрани множество косми. Никъде другаде. Само в къщата на Баринг.

Клод Демартен си припомни смътно.

— Китайците взеха проби от тях, но не стигнаха доникъде. А тези типове не си играят. Криминологичните им лаборатории са от най-добрите в света.

— Вярно е. Но доказателствата от случая на Анжу никога не са били вкарани в полицейските бази данни. Китайците са проучили само онова, с което разполагали, а са нямали достъп до нашата база данни.

Клод усети познатата тръпка, която го разтърсваше винаги, когато щеше да разреши даден случай. Човешкото поведение изобилстваше с грешки и непоследователност. Но криминологичните доказателства никога не лъжеха.

Албер Дюма се ухили.

— Сега мога да ви кажа със стопроцентова сигурност, че един от космите, намерени в спалнята на господин Баринг — улика 0029076 в списъка на инспектор Лиу — е точното ДНК съвпадение с пробата от спермата, взета от госпожа Анжу.

Той подаде важния лист на Демартен.

— Същият човек — прошепна Клод развълнувано. — Същият убиец.

Албер Дюма се намръщи.

— Вие трябва да решите това, детектив. Аз не искам да гадая.

— Но резултатите…

— Те ни казват само, че човекът, изпразнил се в Ирина Анжу на 16 май 2005, е същият, чиито косми са били намерени в спалнята на Майлс Баринг. Това е научно доказан факт. Всичко друго е предположение.

Клод Демартен се втурна лудо към колата си.

— Свържете ме с Дани Макгуайър. Кажете му, че се обажда Клод Демартен. Имам новини.

 

 

В мига, когато Мат Дейли се просна на леглото, той се почувства силно замаян. Излъчването на самоувереност бе едно, но да я изпитваш, бе съвсем различно. Стресът от планирането на бягството им го бе изтощил повече, отколкото си мислеше.

„След като изчезнем оттук и стигнем до Мароко, ще мога да я защитавам — насърчи се той. — Ще започнем отначало, само ние двамата. Нова работа, нов живот, нова самоличност.“

Чувстваше се виновен пред сестра си Клеър, пред майка си. Беше изчезнал не само от полезрението на Дани Макгуайър през последните няколко месеца, а и от целия си живот у дома. Миналият му живот, както вече мислеше за него. Преди да се запознае с Лиза. Преди да се роди отново. Адвокатът по развода всеки ден му оставяше съобщения, а имейлите му ставаха все по-отчаяни. Ако не подпишеше този или онзи документ или не се явеше на това или онова дело, Ракел щеше да вземе всичко.

„Всичко и нищо — помисли си Мат. — Да го вземе. Лиза има достатъчно пари и за двама ни, а и бездруго не се нуждаем от много.“

Вече спеше, когато мобифонът му иззвъня.

Дани Макгуайър.

Мат не отговори, само изморено изключи звука.

Последното, което си спомняше, бяха нежните пръсти на Лиза, галещи косата му.

 

 

— Здравейте, свързахте се с Мат Дейли. Моля, оставете съобщение.

Дани Макгуайър бе готов да заплаче. Не се бе свързал с Мат Дейли. Очевидно никой не можеше да се свърже с него. Лудостта му по Лиза Баринг го бе направила недостижим.

— Мат, Дани е. Открихме категорични доказателства за присъствието на любовника на Лиза Баринг на местопрестъплението в случая „Анжу“. Чуваш ли ме? Който и да е изнасилил Ирина Анжу, удобно ни е оставил проба от косата си в спалнята на приятелката ти. Ти беше прав. Убийствата са свързани. И аз бях прав. В опасност си. Трябва да се разкараш от тази жена и веднага да ми се обадиш. Моля те, Мат, обади ми се.

Дани затвори. После с натежало сърце набра номера на инспектор Лиу.

 

 

Мат Дейли сънуваше ужасен кошмар и се събуди паникьосан. Къде съм?

Всичко изглеждаше непознато. Леглото. Стаята. Дори миризмата във въздуха, плътна, влажна и тежка като намокрено от дъжда одеяло. Той седна в леглото. Бавно, нещата започнаха да се наместват като далечни предмети, изскачащи от гъста мъгла.

„Хотел «Пенинсула». Планът за бягство.“

„Трябва да ставам.“

Той се довлече до прозореца и дръпна щорите. Дневна светлина обля стаята. Но не беше бледата лимонена светлина на зазоряване, а яркото слънце преди пладне. Нещо ужасно се бе объркало. Беше проспал звъненето на будилника. Но как?

Главата му пулсираше болезнено. Уискито… Дали е бил упоен?

Той се завъртя и се вторачи в празното легло.

Празно легло. Подейства му като удар в корема.

Леглото беше празно.

Лиза Баринг беше изчезнала.