Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (16)

16.

Сам до ъгловата маса в тихо кафене, Дани Макгуайър бръсна трохите от шоколадовия си кроасан и зачака пристигането на екипа си. След като инспектор Лиу официално изиска помощта на Интерпол, шефът на Дани, директор Анри Фремьо, неохотно изпрати малка група, която да „посвети не повече от осем часа седмично“ на събиране на доказателства по случая, вече носещ кодовото име „Азраел“.

— От поема е — обясни Дани на Фремьо. — Азраел е ангелът на смъртта.

Фремьо се вторачи тъпо в него. Не се интересуваше от поезия, а само от статистики, факти и резултати. Дани трябваше да оправдае пращането на екипа, и то бързо, ако искаше подкрепата на агенцията да продължи.

Малката група, която Анри Фремьо имаше предвид, се състоеше само от двама мъже, освен Макгуайър. Дани избра Рихард Стури, немски статистик с характер, не по-интересен и забележителен от кроасана, който Дани ядеше в момента, но надарен с изумителен талант да открива важни следи в привидно безсмислени редици числа. Другият избран беше Клод Демартен, специалист криминолог. За истинската детективска работа Дани трябваше да разчита на себе си и на Мат Дейли, неговия човек Хонконг.

Засега Дейли бе най-голямото му разочарование. Изглеждаше адски въодушевен в началото и ако не бе той, разследването на случая „Азраел“ изобщо нямаше да започне. Но след първата безплодна седмица в Хонконг Мат изпрати само кратък имейл на Дани, съобщавайки, че „ще хвърли мрежите си по-нататък“, и изчезна някъде из Югоизточна Азия. След като седмици не получи отговор на имейлите и телефонните обаждания, с изключение на едно съобщение на гласовата поща, оставено посред нощ и уверяващо Дани, че Мат е добре и работи по случая, Макгуайър се предаде. Инспектор Лиу му подхвърляше трохи информация от време на време, но като повечето полицейски шефове и той се стремеше да получи повече информация от Интерпол, вместо да сподели своята. А Анри Фремьо не спираше да напомня на Дани: „Това е китайски случай, Макгуайър. Нашата работа е просто да подкрепяме и помагаме“.

И тогава се появи Рихард Стури, издокаран в обичайния си костюм и вратовръзка и прегърнал лаптопа си. Очите му примигваха с неудобство, докато оглеждаше странното място за срещи, което Макгуайър бе избрал. Външните събрания бяха нещо необичайно в Интерпол и на тях не се гледаше с добро око, но Дани бе твърдо решен да сближи екипа си и да разменят идеи извън задушаващата атмосфера в офиса. Няколко минути по-късно пристигна и Клод Демартен. И той беше официално облечен, но тъй като бе французин за разлика от Стури, никога нямаше нищо против да се съберат в кафене. Поръча си кафе със сметана и кроасан, преди да започнат.

— Добре, момчета — започна Дани, — в момента не разполагаме с нищо важно от Хонконг. Това, което имаме, е огромната папка с документи по случая на Джейкс. Знам, че напоследък и двамата усърдно се трудите по нея и вкарвате сведенията в базата данни. Рихард, нали така?

Германецът кимна нервно. Вечно изглеждаше нервен и имаше тревожното изражение на човек, който очаква да бъде прибран от Гестапо и разстрелян.

— За да използваме времето си максимално добре, предлагам да се съсредоточим върху случаите на сър Хенли и Дидие Анжу. Да видим дали можем да изровим нещо, което местните детективи са пропуснали.

— Местната полиция готова ли е да ни сътрудничи? — попита Клод Демартен, като допи кафето си.

— Не особено. Трябва да действаме внимателно и да се опитаме да не разлайваме кучетата. Заложена е прекалено много професионална гордост. До този момент нашият човек се е отървал безнаказано след три убийства. Май онова в Хонконг ще е четвъртото. Фремьо вече търси повод да разформирова екипа ни, а ако вбесим Скотланд Ярд или ченгетата в Ел Ей и Франция, ще му осигурим нужното оправдание. Разбирате ме, нали?

Две кимвания.

— Добре. Е, с какво разполагаме досега? Убиецът е мъж. Мишените му са стари, богати мъже с млади съпруги. Мотивът му поне отчасти е сексуален. И е необикновено жесток в убийствата. Бихте ли искали да добавите нещо?

Клод Демартен отвори уста да отговори, но си промени решението и я затвори.

— Какво? — подтикна го Дани.

— Аз съм криминолог. Не съм експерт в останалите неща.

— Не търся експерти. Търся улики и теории. Просто се довери на инстинктите си.

Рихард Стури се намръщи.

— Добре — започна Демартен. — Според мен убиецът е изискан човек.

— Защо?

— Пътува много. Вероятно говори няколко езика. Престъпленията са извършени по цялото земно кълбо.

Дани кимна окуражително.

— Добре.

Демартен се въодушеви.

— Планира действията си безукорно. И явно го бива да се справя със сложни алармени системи. Това ме кара да подозирам, че е електроинженер или компютърен гений.

Проблемът с охранителните системи винаги бе притеснявал Дани. Той си припомни случая на Джейкс и сложната алармена система в дома му. Семейство Хенли имало надеждна система „Банам“, а домът на Дидие Анжу бе обграден от камери, всичките без записи в нощта на убийството. Според инспектор Лиу от хонконгската полиция, Майлс Баринг имал система, която можела да съперничи на тази във Форт Нокс. Но във всичките четири случая сам човек се бе промъкнал в домовете на жертвите си абсолютно незабелязан.

Убиец с необикновени умения в областта на охранителната техника бе едната възможност. Но имаше и друга, доста по-проста. Възможност, която притесняваше Дани още от дните, когато работеше по убийството на Джейкс.

— Може някой в къщата да е познавал убиеца — отбеляза той. — И да го е пуснал вътре. Слуга или някой друг.

— Или съпругите — небрежно подхвърли Клод Демартен. — Ето ти и теорията. Изисканият интелигентен убиец се насочва към отегчените съпруги на жертвите си. Спечелва доверието им, може би дори ги съблазнява. После, след като се влюбват в него, ги измамва и убеждава да дарят всичките пари на мъжа си за благотворителност.

— А после? — скептично попита Дани. — Нахлува в домовете им?

— Защо не? Вече познава имотите добре, наясно е с алармените кодове, разположението на камерите и т.н. Скрива самоличността си зад маска… променя гласа си по някакъв начин, така че жените да не го разпознаят. Убива съпрузите. Изнасилва жените. После се връща в другата си роля и осигурява на вдовиците рамо, на което да поплачат. А след като парите са в сметките на благотворителните дружества, убеждава вдовиците да изчезнат с него. Убива и тях, отървава се от труповете и минава към следващото убийство.

Тримата мъже замълчаха. Теорията на Демартен звучеше доста пресилено. Дори убиецът да се бе маскирал идеално за взлома, възможно ли бе жена да не познае собствения си любовник? Не, не звучеше достоверно. А и нямаше ли ченгетата да се срещнат с убиеца в ролята му на рамо за плач? Може би някакъв хубав, интелигентен млад мъж се мотаеше около жертвите и…

Дани замръзна.

Имаше такъв мъж. С Анджела Джейкс. Въртеше се около нея като лоша миризма.

Лайл Реналто.

Демартен говореше отново и се наслаждаваше на новото си амплоа като Шерлок Холмс. Затворен в лабораторията си в Интерпол, той рядко имаше възможност да отпусне въображението си.

— Нека да разгледаме и алтернативите. Какво ще кажете за следното? Убиецът не крие самоличността си. Жените знаят много добре кой е и го пускат нарочно в домовете си. Младите съпруги не са негови жертви, а съучастници.

Дани Макгуайър си припомни ужасните рани на Анджела Джейкс след изнасилването. Беше така зверски пребита, когато я видя завързана за трупа на мъжа й, че я помисли за мъртва. Той поклати глава отрицателно.

— Не. По никакъв начин. В тези изнасилвания нямаше нищо фалшиво. Не и в онова, което аз видях. В никакъв случай сексът не е бил по взаимно съгласие.

Клод Демартен повдигна вежди. Американците бяха ужасни пуритани, когато ставаше дума за секс.

— Сигурен ли си? Някои жени си падат по грубия секс.

— Не и толкова груб — възрази Дани.

„Не и Анджела. Тя беше толкова сладка и нежна. Ангел.“

Демартен сви рамене.

— Не забравяй, че при всяко от убийствата е ставало дума за стотици милиони долари. Хората могат да изтърпят свирепи страдания, за да се сдобият с подобна сума.

— Но никоя от вдовиците не е запазила парите. Дарили са ги.

— С изключение на Лиза Баринг.

— Да, с изключение на Лиза Баринг. Засега.

Отново се възцари тишина. Теорията на Демартен беше логична. Един убиец. Може би Лайл Реналто? Сваля съпругите. Получава достъп. Убива съпрузите. Отклонява парите нанякъде. Но все пак оставаха доста въпроси? И първият бе: защо?

— Мотивът все още е проблем — каза Дани.

Рихард Стури се изсмя на глас. Това бе първият звук, който издаде през последните петнайсет минути, и Дани и Клод се вторачиха в него изненадано.

— Мотивът ли е проблем? Всичко е проблем! Не разполагате и с трохичка солидно доказателство, за да подкрепите някоя от теориите си.

Гласът на немеца бе изпълнен с презрение. Френският му колега незабавно настръхна.

— Добре тогава, Айнщайн. Да чуем какво мислиш ти за престъпленията.

Без да каже и дума, Стури сложи лаптопа си ни масата. Погали нежно капака му и Дани се сети за Блофелд, злодея от филмите „Остин Пауърс“, и котката му.

— Това е само първоначалният анализ. Съвсем прост.

Дани Макгуайър и Клод Демартен се вторачиха в екрана с благоговение. Графиките просветнаха в ярки цветове. Червено за убийството на Джейкс, синьо за Хенли, зелено за Анжу и лилаво за Баринг. Линиите на времето показваха периодите между сключването на всеки брак и убийството на съответния съпруг, както и от всяко убийство до изчезването на съпругата. Графиките анализираха всичко — от възрастовата разлика между съпрузите до географското разстояние между престъпленията. Рихард Стури си бе свършил работата чудесно. Накрая имаше друг комплект графики в жълто.

— Какво е това? — посочи ги Дани.

— Проекции. Нали разбираш, не става дума за догадки.

Стури погледна Демартен с изражение, в което се смесваха съжаление и презрение.

— Математически вероятности, извлечени от малкото известни факти. Изграждам профила на убиеца въз основа на извършените престъпления. Жълтите линии предсказват статистически вероятния му следващ ход.

Дани преглътна затруднено.

— Имаш предвид следващото му убийство?

— Точно така. Според мен най-ефективният начин да помогнем на страна членка да залови този тип е да предвидим следващия му ход и да се подготвим за него. Разбира се, не можем да определим точно коя ще е поредната му жертва. Но можем да предвидим възрастта й, състоянието й, географското й положение и датата на сватбата. Множество фактори, които могат да се определят статистически, ни казват как ще се държи убиецът в бъдеще въз основа на поведението му в миналото.

Дани се вторачи в жълтите линии и по някаква причина се сети за „Магьосникът от Оз“.

„Така ли ще го намерим? — запита се. — Като следваме жълтия павиран път на Стури? Вероятно и ние сме разполагали с отговорите през цялото време, също като Дороти и приятелите й, но просто не сме знаели къде да търсим.“

Под графиките имаше страници с числа. Статистически анализ на всичко — от ДНК пробите до датите на банковите трансфери, сравнителните данни за всяка от благотворителните организации за деца, датите на раждане на четирите жертви. Безброй числа, от които на Дани му се зави свят.

Рихард Стури заключи:

— По мое мнение няма смисъл да хабим ограниченото си време и ресурси, за да се съсредоточаваме върху въпроса кой може да е убиецът и защо върши престъпленията си. Просто не разполагаме с достатъчно доказателства, за да отговорим на тези въпроси. Но данните ни казват как действа, кога и къде убива. Погледнете тук — посочи той и смени изображенията толкова бързо, че Дани видя само размазана дъга. — Скоростта, с която извършва престъпленията си, очевидно се увеличава.

— Така е — потвърди Дани. — Нищо не се е случило в продължение на четири години след убийството на Джейкс, но Баринг е убит едва година след убийството на Анжу.

— Аха. Но предполагаш, че сър Пиърс Хенли е първото убийство след Андрю Джейкс.

Демартен се ококори.

— Мислиш, че междувременно е имало и друго? Убийство, за което не знаем?

— Не мисля нищо. Не ми е работа да мисля. Но статистически това е твърде вероятно. Може би в Южна Америка през 1998-а или в началото на 1999-а. Ще проверя.

— Господи — изстена Дани. — Добре, продължавай.

— Убива на всеки две до три години, като се движи на изток, променя самоличността си, може би и вида си след всяко убийство. Много интелигентен и опитен манипулатор. Възрастовата разлика между жертвите и съпругите им намалява средно с пет години след всяко убийство.

— Жертвите стават по-млади?

— Не. Съпругите им остаряват. Както и нашият човек, разбира се.

Дани се замисли за това, като се опитваше да улови нещо, което му бе убягвало досега. Възрастовата разлика изглеждаше важна, но не знаеше защо. След дълго мълчание той попита:

— Мислиш ли, че жените са мъртви?

Рихард Стури се поколеба.

— Вероятно. Убиецът няма причина да ги остави живи.

— С изключение на Лиза Баринг — повтори Демартен.

С изключение на Лиза Баринг. Дани ужасно силно искаше Мат Дейли да бе постигнал някакъв напредък с госпожа Баринг. Но Дейли бе избрал адски неудобен момент да изчезне от радара.

— Добре. Разделение на труда. Както знаете, отпуснаха ни само осем часа седмично официална работа по „Азраел“. Всички ние работим и по други случаи, затова не искам да ви претоварвам. Рихард, продължи с модела, който правиш. Но нищо да не влиза направо в базата данни на Интерпол. Всички статистики и проекции пращай първо на мен. Ясно ли е?

Немецът повдигна вежди, но кимна в съгласие. Отлагането на вкарването на данните в системата на Интерпол бе нередно. Но не така нередно, както неподчинението на преките заповеди на висш офицер.

— Клод, ти се съсредоточи върху криминологията. Виж дали местните ченгета са пропуснали нещо при анализите на кръвта, отпечатъците и спермата.

— Добре, шефе. Ако нямаш нищо против, би ли ми казал ти върху какво ще работиш?

— Ще се поразровя из Ел Ей — отговори Дани. — Има един човек, с когото искам да си поговоря отново. Адвокат на име Лайл Реналто.

 

 

Инспектор Лиу не успя да се свърже с Дани Макгуайър. Според секретарката му, самонадеяна френска матрона на име Матилда, Макгуайър бил на събрание и щял да отсъства от службата известно време. И това беше обещаната от Интерпол подкрепа!

Вбесен, Лиу остави съобщение.

Госпожа Баринг имаше любовник, когото сега подозираха в участие в убийството на мъжа й. Самата госпожа Баринг също бе заподозряна. Тя все още се намираше в Бали и фотографски доказателства сочеха, че мъжът живееше с нея. Възможно ли бе Дани Макгуайър да организира ЕРИ, за да помогне на Лиу и хората му да получат достъп до вилата, и ако се налага, да арестуват заподозрените? Индонезийските власти отказваха категорично да сътрудничат.

Лиу затвори телефона и погледна часовника си. Четири следобед.

Ако не се чуеше с Дани Макгуайър до сутринта, щеше лично да се заеме с проблемите.

 

 

Селин Макгуайър не беше щастлива.

Не беше щастлива, защото телешкото „Бургиньон“, което толкова старателно бе сготвила за съпруга си, се бе превърнало в прегорели сажди на дъното на тавата.

Не беше щастлива, защото си бе направила косата и бе облякла най-хубавата си рокля за нищо.

Не беше щастлива, защото всички оправдания на Дани за закъснението му щяха да са лъжа, но тя бе прекалено уплашена, за да го предизвика с истината, че Анджела Джейкс се бе завърнала в живота им.

Понякога Селин сравняваше Анджела Джейкс с любовница.

Адски дребнаво е да ревнуваш жена, с която съпругът ти никога не е правил секс и никога няма да прави. Жена, която почти със сигурност е мъртва.

Този път Селин гледаше на Анджела повече като на пристрастеност, като на алкохол или метамфетамини, или пресен кокаин. След пет щастливи години Дани се бе върнал към болезнената си наркомания. И лъжите вече бяха започнали.

— Фремьо ме задържа на събрание.

— Матилда е болна и ми се наложи да поработя върху документацията.

— Ще оценяват отдела ни следващия месец. Ще трябва да работя извънредно.

Селин провери всяка история, но бездруго знаеше какво щеше да открие.

„Ако искаш да лъжеш на воля, Дани, не трябваше да се жениш за полицайка.“

Той дори нямаше смелостта да й каже, че е започнало ново разследване и той оглавява екипа по случая „Азраел“. Но ако лъжите на Дани бяха прозрачни, то и тактиката на Селин бе същата. Изискани вечери. Секси дрехи. Сякаш имаше шанс срещу пристрастяването му. Срещу Анджела.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Дани, като влезе у дома, стиснал купчина папки в едната ръка и куфарче в другата. — Не си готвила, нали?

— А ти как мислиш? — рязко се сопна Селин, като хвърли поглед към обгорените останки от месото.

Дани я изгледа засрамено.

— Съжалявам, скъпа. Трябваше да ми кажеш.

— Трябваше да ти кажа? Трябваше да ти кажа!

Вбесена, тя профуча покрай него, яростно видение от червена коприна, грабна палтото си от закачалката и излезе.

— Майната ти, Дани. И майната му и на Азраел.

Преди Дани да успее да проговори, тя бе изчезнала.

Азраел. Значи Селин вече знаеше. Мамка му.

Инстинктивно понечи да тръгне подир нея, но знаеше от личен опит, че когато бе толкова ядосана, Селин се нуждаеше от самота. Каквото и да й кажеше сега, само щеше да разпали гнева й. Той изморено остави папките на кухненската маса. Следобедът му бе дълъг, изтощителен и безплоден. Прекара повечето време на телефона с полицията в Ел Ей, издирвайки всяка възможна следа и молейки за всяка услуга, за която можеше да се сети, в опит да се добере до Лайл Реналто. Но никой не бе виждал и чувал мръсника от 1997 година. Напуснал адвокатската си практика още същата година, около дванайсет месеца след убийството на Джейкс и десет месеца след изчезването на Анджела. Същата година, когато и Дани напусна града.

Според колегите му Лайл заминал да започне нова работа в Ню Йорк, откъдето бил родом, но Дани не намери и следа от него в обществените бази данни. Телефонните сметки и режийните, отделът за превозни средства и службата по социални осигуровки също го оставиха с празни ръце. Разбира се, беше твърде рано. Но ключовите играчи в случая на Джейкс бяха склонни да се изпарят във въздуха, когато Дани искаше да говори с тях. Познатите стари чувства на безпомощност и раздразнение се завърнаха. През деветдесетте години в Ел Ей Дани имаше чувството, че истината му се изплъзва като мокър сапун: в един миг бе в ръката му, а в следващия се изплъзваше от пръстите му. Така ли щеше да е и с „Азраел“?

Той се зачуди за миг кой ли бе издрънкал за разследването пред Селин, но реши, че това всъщност нямаше значение. Той самият трябваше да й каже. А сега тя нямаше да го разбере и да му прости.

Освен ако не разреши случая бързо. Освен ако този път не успее да залови убиеца и сложи край на кошмара веднъж завинаги.

След набързо приготвения сандвич с бри и шунка и леденостудената бира „Сам Адамс“ — французите правеха много неща идеално, но бирата не бе едно от тях — той се захвана с планината от бележки. Стана почти десет, преди да си провери гласовата поща. Имаше три съобщения относно бюджета на Интерпол, едно, свързано със случай, по който отделът му работеше в Богота, а петото бе от майка му в Ел Ей. Тя го питаше дали си е спомнил деветдесетия рожден ден на баба си, който той бе забравил, разбира се. Последното, шесто съобщение от инспектор Лиу го накара да настръхне.

Лиза Баринг имаше любовник. Внезапно теорията на Демартен престана да изглежда толкова откачена. Дали беше Лайл Реналто, но с различно име и самоличност? Щеше да е по-стар, разбира се, в края на четиридесетте, но вероятно все още бе достатъчно привлекателен, за да съблазни самотна и отегчена млада съпруга.

Лиу споменаваше, че любовникът бил отседнал във вилата на Баринг в Бали. Ако това беше вярно, не можеха да му позволят отново да се изплъзне.

Той се зачуди дали да не звънне на Лиу, но реши, че това може да изчака. Ами ако Реналто сега си събираше багажа заедно с този на Лиза? Ако се канеше да я отвлече и убие, както бе постъпил с останалите жени? Лиу бе поискал помощ от полицията в Бали и Дани щеше да му я осигури.

Той набра номера на Интерпол.

— Имам нужда от разрешение за операция във Вали. Свържете ме с шефа на полицията в Джакарта.

 

 

Инспектор Лиу погледна телефона си. Все още нямаше нищо от Лион.

Интерпол можеше да върви на майната си, а също и индонезийците.

„Това е моето разследване. Няма повече да искам позволения“ — реши той.

 

 

Разговорът с Индонезия не мина добре. Не бяха искали помощ от Интерпол и не знаеха нищо за „Азраел“. Хонконгската полиция вече се бе изложила, тормозейки някои от жителите на острова. Инспектор Лиу, който не бе спазил условностите, сега имаше нахалството да изисква сътрудничество и да ги моли да издадат заповед за арест, макар да не бе успял да осигури доказателства за престъпната дейност на никого от обитателите на вила „Мираж“.

Инспектор Лиу и Интерпол можеха да си заврат молбите там, където слънце не огрява.

Потиснат, Дани се върна към работата си, но сърцето му не беше в нея. Може би трябваше да се обади на Селин? Още не бе се прибрала, а това не бе типично за нея. След скандал тя обикновено изфучаваше навън за няколко часа и се прибираше у дома след няколко чаши вино, готова за крясъци и страстен секс за сдобряване.

Дани бутна документите настрани и от папката изпадна лист от факс. Беше от кабинета на Лиу в Хонконг. Как ли го беше пропуснал по-рано? След заглавната страница имаше сканирана снимка. Беше черно-бяла и неясна, очевидно правена отдалеч. Показваше прегърнати мъж и жена на терасата. Дани се вгледа в мъжа внимателно, търсейки прилика с Лайл Реналто. Невъзможно. Качеството на снимката бе ужасно. Но все пак в образа имаше нещо познато. Формата на главата, стойката на мъжа, протегнатата му към жената ръка, вероятно госпожа Баринг, начинът, по който чертите на лицето му изглеждаха опънати, сякаш се усмихваше широко…

Стомахът на Дани се сви.

Мили боже, не! Не!

Не може да бъде.

Той вдигна телефона с трепереща ръка.