Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (15)

15.

— Госпожа Джойс Чен. Начало на разпита — девет сутринта.

Дебеличката китайка примигна нервно към инспектор Лиу. Страхуваше се от полицията като цяло, но особено много от това ченге. Лиу се държеше като важен човек и непрестанно се мръщеше и раздразнено потропваше с левия си крак по крака на стола. Джойс знаеше, че не е извършила нищо нередно, но това нямаше голямо значение, когато ставаше дума за хонконгската полиция. Ако искаха изкупителна жертва и изберяха нея, тя не можеше да направи абсолютно нищо, за да се защити.

Инспектор Лиу беше в лошо настроение. Но то не бе свързано с Джойс Чен. Всъщност той силно се надяваше, че слугинята от палата на Баринг можеше най-после да му даде информацията, от която се нуждаеше отчаяно. Тъй като Лиза Баринг вбесяващо отказа да му сътрудничи, инспектор Лиу не бе постигнал никакъв напредък в залавянето на убиеца, провал, който започваше да притеснява не само него, но и шефовете му. Нямаше да е лъжа твърдението, че инспектор Лиу бе намразил вдовицата на Баринг заради арогантната й западняшка красота и отказа й да се подчини на властта му. Всяка нормална жена щеше да е благодарна за полицейската протекция при тези обстоятелства. И всяка искрено тъгуваща жена щеше с готовност да остане в града и да помогне на полицията да залови човека, отговорен за смъртта на съпруга й, както и за собственото й изнасилване.

Фактът, че Лиза Баринг не бе направила тези неща, а бе отлетяла за вилата си в Бали, далеч от юрисдикцията на инспектор Лиу, настрои детектива още повече срещу нея. Лиза Баринг бе единствената наследница на съпруга си. Това й даваше мотив. А и бе присъствала на убийството. Това пък й даваше възможност. Разбира се, не се беше изнасилила сама. Но дали не знаеше за нападателя си повече, отколкото признаваше? И ако бе така, страхуваше ли се от него, или го пазеше?

Инспектор Лиу с радост би принудил Лиза Баринг да се върне в Хонконг и да отговори на тези въпроси. Но тъй като нямаше основание да я арестува, ръцете му бяха вързани.

И тук се вместваше Джойс Чен.

— Откога работите на улица „Проспект“, госпожо Чен?

По дебелите бузи на слугинята потече пот.

— От дълго време. Господин Баринг купи къщата през 1989 година. Започнах работа там две години по-късно. Дълго време.

— И какви бяха задълженията ви?

Госпожа Чен го изгледа тъпо.

— Работата ви. Каква беше работата ви?

— А! Отговарях за слугините в спалните. Втори и трети етаж. Те сменят чаршафи и поддържат чистота. Аз организирам.

— Разбирам. Значи сте били началничка. Не сте чистили лично.

Тя кимна енергично, доволна от правилния си отговор.

— Началничка. Да. Само понякога чистя за госпожа Баринг. Специално нещо.

Инспектор Лиу наостри уши като сърна, доловила опасност във въздуха.

— Какво специално нещо?

Ръцете на госпожа Чен потрепериха и тя промърмори:

— Лично нещо.

Лиу едва сега осъзна, че горката жена беше ужасена. Той се опита да я успокои.

— Няма да имате никакви неприятности, госпожо Чен. Уверявам ви, че информацията ви е изключително полезна. Може да ни помогне да заловим човека, който уби господин Баринг. Разбирате ли?

Тя кимна бързо.

— Какво лично нещо правехте за госпожа Баринг?

Слугинята се размърда неловко.

— Госпожа Баринг има приятел. Понякога я посещава през деня.

— Приятел? Имате предвид мъж?

Джойс Чен кимна.

— После тя ме кара да чистя. Само аз.

Инспектор Лиу едва сдържа вълнението си. Това бе повече от предположенията в жълтата преса. Беше си солиден факт. Красивата госпожа Баринг е имала любовник!

— Някога запознахте ли се с този мъж? С приятеля на госпожа Баринг?

Госпожа Чен поклати глава отрицателно.

— Но вероятно сте го виждали. Можете ли да ми го опишете?

— Никога не съм го виждала.

Инспектор Лиу се намръщи.

— Трябва да сте го виждали. Казахте, че е посещавал господарката ви през деня. Кой го въвеждаше в къщата? Шофираше ли до там? Каква кола караше?

Но слугинята повтори още по-твърдо:

— Никога не съм го виждала. Никога. Само госпожата ми казва после да отида да почистя всичко.

Инспектор Лиу разпитва госпожа Чен още половин час, но кладенецът на разкритията очевидно бе пресъхнал. Да, госпожа Баринг имала любовник, но не поискала специално почистване в деня на убийството, нито в седмицата преди него. Освободила местната прислуга рано и помолила да не я безпокоят, но това било нещо обичайно. Според Джойс Чен господин и госпожа Баринг често искали да бъдат оставяни насаме.

След като Джойс Чен напусна стаята за разпити, инспектор Лиу седя замислен доста дълго.

Беше време отново да си поговори с услужливия американец от Интерпол.

 

 

Много хора описват Бали като рай. Но за Мат Дейли островът бе нещо повече. Бали беше вълшебно място за възстановяване и промяна. То го върна към живота.

Когато Лиза Баринг го покани да остане, той прие, че ще е във вила „Мираж“ няколко дни, докато раната на главата му оздравее напълно. Щеше да научи всичко възможно за нощта на убийството и за самите Майлс и Лиза Баринг. Дали имаше нещо, което ги бе превърнало в мишени? Някаква връзка с другите жертви, която не бе видял преди, но можеше да му помогне да проследи убиеца? А после щеше да докладва на Дани Макгуайър в Интерпол и да се върне в Ел Ей, за да се разправя със собствените си проблеми.

Но докато двамата с Лиза прекарваха все повече време заедно, нещо странно започва да се случва. Мат откри, че вече не се интересуваше толкова от случая, а от Лиза. И макар да не смееше да я попита, бе почти убеден, че и тя изпитваше същото. В идилията на острова дните преминаха в седмици, седмиците в месеци, а те двамата почти не излизаха от имота. Изпращаха слугите до местните ферми и села за храна. Поръчваха книги и други луксове по интернет. Това бе най-дългият период, който Мат бе прекарвал, без да излиза от някоя къща, но не се чувстваше като затворник. Точно обратното. Чувстваше се напълно свободен.

Дани Макгуайър се опитваше да се свърже с него упорито, бомбардираше го с имейли и обаждания, но Мат не можеше да се насили да ги прочете или да им отговори. Дори спря да отговаря на обажданията на сестра си. Ако отвореше вратата към живота навън, идилията щеше да се наруши. А той не бе готов за това. Не още.

Вила „Мираж“ бе свят сама по себе си, безкрайно красива миниатюрна екосистема. Мат и Лиза работеха сутрин. Той се трудеше по документалния си филм, а тя — по планините документи, натрупали се по делата на Майлс. Бали й беше осигурил отдих от полицията и медиите, но не можеше да избяга напълно от адвокати, счетоводители и ипотечни компании, да не споменаваме и за акционерите в компаниите на Майлс. За щастие Лиза притежаваше отлични секретарски умения. Едно от малкото сведения, които Мат бе научил за живота й преди брака с Майлс, бе, че навремето работила като секретарка в адвокатска кантора.

Но и двамата скоро заживяха за следобедите, когато тръгваха заедно да разглеждат чудесата на вила „Мираж“. Понякога Лиза наемаше местни хора, които да ги заведат в гъстата джунгла, граничеща с имота, свят, изпълнен с екзотични и дори опасни животни. Докато водачите им показваха потенциалните опасности — коралова змия тук, зелена усойница там, или огромен паяк, и ги образоваха за зашеметяващата флора, Мат и Лиза слушаха омагьосани като деца, пуснати в странен тропически рай. Друг път ходеха на риболов в лагуната или плуваха в дълбоките вулканични басейни, сгушени сред скалите. Мат обичаше да наблюдава как Лиза плува. Тя беше слаба, но тънкото й тяло бе силно и атлетично и тя се плъзгаше във водата с грациозната бързина на видра. В плуването й имаше и нещо друго. Радост. Удоволствие. Липса на задръжки.

Един следобед Мат я запита за това.

— Винаги съм обичала водата.

Застанала на висока скала, докато бършеше косата си с хавлия, Лиза изглеждаше великолепна. Влажната й кожа блестеше като на съвсем младо момиче, а очите й искряха от радост от живота.

— Във водата има свобода. Тишина. Безтегловност. Никой не може да те докосне там. Да те нарани. Представям си, че така е и в смъртта.

— Смърт? Доста зловеща аналогия.

— Така ли? — засмя се тя и върза хавлията около талията си. — Не и за мен. Винаги съм гледала на смъртта като на избавление. Не ме плаши.

Мат бе чувал подобни мисли и преди и винаги се бе отнасял недоверчиво към тях. Как бе възможно някой да не се страхува от смъртта? Основният инстинкт на хората бе оцеляването. Залавянето за живота бе като дишането, фундаментален факт на човешката природа, слабост или сила, в зависимост от мнението. Но когато Лиза сподели тази мисъл, Мат реагира по различен начин. По лицето й личеше, че говори искрено. Там, където трябваше да е страхът, имаше странна фаталистична аура на мир и спокойствие. Мат й завидя.

— Ти си късметлийка — каза той, като натъпка дрехите си в раницата. — Това сигурно помага много. Имам предвид, за да се примириш със смъртта на Майлс.

След първите им дни заедно, когато той я бомбардираше с въпроси за брака и миналото й, които почти не бяха получили отговор, Мат бе спрял да разпитва Лиза за убийството и съпруга й. По взаимно съгласие, макар и неизречено, името на Майлс Баринг вече не се споменаваше. Сега обаче, когато го чу, Лиза го погледна отчаяно.

— Всъщност, не — отговори тя тихо. — Хайде, да се прибираме. Студено ми е.

Мат бе готов да си отхапе езика. Мразеше моментите, в които Лиза бе завладяна от тъга, особено ако той я бе причинил. Обратно във вилата, те се изкъпаха и облякоха, и пиха горещ сладък чай на верандата. Лиза бе нахлузила къси дънкови шорти и проста бяла тениска. Боса, с полепнала по лицето мокра коса и вдигнати към гърдите й колене, тя приличаше повече на хлапе, отколкото на зряла жена, преживяла тежки изпитания. Мат осъзна стреснато, че по някое време в дългите щастливи дни във вила „Мираж“ бе започнал да гледа на живота си по нов начин — преди Лиза Баринг и след Лиза Баринг. Беше се случило почти без да се усети, но определено бе влюбен в нея.

Преди Лиза Мат бе изгубен. Не само заради решението на Ракел да го напусне, макар че и то го бе засегнало тежко. Имаше и много други причини, които не бе имал време да осмисли досега, дори тук, в пълното спокойствие на острова. Провалената му кариера. Смъртта на втория му баща. Невъзможността да имат деца с Ракел. Дори факта, че никога не бе познавал Андрю Джейкс, който му бе дал живот, но го бе зарязал без угризения. Манията му по убийството на Джейкс и желанието му да направи документалния си филм явно бяха неговият начин да се отдалечи от болката. Но Лиза Баринг му показа по-добър начин.

След запознанството с нея му се струваше, че бреме, което дори не знаеше, че носи, бе паднало от раменете му. Мат бе щастлив, изпълнен с надежда, жив. Каквото и да предстоеше занапред, какъвто и да бе резултатът от работата му с Дани Макгуайър в проследяване на неуловимия убиец, животът с Лиза накара Мат да разбере, че все пак за него имаше бъдеще, при това пълно с възможности. Той все по-често се надяваше, че това бъдеще включваше и присъствието на Лиза.

Имаше и проблеми, разбира се. Засега между тях не се бе случило нищо физическо. Понякога Мат усещаше как Лиза го наблюдава втренчено, докато той седеше пред компютъра или четеше на канапето. Но когато вдигнеше поглед, вниманието й бе насочено другаде. Ала въпреки това взаимното привличане очевидно съществуваше.

Миналата седмица, докато ловяха риба в частното езеро на вила „Мираж“, Лиза се подхлъзна на брега и Мат инстинктивно обви ръка около кръста й. Тя застина. Но след мигновеното колебание не се възпротиви и постепенно се отпусна в прегръдката му. Усещането беше прекрасно. Мат копнееше да стигне по-далеч, но знаеше, че не трябва да прибързва.

„Трябва да съм търпелив — казваше си. — Да я оставя да дойде при мен. Тя тъкмо е загубила съпруга си. Тъкмо е била изнасилена.“

Това беше другият проблем. Лиза никога не говореше за убийството на Майлс и за изнасилването. Сякаш ако откажеше да ги спомене, кошмарите просто щяха да изчезнат. И за свой срам, Мат видя, че й сътрудничеше в мълчанието. И той искаше да забрави миналото. Но убиецът не бе само част от миналото. Той бе все още някъде навън, наблюдаваше и чакаше, планираше следващото убийство.

Мат пристигна в Бали, за да търси следи, които да му помогнат да залови сериен убиец, но позволи любовта му към Лиза и щастието му да го разсеят. Докато гледаше как Лиза отпиваше от чая си сега, той се насили да си припомни.

„Човекът, когото търся, е изнасилил и измъчвал Лиза. Ако се съди по предишните му престъпления, следващата му стъпка е да я отвлече. Да я накара да изчезне като Анджела Джейкс, Трейси Хенли и Ирина Анжу.“

Лиза беше в опасност. А той още нямаше представа как, къде или кога тази опасност щеше да се стовари върху нея. Осени го мисълта, че и собствените му перспективи не изглеждаха особено добри. Който и да бе този човек, той решително убиваше мъжете, свързани с жените жертви. Но това, което го измъчваше истински, бе безопасността на Лиза.

„Не мога да я загубя. Не мога да загубя друг човек, когото обичам. Ако това стане, просто ще полудея.“

 

 

Инспектор Лиу включи касетофона, когато Джим Хартман заговори.

Англичанин, израснал в Хонконг, син на богати родители, Джим имаше компания за охранителна електронна техника. Той лично бе надзиравал инсталирането на алармената система в имението на Майлс Баринг на улица „Проспект“.

— Ще ти кажа нещо, приятел — заяви категорично той на инспектор Лиу. — Алармената система си беше съвсем наред.

Висок и слаб, с лице като невестулка и малки очички, Джим Хартман бе готов да защитава свирепо репутацията си.

— Аз лично я инсталирах и имаше повече предупредителни сигнали от нашибания Бял дом, ако извиниш езика ми.

Лиу попита спокойно:

— Как тогава обясняваш факта, че убиецът на господин Баринг се е справил с нея?

— Не се е справил с нея — спокойно отговори Джим Хартман. — Някой го е пуснал в къщата.

— И защо биха го направили?

Хартман сви рамене.

— Аз работя с алармени системи, а не съм детектив, инспекторе. Ти ми кажи. Но единственото обяснение е, че някой нарочно е изключил системата и е пуснал този тип вътре.

— И кой знаеше как да го направи?

За първи път невестулковото лице на англичанина доби озадачен вид.

— Там е работата. Никой. Господин Баринг и аз бяхме единствените, които знаеха как да изключат алармената система. Няма никаква логика.

След като разпитът свърши, инспектор Лиу се метна на метрото до Уан Чай в северната част на острова, за да обядва. Подземните влакове бяха чисти и вървяха навреме, рядкост в Хонконг. Возенето в тях успокояваше Лиу и му помагаше да мисли.

„Няма логика“, бе казал Хартман. Но всъщност имаше. Възможностите бяха очевидни: или Майлс Баринг бе уведомил жена си как да изключи алармената система, или самият Майлс я бе обезвредил и неволно бе отворил вратата на убиеца си.

Дали го е познавал?

Дали е бил любовникът на Лиза?

Дали любовникът на Лиза е бил приятел на мъжа й?

И по-странни неща се бяха случвали.

Инспектор Лиу излезе от метрото и примигна от слънцето като къртица. Мобифонът му звънна в същия миг.

— Лиу.

— Шефе.

Беше един от служителите в екипа за наблюдение, малка, елитна група, изпратена в Бали да държи под око красивата и вироглава госпожа Баринг.

— Направихме няколко по-добри снимки на вилата с дълъг обектив.

— Тя все още не е напуснала имота, нали?

— Не, шефе.

Вила „Мираж“ бе толкова уединена, че бе почти недостъпна и изключително трудна за снимане. Лиу бе опитал да сложи подслушвателни устройства в къщата, но личната охрана на госпожа Баринг си знаеше работата. Никой от хората му не бе успял да се доближи до нея. Лиу се надяваше, че може да извадят късмет, ако жената излезеше от вилата с кола, но досега бе живяла като отшелничка. Струваше му се, че всяко нейно действие бе специално предназначено да го вбесява.

— Но имаме добри новини, шефе. Очевидно във вилата с госпожа Баринг има някакъв мъж.

Лиу едва не се задави.

— Мъж?

— Да, шефе. Западняк. Закусваха заедно на терасата тази сутрин. Изглеждаха… — детективът затърси подходящата дума — интимни.

Ако инспектор Лиу бе по-спонтанна личност, щеше да размаха юмрук във въздуха, за да отбележи триумфа си.

Любовникът на Лиза Баринг! Тя го е закарала там!

Трудно бе да повярваш, че някой може да е толкова безразсъден. Тя не можеше да не се досеща, че полицията я наблюдава, нали? Инспектор Лиу никога не бе се влюбвал и се надяваше това да не се случи и за в бъдеще. Любовта превръщаше хората в глупаци.

Всичко, от което се нуждаеха сега, бяха физическите улики. Ако отпечатъците на този мъж или следи от неговата ДНК се намереха в къщата на Баринг, щяха да разполагат с достатъчно доказателства, за да арестуват и двамата. Дани Макгуайър от Интерпол го бе предупредил, че убиецът вероятно ще остане близо до госпожа Баринг. Също така му бе казал, че докато Лиу държи Лиза Баринг, значи държи и стръвта.

Проблемът бе, че инспектор Лиу вече не държеше Лиза Баринг.

Налагаше му се да проникне във вилата.