Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (14)

14.

Мъжът на пода бе напълно неподвижен. От раната на тила му течеше кръв. Двамата пазачи се втурнаха в спалнята, когато Лиза вече започваше да се съвзема.

— Ще повикам полицията — заяви единият.

— Не! — извика Лиза и се учуди от решителния си глас. — Без полиция. Той мъртъв ли е?

Другият пазач клекна до тялото.

— Не, госпожо. Диша.

Мъжът на пода бе блед и рус. Не беше убиецът на Майлс. Само гласът му бе достатъчен, за да й покаже това. Но кой беше? И какво правеше тук?

— Лошо ли е наранен? Нуждае ли се от лекар?

Пазачът хвана китката на мъжа.

— Има силен пулс. Но за всеки случай е добре да го прегледа лекар. Мозъчното сътресение може да е опасно.

Лиза кимна.

— Ще се обадя на Франк.

Доктор Франсис Макгий беше стар приятел на Майлс, вилата му се намираше в другия край на залива. Франк бе пенсионер, но мозъкът му работеше с пълна сила. А най-важното беше, че можеше да се разчита на дискретността му.

Госпожа Харкорт пристъпи напред.

— Трябва да спрем кървенето му веднага. Мога да го превържа, но трябва да ми помогнете да го изправим.

Четиридесет минути по-късно, когато доктор Франк Макгий пристигна, мъжът лежеше облегнат на възглавници в една от стаите за гости на вила „Мираж“. Раната на главата му бе почистена и превързана. Той губеше съзнание от време на време, после се будеше, а двамата пазачи стояха до вратата и напрегнато наблюдаваха всяко негово движение.

— Не беше въоръжен — съобщи Лиза на лекаря. — Но не го знаех тогава. Просто се появи в спалнята ми и аз изпищях. Госпожа Харкорт възнамеряваше само да го обездвижи.

— Не е нужно да ми обясняваш, скъпа. Според мен натрапниците си заслужават онова, което им се случва. Госпожа Харкорт е постъпила правилно.

Доктор Макгий свали бинтовете и огледа раната. После отвори клепачите на мъжа и светна в очите му. Ръцете на лекаря бяха изпъстрени със старчески петна и дебели вени, но Лиза забеляза колко спокойни и уверени бяха, докато работеха.

— Ще живее. Ще му направя няколко шева по-късно, но засега се нуждае от почивка. Някой трябва да го държи под око през нощта обаче. Ако започне да повръща или да кърви от носа, веднага ми се обадете. Сигурна ли си, че не искаш да повикаш полицията?

— Напълно. Той ми дължи няколко отговора, преди да го предам на когото и да е друг.

Едва след като доктор Макгий си тръгна, Лиза осъзна колко бе изморена. Наистина ли едва тази сутрин бе напуснала болницата в Хонконг и вбесения инспектор Лиу? Струваше й се, че бе станало преди седмици. Копнееше да си легне, но бе твърдо решена да е до леглото на натрапника, когато той се събудеше. Тя се сви на креслото в ъгъла на стаята под зорките погледи на пазачите, зави се с кашмирено одеяло и незабавно заспа.

 

 

— Господи! Главата ми — разнесе се стон.

Русият мъж беше буден. Лиза изморено погледна часовника си. Пет сутринта.

— С какво ме удари? С чук ли?

Беше американец. В паниката си Лиза не бе забелязала това снощи.

— С тиган. И не те ударих аз, а икономката ми.

Мъжът протегна ръка и докосна превръзките си.

— Икономката ти има страховит замах. Все едно съм изкарал десет рунда с Андре Уорд^[1].

— Нямам представа кой е този — лаконично отвърна Лиза. — Но всъщност изкара един рунд със седемдесет и две годишна баба.

Мъжът се усмихна срамежливо.

— Направо е срамно.

— Бих казала, че срамът е последната ти тревога — студено процеди Лиза. — Кой си ти? И защо, по дяволите, проникна с взлом в дома ми?

Мъжът протегна ръка.

— Мат Дейли. Приятно ми е да се запознаем.

— Няма да се ръкувам с теб! Опита се да ме ограбиш… — потрепери тя, — или да ми сториш нещо още по-лошо. Посочи ми една причина да не изискам да те арестуват и хвърлят в затвора.

Мат не можа да не се възхити на начина, по който пищните й гърди се издигаха възмутено от деколтираната й блуза, и на изчервяването й.

„Тя е невероятно красива. Също като останалите“ — помисли си.

— Причината е, че си в смъртна опасност — сериозно каза той. — И не от мен. Лиза Баринг, знам, че нямаш причина да ми се довериш. Но човекът, който уби мъжа ти и нарани теб, е убивал и преди. А съпругите на всичките му жертви също са изчезнали…

— Да, знам, знам — прекъсна го Лиза, като размаха ръка. — Инспектор Лиу ми каза. Иска да ме държи под ключ, докато заловят този тип. Но след като полицията в… колко страни станаха… четири? Та след като полициите в четири страни не са успели да заловят този престъпник през последните десет години, идеята да се мотая сред полицаи не ми се струва привлекателна.

Мат се усмихна. Не знаеше какво точно бе очаквал от Лиза Баринг. Честно казано, предполагаше, че ще е слаба и безмозъчна красавица, от онези, по които дъртите богаташи обикновено си падаха. Но тя нямаше нищо общо с този стереотип. Беше решителна, остроумна и смела. Ако под всички тези качества имаше и мека сърцевина, то тя я криеше отлично. Мат я хареса.

Лиза го изгледа подозрително.

— Все още не си отговорил на първия ми въпрос. Кой си ти? И защо се интересуваш от мен и безопасността ми? Репортер ли си?

— Не, съвсем не. Аз също съм вид жертва. Като теб. Човекът, който уби съпруга ти, уби баща ми.

Лицето на Лиза Баринг пребледня.

Възможно ли беше?

— Кой беше баща ти?

— Андрю Джейкс — отговори Мат и затвори очи.

Зави му се свят и му се доповръща. Той се отпусна обратно на възглавницата.

— Не се чувствам много добре.

Лиза повика една от слугините и й нареди да му донесе чаша вода.

— Изпий я — подкани тя и му поднесе чашата.

Мат изпи водата бавно и започна да се съживява. Лиза, от друга страна, все още изглеждаше шокирана. Накрая тя запита:

— Откъде знаеше, че съм тук, в Бали?

— Не знаех — каза Мат. — Мислех, че още си в болницата в Хонконг. Но никой не ми позволи да се доближа до теб там, а знаех, че съпругът ти притежава вила в Бали, затова дойдох тук да търся следи.

— Какви следи?

— Всичко, което би могло да свърже Майлс Баринг с другите жертви. Надявах се, че и ти може да се появиш по някое време. За да се измъкнеш от медиите. Но снощи не очаквах да си във вилата. Това е истината.

Лиза определено нямаше причина да му се довери, но за нейно учудване откри, че му вярва. В лицето му имаше нещо открито и честно, което предизвикваше доверие. Лиза Баринг почти бе забравила, че е способна да повярва на някого.

— И намери ли някакви?

Мат я погледна объркано.

— Следи — подсказа му тя.

— Ами не — отговори той, като разтърка глава. — Някаква баба ме фрасна с тиган по главата, преди да успея да потърся каквото и да е.

— Полицията знае ли, че си тук? Интерпол?

Мат се притесни. Не беше очаквал Лиза да му зададе толкова прям въпрос. Не искаше да я лъже, но Дани Макгуайър го бе накарал да се закълне, че няма да споменава връзката им. А обещанието си бе обещание.

— Не.

— Добре, Мат Дейли — кимна Лиза и се изправи. — Опитай се да починеш. И двамата изкарахме дълга нощ. Ще помоля госпожа Харкорт да ти донесе малко храна по-късно. А ако нямаш нищо против, вероятно можем да обсъдим цялата история по-подробно на вечеря.

Мат се ококори.

— Позволяваш ми да остана тук?

— Засега.

Лиза се завъртя към пазачите.

— Ако той има нужда да използва банята или нещо друго, един от вас отива с него. Не го изпускайте от поглед.

 

 

Мат се държеше здраво за парапета, докато слизаше надолу. Главата му беше много по-добре, но все още се чувстваше нестабилен. Вилата излъчваше спокойствие и мир, напомни му за хотел „Аман“ в Мароко, където той и Ракел бяха отседнали през медения си месец. Откак пристигна в Азия, Мат почти не се бе сещал за Ракел и за развода си. Вероятно това беше защитен механизъм. Отрицание. Защо да се тревожи за неща, които не можеше да промени? Знаеше, че все някога щеше да му се наложи да се прибере у дома и да се изправи срещу проблемите си. Но тук, в това вълшебно, идилично място, личните му проблеми изглеждаха нереални.

— По-добре ли се чувстваш?

Мат преглътна с труд. Лиза се бе преоблякла в семпла бяла памучна рокля. Носеше прости еспадрили, а косата й бе вдигната в рошава корона от къдрици на върха на главата й. Ефектът беше зашеметяващ — бе едновременно невинна и опитна, чиста и съблазнителна. Ракел беше хубава жена, но сексуалността й бе груба и натрапваща се, изискваше къси поли и огромни количества грим. Лиза Баринг бе точно обратното. Фразата бе доста изтъркана, но й подхождаше идеално: тя бе естествено красива.

— Много по-добре, благодаря — отговори Мат.

Лиза се настани в единия край на семплата дъбова маса, отрупана с пресни местни продукти: октопод в чеснов сос, папая, топли кифлички, ароматен индонезийски хляб със сусам. Тя махна на Мат да седне.

— Гладен ли си?

— Вече да — отговори той. — Това изглежда страхотно.

— Давай.

Тя се държеше дружелюбно и мило, но все още се усещаше лека тревога. Вероятно това бе неизбежно при дадените обстоятелства, но Мат направи всичко възможно да разсее притесненията й.

— Не те виня, че се съмняваш в мотивите ми — поде той, като струпа солидно количество морски деликатеси в чинията си. — И аз щях да съм предпазлив, ако бях на твое място. Но те уверявам, че искам само онова, което и ти.

— И какво е то?

— Да узнаем истината. И да заловим негодника, който и да е той.

Лиза наля две чаши червено вино и подаде едната на Мат.

— Не съм сигурна, че вярвам в „истината“. Не е само една. Всеки си има различна истина, нали?

Виното беше великолепно. Мат го завъртя в устата си замислено, наслаждавайки се на различните аромати и вкусове, преди да отговори.

— Не съм съгласен. Според мен истината си е истина. Хората лъжат себе си, това е всичко. Виждат само онова, което искат да видят.

— А какво виждаш ти? — попита Лиза бързо.

„Виждам интелигентна, красива, съблазнителна жена, която бих искал да отведа в леглото още този миг.“

Очевидно тя избягваше темата за убийството на мъжа й. Може би все още бе прекалено рано и болезнено да говори за това.

— Виждам жена, която се държи смело, но е ужасена.

Думите му явно я развеселиха.

— Рентгенови очи имаш, Дейли. Но се страхувам, че грешиш. Не съм нито смела, нито ужасена. Просто вървя стъпка по стъпка и се опитвам да изкарам от единия ден до следващия.

— И каква е следващата стъпка за теб? — попита Мат. — Не можеш да се криеш в Бали завинаги.

Лиза го погледна замечтано.

— Така е, навярно не мога. Но не обичам да мисля за бъдещето, Мат Дейли.

— Моля те, наричай ме само Мат.

— Случват се различни неща, Мат. Неща, които не можеш да контролираш. Лоши неща. Никой от нас не контролира собствената си съдба. Научих по трудния начин, че всичко е илюзорно. Защо да градиш хубави планове само за да ги видиш как се провалят и се превръщат в болка, смърт и прах?

Загледан в тъжните й кафяви очи, Мат изпита непреодолимо желание да я защити, да я успокои, да повдигне духа й. Дани Макгуайър му беше признал, че е изпитвал нещо подобно към Анджела Джейкс след убийството на съпруга й, но тези чувства му бяха попречили да стигне до истината, преди тя да замине за Европа и завинаги да се изплъзне от ръцете му. Мат Дейли не възнамеряваше да допусне същата грешка с Лиза Баринг.

— Какво ти разказа инспектор Лиу за останалите убийства?

Лиза се намръщи.

— Трябва ли да говорим за това?

— Затова съм тук, нали? И по същата причина ти ми позволи да остана. Дълбоко в себе си искаш да узнаеш истината.

Лиза не отговори. Стори й се притеснително да бъде анализирана от този привлекателен рус непознат, особено след като бе прав. Затова тя отговори на първия му въпрос.

— Лиу не ми разказа много. Сподели само, че подобни престъпления са били извършени и преди, че Интерпол смятал, че е възможно да са дело на сериен убиец. Също така били на мнение, че и моят живот може да е в опасност. Но не навлезе в подробности.

— Добре, аз ще го направя.

През следващия час Мат й разказа всичко, което знаеше за убийствата на баща си, сър Пиърс Хенли и Дидие Анжу. Двамата с Лиза довършиха първата гарафа с вино и тя поръча втора. Лиза слушаше внимателно разказа му, без да проявява много емоции.

Когато Мат най-после свърши, тя каза:

— Не съм сигурна, че става дума за същия човек.

— Как така? Разбира се, че е същият.

— Може да е бил същият при по-раншните нападения. Но не съм убедена, че същият човек уби Майлс.

— Какво те кара да мислиш така?

Лиза откъсна залък хляб и го натопи замислено във виното си.

— Дребни неща. Даренията за благотворителност например. Майлс не даваше и стотинка за благотворителност, а аз дори не съм започнала да мисля какво ще правя с наследството си. Но най-важното е, че всичко това говори за комплекса на Робин Худ, не мислиш ли? Вземаш от богатите и даваш на бедните?

Колкото и да е странно, на Мат не му бе хрумвало подобно нещо. Но сега, след като Лиза го каза, му се стори повече от очевидно.

— Вероятно е така.

— Аз не мога да ти кажа нищо за човека, който ме изнасили, но знам едно със сигурност: определено не беше Робин Худ.

При споменаването на думата „изнасилване“ над масата се възцари тежко мълчание, почти като плътен облак от срам. Мат откри, че му се искаше да познава тази жена по-добре, всъщност достатъчно добре, за да я вземе в прегръдките си и да я успокои, да я увери, че вината не е нейна. Но тъй като не можеше да постъпи така, просто промени темата.

— Разкажи ми за Майлс и брака ви.

Лиза се усмихна тъжно.

— Искаш да ти обясня дали съм се омъжила за по-стар с трийсет години от мен мъж по любов или заради парите му? Ти как мислиш?

Майлс се изчерви. Точно това имаше предвид, но не осъзнаваше, че е толкова прозрачен.

— Съжалявам. Не исках да те обидя.

— Няма проблем — махна с ръка Лиза. — Можем да сме честни един с друг. Не обичах Майлс. Това е вярно. Но го харесвах. Беше мил човек и се държеше с мен чудесно. Достигнах определен етап в живота си, който ме накара да ценя милото отношение. Извадих късмет, че Майлс ме избра за съпруга.

„Звучи толкова пасивно — помисли си Мат. — Избра ме. Сякаш става дума за уреден брак и тя не е имала думата.“

— Как се запознахте?

— На конференция в Шанхай преди година.

— Година? — изненада се Мат. — Не сте били заедно много дълго.

Лиза се заигра със салфетката си.

— Така е. Бяхме женени девет месеца. Всичко стана много бързо. Връзката ни. Майлс беше невероятно умен човек и страхотно мил с мен.

— Но не и с всички останали?

— Беше доста възрастен. Мисля, че на млади години е бил по-безмилостен и амбициозен. Имал съпруга преди, още преди да се родя, и деца. Струва ми се, че не се е отнасял с тях твърде добре. Но когато се запознахме, вече бе станал по-мек и отстъпчив.

Мат се замисли за Андрю Джейкс. Колко лош съпруг е бил за майка му, как бе изоставил него и Клеър без никакви угризения и как в старческите си години бе станал мил и любящ съпруг на Анджела.

— Май хората се променят — отбеляза той.

— Да, променят се. Но миналото не може да бъде променено и никой не може да избяга от справедливостта. Всички трябва да изкупим греховете си. Трябва да платим цената.

Думите й му се сториха странни и не знаеше как да реагира. Дали искаше да каже, че Майлс Баринг си е заслужавал случилото се? Едва ли. Тъгата й по изгубения съпруг изглеждаше съвсем искрена, а и тя говореше за него с очевидно уважение и привързаност. Но пък какви грехове и изкупления имаше предвид? Вероятно бяха попрекалили с виното.

Както и да е. Мат беше благодарен, когато слугинята се върна да разчисти масата, а после донесе безкофеиново кафе и парче яркозелен пандан, сладък оризов сладкиш, с което наруши неудобното мълчание. Докато пиеха кафето си, заговориха за други неща, като всеки от тях явно се наслаждаваше на компанията на другия. Лиза му зададе безброй въпроси за детството му. Изглеждаше заинтригувана от това, как Андрю Джейкс бе изоставил семейството си, и като че ли не можеше да повярва, че той, майка му и Клеър бяха живели толкова щастливо след развода. Но пък когато Мат я попита за нейното детство, тя нямаше желание да говори. Израснала в Ню Йорк, но не била щастлива там. Имала сестра, но не поддържали връзка от дълго време. Това бе единственото, което успя да измъкне от нея.

Лиза забеляза, че Мат разтрива тила си, и каза:

— Съжалявам, че ти нанесоха такъв удар. Наистина искам да останеш тук, докато се съвземеш.

— Ами пазачите? — шеговито подхвърли Мат. — Пак ли ще ме наблюдават, докато пикая, или вече ми имаш доверие и ме пускаш сам до тоалетната?

Лиза се усмихна.

— Вярвам ти. Ще останеш тук като мой гост.

— Сигурна ли си, че не предпочиташ уединението? — сериозно попита Мат. — Мога да си намеря местен хотел или пансион. Не бих желал да се натрапвам. Е, не отричам, че вече се натрапих…

Лиза се засмя.

— Сигурна съм. Не възнамерявам да заминавам никъде за известно време. И бих се радвала на компанията. А и кой знае? Може пък заедно да разплетем загадката, да намерим липсващата брънка, която свързва тези ужасни убийства… ако има такава.

— Е, ако наистина си сигурна — каза Мат, — за мен ще е удоволствие. Благодаря ти.

— Добре — усмихна се тя. — Майлс винаги твърдеше, че две глави мислят по-добре от една.

 

 

През нощта, докато лежеше в леглото, вторачен във вентилатора на тавана, Мат си помисли, че и животът му се въртеше със същата скорост.

„Как, за бога, се озовах тук, в луксозна вила в Бали, гостенин на най-интересната и привлекателна жена, която някога съм виждал? — каза си. — И колко иронично е, че садистичният убиец, очистил баща ми и изнасилил тази жена, влезе в ролята на Купидон.“

Трябваше да се обади на Дани Макгуайър в Лион и да го уведоми за развитието на случая. И щеше да го направи. Но не още. Искаше да запази Лиза Баринг за себе си още известно време. Да разбере какво правеше тези интелигентни красиви очи толкова тъжни в спокойствието и вълшебството на умопомрачителния остров.

Мисли за това като за ваканция, каза си той, докато заспиваше в меките чаршафи от египетски памук. Заслужена ваканция. Ракел, разводът, Дани Макгуайър и всичко в живота навън му се струваше прекрасно далеч.

За първи път от месеци Мат Дейли заспа щастлив и развълнуван от мисълта какво щеше да му донесе утрешният ден.