Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (13)

13.

Хонконг не приличаше на нищо, което Мат Дейли бе виждал преди.

Той се смяташе за космополит. Не като Джеймс Бонд, разбира се. Никой не би могъл да го нарече изискан и опитен. В повечето дни за него бе успех да обуе два еднакви чорапа. Но пък и не беше момче от Средния запад, което никога не се е сблъсквало с други култури. Може да бе израснал в малко градче, но бе живял в Ню Йорк и бе пътувал из Европа и Южна Америка като младеж. Но въпреки това Хонконг го изпълни с искрено благоговение.

Сентрал, основният търговски район на острова, бе пълен с небостъргачи, толкова високи, че правеха Манхатън да прилича на лилипут. Лан Куай Фонг, кварталът на нощния живот и червените фенери, блестеше, пищеше и вонеше. Тесните му улички бяха претъпкани с най-странните типове, които човек можеше да си представи: жонгльори джуджета, безръки танцьори, слепи травестити и ококорени американски моряци, жадно поглъщащи гледките. Кварталът напомни на Мат за Венис Бийч, умножен по хиляда. Всъщност целият Хонконг беше такъв — интензифициран. Тревата в Новите територии бе толкова зелена, че приличаше на нарисувана. В Ню Йорк и Лондон пазарските улици бяха оживени. Тук бяха претъпкани, наблъскани с хора като гниещ труп, покрит с червеи. Впечатлението на Мат бе за град, където всичко се случваше в излишък. Шумовете бяха по-силни, светлините — по-ярки, а дните — по-дълги, очевидно безкрайни. Забрави за Ню Йорк. Хонконг бе „градът, който никога не спеше“. След седмица Мат не можеше да реши дали го харесва, или мрази.

Не че имаше значение. Не беше тук на почивка, а на мисия.

Идеята му се бе сторила толкова проста, докато говореше по телефона с Дани Макгуайър. Отделът на Дани в Интерпол сега „активно помагаше“ на хонконгската полиция. Това обаче означаваше само, че двете организации си разменяха информация. Не се говореше за присъствие на екип на Интерпол в Хонконг. Но поне Макгуайър сега имаше законно основание да посвети време на случая, включително и да се зарови по-дълбоко в предишните убийства. Работата на Мат бе да пристигне в Хонконг, да се запознае с Лиза Баринг, вдовицата на последната жертва, и да научи каквото успее. След което щеше да сподели информацията с Дани, неофициално, разбира се.

— Ако шефовете ми открият, че съм използвал цивилни познати или съм се намесил в местното следствие на страна членка, ще ме уволнят на мига.

Като пренебрегна страстните молби на Клеър да внимава, Мат се метна на първия самолети за Хонконг, изпълнен с надежди. Засега обаче същите тези надежди не се оправдаваха. Осъществяването на връзка с Лиза Баринг се оказа невъзможно. Майлс Баринг, съпругът й, бил хонконгският Доналд Тръмп и убийството му и сексуалното нападение над красивата му млада жена бяха по първите страници на всички вестници. Медийният интерес към случая бе подсилен от пълната липса на информация. Хонконгската полиция не бе склонна да дава пресконференции само за да задоволи любопитството на жадната за пикантерии публика. Майлс и Лиза Баринг винаги бяха отстоявали правото си на уединение и госпожа Баринг не виждаше причина да наруши този навик заради жестокото убийство на мъжа си.

Настанена в болница „Кралица Елизабет“ на улица „Гаскойн“, тя не бе дала досега публично изявление и очевидно не възнамеряваше да го направи и в бъдеще. Благодарение отчасти на предупрежденията от Интерпол, болницата бе обградена от въоръжени полицаи. Посетителите на другите пациенти бяха проучвани внимателно и дори доставчиците и медицинският персонал бяха подложени на всекидневни проверки. Колкото до самата госпожа Баринг, единствените хора, които имаха достъп до нея, бяха лекарите и главен инспектор Лиу, китайският детектив, отговорен за разследването.

Тъй като не можеше да използва името на Дани и връзката си с Интерпол, Мат се захвана с изпитани телефонни номера.

Беше репортер от „60 минути“, който искаше да направи предаване за работата на инспектор Лиу и екипа му.

Беше аташе от американското посолство, проявяващ любезност към разстроен сънародник (Лиза Баринг бе американка от Ню Йорк, ако можеше да се вярва на вестниците).

Беше адвокат, носещ важни документи, които само госпожа Баринг имаше право да подпише.

Отговорът обаче винаги бе един същ: „Не се допускат посетители“.

Отначало Мат отседна в малък пансион на върха, но собственицата го помоли да напусне, след като опасна на вид кола със затъмнени прозорци започна да паркира пред сградата денем и нощем, като потегляше само когато и Мат го направеше. Мат разказа на Дани Макгуайър за колата.

— Мислиш ли, че китайците ме наблюдават?

Гласът на Дани прозвуча разтревожено.

— Не знам. Възможно е, макар да не разбирам защо. Внимавай, Мат. Не забравяй, че убиецът все пак може да е местен. Докато Лиза Баринг е в Хонконг, той може да се мотае наоколо и да чака удобен момент, в който да я отвлече, както е направил с останалите жени.

— Мислиш, че той е подлъгал останалите жени да изчезнат?

— Да, смятам, че е възможно. Може да е имал съучастник, подмамил жените далеч от безопасните им домове и полицейската протекция, за да може да ги довърши.

Мат не беше убеден.

— Ако е искал жените мъртви, защо не ги е убил заедно със съпрузите им? Защо да си прави труда да извършва две отделни убийства?

— Не знам — призна Дани. — Може би за него това не е тежък труд. Може да му прави кеф.

Мат потръпна.

— Единственото сигурно за този тип е, че е адски опасен и не си поплюва. Ако заподозре, че си го открил, може да се озовеш в сериозна опасност.

Мат се премести в „Мариот“, голям безличен хотел в центъра на града, и тъмната кола изчезна. Но понякога все още имаше смътното усещане, че го следяха в метрото или в кафенето до болницата, където Лиза Баринг си оставаше под охрана. Но никога не видя никого.

Парите му свършваха, а той все още не можеше да се доближи до госпожа Баринг. Мат започна да се замисля дали да се прибере у дома, макар и с празни ръце, когато получи имейл от личната поща на Дани Макгуайър.

Изтрий това веднага щом го прочетеш. Лиу ни го изпрати днес. Мисля, че информацията може да ти е полезна.

Следващите думи в имейла ускориха пулса на Мат.

Показания

Лиза С. Баринг

16/09/2006,

болница „Кралица Елизабет“, Хонконг

Потвърждавам, че името ми е Лиза Баринг и съм съпругата на Майлс Баринг, покойник. Потвърждавам, че бях с починалия в нощта на смъртта му, 04/09/2006, на улица „Проспект“, в Хонконг. Потвърждавам, че следващият разказ е верен и подробен отчет на събитията, както си ги спомням.

Майлс и аз бяхме у дома, както обичайно. Анита, готвачката ни, приготви пиле с ориз и изпихме бутилка червено вино. Не бих казала, че някой от двама ни беше пиян. След вечеря се качихме горе в спалнята, където гледахме телевизия и се любихме. Загасихме лампата към десет и половина и двамата заспахме.

Събудих се и видях маскиран мъж, опрял нож в гърлото ми. Видях Майлс да се протяга към паникбутона до леглото ни, но мъжът му изкрещя да не мърда, иначе ще пререже гърлото ми. Майлс изпълни заповедта му. Мъжът ме завърза с въже и ме сложи на пода. Каза, че ако някой от нас издаде звук, ще ни убие. Майлс го попита какво иска, но той не отговори. Вместо това се приближи към него. Майлс се опита да се бори с него, но мъжът го намушка.

Знам, че изпищях. Не знаех дали и Майлс пищи, но осъзнах, че е намушкан няколко пъти. Имаше много кръв. Бях сигурна, че някой от прислугата е чул нещо, но никой не дойде. Сигурно съм припаднала.

Когато се събудих, мъжът ме изнасилваше. Поряза ме с ножа по гърба, бедрата и краката. Майлс лежеше на пода и кървеше. Не знам дали бе мъртъв или не. Мисля, че беше. След около пет минути мъжът спря да ме изнасилва. Не мисля, че се изпразни. Извади пистолет, който не бях видяла преди. Спомням си как ми се стори странно, че бе решил да ни нападне с нож, след като е имал пистолет. Предположих, че ще ме убие, но той се завъртя и изстреля един куршум в главата на Майлс от упор. Изстрелът беше много тих. После завлече трупа на Майлс до мен и ни върза със същото въже, което бе използвал за мен. Закри устата ми с дебела лепенка. И си тръгна.

Не го видях да краде нещо от стаята. Не попита нито мен, нито Майлс за касата. Нямам представа какво се е случило, след като напусна стаята, и как е избягал от къщата. Останах на пода още пет часа, докато една от прислужниците, Джойс, ни откри рано на следващата сутрин и повика полицията.

Потвърждавам, че не познах мъжа, който ни нападна, нито по гласа, нито по друга физическа черта. Потвърждавам, че инфрачервената ни алармена система бе изключена, но нямам представа как и кога е станало това.

Подписано: Лиза С. Баринг

Майлс прочете показанията няколко пъти. Безброй въпроси се въртяха из ума му. Голяма част от разказа на Лиза Баринг звучеше нелогично. Защо слугите не бяха чули нищо и не бяха видели мъжа в къщата? Сигурно поне няколко от тях са били там онази нощ. Как бе възможно да обезвредиш сложна алармена система, без никой да разбере? Защо Майлс Баринг, интелигентен мъж в края на седемдесетте години, бе решил да нападне въоръжения престъпник, вместо да натисне паникбутона? Сигурно е имал възможност да го направи, докато онзи е завързвал жена му. Защо, както самата Лиза Баринг бе посочила, убиецът бе използвал нож, когато е имал пистолет със заглушител?

Мат Дейли не спа тази нощ. Лежа вторачен в тавана на хотелската стая, а мозъкът му отказваше да се изключи. Осъзна, че започва да мисли за убиеца като за нереална сянка, за герой в долнопробно криминале. Но, разбира се, той не бе сянка. Беше човек от плът и кръв и бе някъде навън тази вечер. Ядеше, спеше, мислеше и си живееше живота въпреки серията кошмарни престъпления, които бе извършил. Лиза Баринг познаваше този тип. Не по име, но по много по-интимен и истински начин. Тя го бе докоснала, също както Анджела Джейкс, Трейси Хенли и Ирина Анжу. Бе чула гласа му. Бе усетила миризмата на дъха и потта му. Бе почувствала тежестта му върху себе си и в себе си. За Мат той можеше да прилича на сянка или призрак. Но за Лиза Баринг бе съвсем реален.

„Трябва да го направя. Трябва да се срещна с Лиза Баринг по някакъв начин. Трябва да се добера до нея преди него“ — мислеше си той.

 

 

Инспектор Лиу затвори очи и преброи до десет. Никога не бе харесвал особено западнячките. Бяха прекалено самоуверени, упорити и надменни. Не можеше да разбере защо Майлс Баринг не си бе избрал една послушна и кротка китайка за съпруга. Това определено би улеснило работата на инспектор Лиу.

— Обясних ви защо, госпожо Баринг — повтори той търпеливо. — Животът ви може да е в опасност.

Лиза Баринг продължи да си прибира нещата в куфар „Луи Вюитон“, без да му обръща внимание. Лекарите я бяха изписали от болницата тази сутрин и тя бе облечена за първи път от седмици, издокарана в дрехите, които прислужницата й Джойс й бе донесла: джинси „Хъдсън“, които подчертаваха дългите й крака, бяла муселинена блуза от „Клои“ и любимите й балетни пантофки „Ланвен“. Тъмната й коса бе прибрана на конска опашка, семпли диамантени обици от „Тифани“ украсяваха ушите и врата й и хвърляха отблясъци по лице, толкова естествено красиво, че никой грим не би могъл да го подобри. Инспектор Лиу знаеше, че тя е над трийсет, но му бе трудно да го повярва. Кожата й грееше като на тийнейджърка. За съжаление жената бе и упорита като тийнейджърка.

— Ценя загрижеността ви, господин Лиу — каза тя нагло, — но не възнамерявам да прекарам остатъка от живота си като затворник. Не искам полицейска защита.

— Нуждаете се от нея, госпожо Баринг.

— Дори и да е така, отказвам. Просто отказвам. Благодарна съм за предложението, но отговорът ми е „не“.

Прочутият с хладнокръвието си инспектор Лиу побесня.

— Не става дума само за вашата безопасност, госпожо Баринг. Както знаете, научихме от Интерпол, че човекът, който ви изнасили и уби съпруга ви, е правил същото и преди. И със сигурност ще го извърши отново. Длъжни сме да предотвратим това и да защитим потенциалните бъдещи жертви. Не разбирате ли това?

Съвършеното лице на Лиза стана тъжно.

— Разбирам. Никой не изпитва по-силно желание от мен това копеле да застане пред съда, инспекторе, или да му се попречи да нападне отново. Както ви казах и преди, ако той се опита да се свърже с мен или се случи нещо подозрително, веднага ще ви уведомя. Но междувременно трябва да ми позволите да водя такъв живот, какъвто искам. Майлс и аз имаме вила в Бали. Уединена и безопасна. Ще остана там, докато лудницата по медиите утихне.

Инспектор Лиу се издигна във всичките си метър и шейсет и заяви решително:

— Съжалявам, госпожо Баринг, но се страхувам, че и дума не може да става за това.

 

 

Петнайсет минути по-късно, в лимузина с тъмни стъкла на път към летището, Лиза Баринг се замисли за смотания китайски полицай. Изглеждаше мил човек и очевидно бе изпълнен с добри намерения. Но Лиза бе видяла достатъчно ченгета през последните три седмици. Хонконг бе изпълнен със спомени за Майлс и случилото се, да не споменаваме опитите на медиите да проникнат в дома й. Тя просто трябваше да се махне от града.

Частният самолет я очакваше. Видът му я накара да се просълзи. Майлс много обичаше самолета си. Беше неговата радост и гордост.

— Добре дошли, госпожо. — Кърк, пилотът, я приветства на борда. — Ужасно съжалявам за случилото се. Ако мога да направя нещо за вас, каквото и да е…

Лиза сложи ръка върху неговата.

— Благодаря ти, Кърк. Искам само да се махна оттук.

— Потегляме след минута — увери я той. — Настанете се удобно.

„Да се настаня удобно — повтори си Лиза, когато двигателите на самолета заръмжаха. — Не е ли нередно да тъна в удобства, когато Майлс лежи мъртъв в моргата, а леденият му труп е обезобразен от ножове и куршуми?“ Очите й се напълниха със сълзи.

„Не мога да си позволя да мисля за Майлс — каза си тя. — Трябва да го пропъдя от ума си. Нищо не може да го върне.“

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Докато самолетът се издигаше над облаците, безброй неща й напомниха за съпруга й. Ето там долу бе небостъргачът на Майлс, сгушен до гигантската сграда на „Китайска банка“, досущ бебе, скрито под крилото на майка си.

Ако само би могла да го предпази! Ако изобщо нещо можеше да го предпази!

Тя спусна капака на прозореца, но Майлс бе и навсякъде в самолета. Меките кресла от бежова кожа, собствената му седалка до тази на Лиза, дори нежните му очи, вторачени в нея от портрета му на стената.

Горкият, горкият Майлс. Какво престъпление е извършил някога, освен това да е богат и щастлив? Кого е наранил? Кого някой от двама им някога е наранил?

Майлс се бе опитал да направи и Лиза щастлива. Но дори гениалният Майлс Баринг не можеше да постигне невъзможното.

Чак когато започнаха да се снижават, Лиза се сети, че бяха дошли в Бали на медения си месец. Внезапно идването й тук й се стори нередно и почти неприлично. Но вече бе прекалено късно. Беше казала на инспектор Лиу, че ще остане в Бали. Докато разследването на убийството приключи и пресата загуби интерес, това щеше да е златният й затвор.

В крайна сметка целият й живот бе поредица от затвори. Някои от тях бяха луксозни като сегашния. Други, преди много време, бяха студени, самотни и тъмни. Но откакто се помнеше, никога не бе живяла на свобода.

И сега знаеше със сигурност, че никога нямаше да е свободна.

Тя затвори очи и се върна в спомените си. Или пък не бе спомен, а мечта?

Италия.

Щастие.

Топъл плаж.

Тя се унесе.

 

 

Позитано беше великолепен. Толкова красив, че почти му бе простила за Франция.

Хотелът беше стар и изискан. Клиентелата му се състоеше от членове на висшето общество, богати, но не парвенюта, а най-вече европейски аристократи.

— Падаш си по титлите, а, скъпа? — подразни я той.

Тя обичаше той да се закача с нея. Напомняше й за старите дни.

— Какво не би направила за корона върху красивата ти главичка? А и ще ти отива. Бих казал, че си родена за такава.

Седяха пред бара до басейна, отпиваха мартини и гледаха залеза. Тя си помисли, че й се иска по-често да правят така и просто да си почиват. Барманът й се усмихна флиртаджийски, докато доливаше чашата й. Беше хубав младеж с маслинена кожа, тъмна коса и весели бадемовидни очи. За момент тя се паникьоса, уплашена, че съпругът й можеше да види усмивката и да се ядоса. Странно бе как той я караше да се чувства в безопасност, а същевременно да се страхува от него. Но той не беше забелязал нищо. Всъщност изглеждаше по-заинтригуван от стария мъж, който играеше шах с дъщеря си в другия край на бара.

Довършиха питиетата и тръгнаха обратно към стаята си, когато слънцето се скри зад хоризонта. След като влязоха вътре, съпругът й заключи вратата и се съблече, небрежен като дивак в голотата си. И защо да не бъде с тяло като неговото? И Микеланджело не би могъл да сътвори нещо по-красиво.

— Видях как те гледаше барманът.

Той тръгна към нея и тя усети как настръхва.

— Аз… не знам какво искаш да кажеш — заекна. — Никой не ме гледаше.

Той я бутна на леглото.

— Не ме лъжи. Стана ти приятно, че той те гледа, нали? Искаше го.

— Не е вярно!

Ръцете му стиснаха врата й.

— Вярно е. Искаше ли и онзи старец в другия край на бара? А?

Той разтвори краката й с коляно.

— Да говорим откровено. Той е повече твоят тип, нали? Дърт и богат.

— Престани! — замоли се тя. — Ти си този, когото желая. Единственият.

Но последното, което искаше, бе той да спре. Беше възбуден за първи път от месеци. Тя се протегна и погали голия му гръб, после се измъкна от бикините си, копнееща да го усети в себе си.

„Моля те, Господи, накарай го да ме люби сега. Мина толкова време.“

Но след дългата целувка той постъпи както винаги. Обви ръце около нея и зачака тя да заспи.

Чака доста дълго. Най-после ритмичното надигане и спадане на гърдите й му показа, че е безопасно да се раздвижи. Той се измъкна от леглото и излезе в коридора на хотела. Навън бе съвсем тъмно, но той знаеше къде отива. Отвъд главната сграда, зад тенис корта, към ниските постройки за персонала.

Две почуквания. Вратата се отвори.

— Почти се бях отказал да те чакам.

— Съжалявам. Не можах да се измъкна по-рано.

Той страстно целуна бармана с бадемовидните очи в устата.

— Хайде да си лягаме.

 

 

„Мираж“, вилата на семейство Баринг, се намираше в северната част на острова. Беше уединено място, което предразполагаше към идилия, съвършено съчетание на лукс и простота с огромния си басейн, варосани стени и подове от тъмно дърво. Вила „Мираж“ бе заобиколена от гъста джунгла от едната страна и блестящия океан от другата. Но въпреки това Лиза взе допълнителни предпазни мерки, като нае денонощна охрана да обикаля имота и двама въоръжени пазачи вътре, в добавка към икономката, майстора по поддръжката и слугинята, които живееха там през цялата година. Тя не обърна внимание на предупрежденията на инспектор Лиу и не повярва, че нападателят й може да се върне, за да я отвлече или убие. Това бе абсурдно. Но медиите бяха друго нещо. Поради липсата на информация и на заподозрян, върху когото да съсредоточи гнева си, китайската преса бе решила да очерни младата американска съпруга на Майлс Баринг. За една нощ Лиза се превърна от невинна жертва в пресметлива използвачка в очите на жителите на Хонконг. От горчив опит тя знаеше, че папараците няма да се спрат пред нищо, за да се сдобият с нейна снимка. А после вестниците щяха да представят нещата така, сякаш тя си живееше живота в Бали и изобщо не тъгуваше за горкия Майлс. Лиза обаче нямаше да позволи това да се случи.

Пристигна във вилата късно и бе доста изморена.

— Мисля веднага да си легна, госпожо Харкорт.

— Разбира се, госпожо. Ще помоля Линг да ви донесе малко топло мляко.

Карън Харкорт, икономката на вила „Мираж“, бе ниска, закръглена и с майчински вид. Носеше посивялата си коса на ситни къдрици, които напомняха на Лиза за сладката баба от анимационните филмчета с пилето Туити.

„Ако имах такава майка, животът ми щеше да е толкова различен. Ако имах майка изобщо.“

— Благодаря ви.

Спалнята на Лиза на горния етаж бе подготвена за пристигането й. Махагоновото легло бе оправено и обградено от мрежи против комари. Ароматни свещи хвърляха мека светлина наоколо и изпълваха въздуха с ухание на гардении. Вратите към терасата бяха отворени и оттам се чуваше лекият плясък на вълните долу. Единствената дразнеща нотка бяха снимките в сребърни рамки, поставени на тоалетката, от които се усмихваха тя и Майлс.

„Госпожа Харкорт вероятно е решила, че ще искам да ги гледам и да потъна в спомени.“

Лиза ги напъха в чекмеджето и въздъхна.

Завъртя се и замръзна. До вратата стоеше мъж, закрит от сенките. Лиза не видя лицето му, но и нямаше нужда. Беше мъж. Непознат. В спалнята й. Тя изпищя с пълна сила.

— Помощ! Охрана! Помогнете ми!

Мъжът излезе на светло.

— Моля ви, престанете да крещите. Не съм тук, за да ви нараня.

Лиза повиши глас още повече.

— Нападател! Помощ!

Той тръгна към нея.

— Наистина не исках да ви уплаша. Искам само да поговорим. Аз…

Той се отпусна безжизнено на пода. Зад него стоеше госпожа Харкорт и трепереше като листо. Лиза се вторачи в тежкия, изцапан с кръв тиган в ръката й и припадна.