Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Ангел на мрака (12)

12.

Дани Макгуайър забърза по пътеката за тичане с надеждата, че болката в краката щеше да го разсее. Не се получи.

В средата на Интерпол имаше идеално оборудван фитнес, но Дани предпочиташе да посещава „Спорт Витес“ на „Рю де ла Пе“. Отчасти защото имаше нужда да се отдалечи от останалите служители на Интерпол от време на време. Макар да обичаше работата си начело на ЕРИ, самата организация беше бюрократична и вглъбена в себе си. Но най-вече защото всички пътеки в клуба гледаха към гигантските прозорци и движението долу му напомняше за Ел Ей. Дани обичаше Франция, по-бавния ритъм на живот, историята, архитектурата, храната. Но понякога Съединените щати му липсваха силно, заедно с футбола в понеделник вечер и подлютените крилца. Срещата му с Мат Дейли го настрои адски носталгично.

Дани Макгуайър хареса Мат Дейли. Хареса откровеността му, чувството му за хумор, упоритостта му. Но му се искаше Мат никога да не го бе откривал.

От секундата, когато Мат влезе в кабинета му, Дани не бе мислил за нищо друго, освен за убийството на Джейкс и очевидно свързаните с него други два случая. След като Мат му звънна развълнуван от Сен Тропе и му съобщи, че Ирина Анжу също оставила парите на мъжа си на благотворителна организация за деца, той накрая реши да поговори с началниците си.

— Браковете на стари мъже с много млади жени, изнасилванията, зверските убийства, завързването на жертвите заедно говорят за един и същ метод на действие. А фактът, че трите вдовици са изчезнали и са дарили парите си на благотворителни организации за деца… ами просто трябва да проверим какво точно става, нали, господине?

Директор Анри Фремьо примигна равнодушно. Дебелото му лице бе абсолютно безизразно. В средата на шейсетте години, напълно плешив и с огромен корем, който можеше да изглежда разсмиващ на по-симпатичен мъж, Анри Фремьо бе всичко, което Дани мразеше в Интерпол: неотстъпчив, упорит и адски твърдоглав. Но пък бе учудващо интелигентен и решаваше проблемите с първокласна логика. Ала не за това се бе издигнал до върха в Интерпол. Беше го постигнал с кошмарно бюрократично придържане към правилата.

— Коя страна членка е изискала помощта ни? — попита той Дани. — Не си спомням да съм виждал подобна молба на бюрото си.

— Не, господине. Няма молби. Получих информацията от личен източник.

Директор Фремьо повдигна вежди.

— Личен източник?

— Да, господине.

— Господин Макгуайър, надали трябва да ви напомням, че Интерпол не е като останалите законови агенции. Целта ни е да действаме като връзка между полициите в страните членки и да им осигуряваме помощ в контактите и базите данни.

Дани въздъхна.

— Да, господине, чел съм ръководството. Но ако този убиец е навън, готов да нападне отново, тогава не е ли наш дълг да действаме?

— Не. Задълженията ни са ясни: да действаме като връзка между полициите в страните членки и да им осигуряваме помощ в контактите и базите данни, когато те изискат съдействието ни. Получили ли сме такава молба във връзка с тези престъпления?

Дани изпита чувството, че говори със стената.

Същата история се повтори и в Скотланд Ярд. Главен инспектор Уилард Дрю бе редови детектив, когато работеше по убийството на сър Хенли. Той отговори на телефонното обаждане на Дани с арктическа студенина.

Да, Трейси Хенли напуснала страната. Не, властите не знаеха къде се намира сега, но и не подозираха убийство. Не, никой не бе обвинен в убийството на сър Хенли, въпреки разпитите на над осемдесет възможни заподозрени. Не, главен инспектор Дрю изобщо нямаше желание да отвори случая отново, защото „някаква незначителна френска звезда бил убит от местните мафиоти“.

Дани разбираше враждебността на инспектор Дрю. Той самият се бе чувствал по същия начин, след като убиецът на Андрю Джейкс се отърва безнаказано. Провалът те измъчва като открита рана, в която е посипана сол.

Френската полиция се прояви още по-зле. Минаха дни, преди да отговорят на обаждането на Дани, а после се изсмяха на идеята му за връзка между убийствата. Обясниха му, че уликите на Мат Дейли били „косвени в най-добрия случай“. Никой не желаеше да се занимава със случая, да свали капака от ужасния съд, пълен с кървища и жестокости. Звукът от всеобщото измиване на ръце из целия свят бе оглушителен.

По гърба на Дани потече обилна пот, докато краката му се оттласкваха от движещата се гумена пътека. Тичаше упорито, но все пак не успя да прогони съмненията от душата си. Да, френските ченгета бяха мързеливи, а английските — готови да се отбраняват заради провала си. Но дали бяха и прави? Много неща в трите убийства не съвпадаха. Базата данни на Интерпол бе най-голямата и най-съвършената в света и в нея се съхраняваха отпечатъци и снимки, списъци на издирвани престъпници, резултати от ДНК проби и пътнически документи. Имаха над дванайсет милиона досиета. Но след изтощително проучване Дани не откри други престъпления, които да приличат на убийствата на Джейкс, Хенли и Анжу. Ако наистина убиецът бе същият, защо изчакваше толкова време между престъпленията? И защо избираше толкова отдалечени в географско отношение жертви? Почти всички серийни убийци, които Дани познаваше, си имаха област, където действаха, и се придържаха към нея. Професионалните убийци пътуваха много, но се съсредоточаваха върху мишените си, а не се мотаеха наоколо, за да изнасилват невинни свидетели.

Имаше и други разлики. Дидие Анжу и Андрю Джейкс бяха зверски наръгани с нож. Но пък сър Пиърс Хенли бе загинал от куршум в мозъка. От домовете на Хенли и Джейкс бяха откраднати бижута, но не и от вилата на Дидие Анжу, въпреки че той имаше сериозна колекция в шкафа в спалнята. Ами кражбата на миниатюрите от дома на Джейкс? Редки викториански миниатюри? Къде в мотива се вписваха пък те?

Изтощен, Дани намали скоростта, тръгна бавно и зачака сърцето му да се успокои. Мат Дейли бе на път обратно към Ел Ей. По някое време следващата седмица Дани трябваше да му звънне и да го уведоми за „напредъка“ по случая. Ама че шега. Не разполагаше с нищо, освен с числото три.

Три жертви. Андрю Джейкс, сър Пиърс Хенли, Дидие Анжу.

Три страни.

Три изчезнали съпруги. Анджела Джейкс, Трейси Хенли, Ирина Анжу.

Три.

Едва ли бе случаят на века.

Дани инстинктивно усещаше, че ключът към разрешаването на загадката бе в изнасилването на младите съпруги. Някъде зад тези престъпления се криеше женомразец. Жестоко, сексуално мотивирано чудовище.

Той се замисли за собствената си съпруга и го заля вълна от отвращение и погнуса, примесени със страх. Ако някога й се случеше нещо, не знаеше какво щеше да прави. За милионен път се зачуди за съдбата на Анджела Джейкс и останалите жени, Трейси и Ирина. Дали бяха невредими и си живееха спокойно някъде, както ченгетата в Ел Ей, Лондон и Сен Тропе искаха да вярват? Или и те бяха мъртви и трите им обезобразени трупа гниеха в необозначени гробове, безмълвни жертви на този безмилостен и коварен убиец?

 

 

Мат Дейли отби на частния път към къщата си, нервен като тийнейджър на първа среща. Нямаше го от почти три седмици, най-дългия период на раздяла с Ракел, откакто се ожениха. Въпреки гнева й, предизвикан от отказа му да се върне у дома за срещата с адвокатите преди седмица, Мат с изненада откри, че тя му липсваше. Ракел не му бе звъннала нито веднъж след последния им разговор и упорито отказваше да отговори на обажданията и имейлите му. Раздялата обаче му бе вдъхнала решителност да оправи брачните им отношения.

„Пренебрегвах я. Нищо чудно, че си губи времето в преследване на въображаемо буре със злато в кабинета на адвоката си. И защо да не го прави, след като аз съм в службата по цял ден или летя по света в напразни опити да разреша убийствата?“ — кореше се сам.

Помисли си, че ако бе разрешил случая с помощта на Дани Макгуайър и бе успял да намери убиеца и да го закара в съда, Ракел отново щеше да се гордее с него. Тогава можеше да напише сценарий, да го продаде на престижно студио и да изкара многото пари, за които Ракел мечтаеше. Беше чудесна фантазия, но междувременно щеше да му се наложи да прекарва повече време с жена си. И щеше да го направи. Вече си бе у дома и смяташе да оправи отношенията им.

Къщата бе тъмна, но Мат пропъди разочарованието си.

Още е рано. Тя скоро ще се прибере у дома.

Е, поне щеше да има достатъчно време да се изкъпе и преоблече след дългия полет. Седалките във втора класа на „Ер Франс“ очевидно бяха проектирани от джудже, страдащо от сколиоза, и Мат бе измъчван от остра болка в кръста.

Спалнята горе изглеждаше безукорно чиста и спретната, доказателство за дългите му седмици отсъствие. Мат метна куфара си на бледорозовата кувертюра и започна да се съблича. Едва тогава видя облегнатия на лампата плик. Името му бе написано отпред с решителния почерк на Ракел.

Стомахът на Мат се сви.

„Спри да мислиш за най-лошото — каза си. — Може да е картичка за добре дошъл.“

Но още докато отваряше плика, знаеше, че вътре няма да намери картичка.

 

 

Събуди го тропането. Беше оглушително. Лежеше на пода, а малка локвичка слюнка се бе събрала на пухкавия мокет пред лицето му. Първата му мисъл бе, че някой се опитва да разруши къщата му. Втората бе, че пожелаваше късмет на този някой.

Ракел се развеждаше с него. Беше я пропъдил и тя никога вече нямаше да се върне. В този момент малко неща му се струваха по-съблазнителни от това да бъде смазан до смърт от рушащата се къща, която навремето бе щастлив дом.

Бам! Бам! Бам!

Не, не беше стоманена топка за рушене. Юмрук. По вратата. Гневен юмрук.

— Отвори, Мат! Знам, че си вътре.

Гласът беше познат, но Мат не можа да определи на кого принадлежеше. Но пък след двете бутилки вино, придружени от остатъците в бутилка водка, Мат едва успяваше да управлява собствените си крака. Той колебливо вдигна глава от пода и се изправи на колене. Спалнята се завъртя около него и той повърна.

Бам! Бам! Бам!

— Идвам! Господи!

Мат се запрепъва надолу, стиснал парапета като паралитик. Всяка стъпка беше мъчение, но просто трябваше да спре шума. Той отвори предната врата.

— А! Ти си вдигала шума.

Клеър Майкълс сбърчи нос, когато вонята на алкохол я удари в лицето. Брат й изглеждаше остарял с десет години.

— Ракел ме напусна — съобщи й той.

— Знам — небрежно отвърна Клеър. — Отби се у нас, за да остави купчина неплатени сметки за теб, „в случай, че някога благоволиш да се завърнеш у дома“, както се изрази тя.

— Какво ще правя? — безнадеждно изхлипа Мат. — Обичам я, Клеър. Не мога да живея без нея.

— Глупости — изсумтя сестра му, бутна го и влезе в коридора. — Иди да се изкъпеш, а аз ще ти приготвя закуска. Можеш да ми разкажеш за Франция. А, Мат… Изпий кофа вода за уста, докато си в банята. Вониш като нещо, което е умряло преди две седмици.

 

 

Закуската на Клеър беше великолепна. Пресни палачинки с боровинки, орехи и кленов сироп, пушена сьомга и огромна кана силно колумбийско кафе. Мат се почувства почти човек.

— Тя вече е подала молба за развод, което сигурно е олимпийски рекорд по бързина — мрачно сподели той с Клеър. — Иска половината от всичко.

— С изключение на сметките.

— С изключение на сметките. Които аз изобщо не мога да платя. Когато срежат кредитните ми карти, ще й изпратя половинките — ухили се той. — Какво, по дяволите, ще правя?

Клеър започна да разчиства масата.

— Винаги можеш да се опиташ да поработиш. Нали разбираш, да си потърсиш работа? Става дума за нещо, като да ходиш в офис и да вършиш разни неща за другите хора, а те да ти плащат. Адски е модерно напоследък.

— Ха-ха — изсумтя Мат. — Имам си работа. Правя филми.

— Така ли? — саркастично повдигна вежди Клеър. — Разбирам, Ингмар Бергман. И как върви великата история? Франция оказа ли се онова, за което мечтаеше?

— Беше страхотно.

Очите на Мат се озариха за първи път тази сутрин. Той разказа на сестра си за срещата си с Дани Макгуайър и неочакваното развитие в случая с Дидие Анжу, как Ирина бе оставила всичките пари на мъжа на организация за детска благотворителност, точно както бяха постъпили и другите вдовици.

— Знам, че убиецът е същият, който е заклал баща ни. И съм почти сигурен, че и Макгуайър го знае, макар да не е склонен да обещава много.

Клеър се намръщи.

— Андрю Джейкс не беше нашият баща. Татко си беше нашият баща. Джейкс просто е бил донор на сперма.

Мат се стресна от гнева й.

— Добре. Може и така да е. Но не е заслужавал някакъв психопат да му отреже главата и да се измъкне безнаказано.

— Може пък и да го е заслужавал — възрази Клеър докато зареждаше миялната. — Може да е бил гадно копеле. Може всичките убити да са били такива — добави тя и се обърна с лице към брат си. — Вече изгуби жена си, Мат. Мама ти е ядосана. Аз също. Разорен си. Не е ли време да се откажеш от това тичане за зелен хайвер и да си оправиш живота? Ако три полиции и Интерпол са се провалили в разкриването на тези убийства, какво те кара да мислиш, че ти ще се справиш?

— По-умен съм от тях — ухили се Мат и си спечели враждебен поглед от сестра си.

Знаеше, че Клеър е права. Трябваше да си намери добре платена работа, и то скоро, ако искаше да оцелее след развода и да запази покрива над главата си. Това нямаше да му попречи да работи и над документалния си филм и да поддържа връзка с Дани Макгуайър. Просто не можеше да позволи на неразрешените убийства да го поглъщат както досега.

Телефонът звънна. И двамата се вторачиха в него, като мислеха едно и също: Ракел.

— Запази спокойствие — предупреди го Клеър. — Не й крещи. И не плачи.

Мат вдигна слушалката с разтреперана ръка.

— Ало?

Гласът на Дани Макгуайър звучеше далечен и слаб, но вълнението му бе повече от очевидно.

— Стана още едно убийство. Снощи, в Хонконг.

— Нашият човек ли е?

— Същият метод на действие — отговори Дани. — Изнасилване, завързани заедно жертви. Убитият е възрастен мъж на име Майлс Баринг.

Мат замълча за миг. Нужни му бяха няколко секунди, за да осмисли новината. Убиецът не само беше някъде навън, но и ставаше все по-дързък и активен. От последното му престъпление бе изминала едва година, а сега той нападаше отново, макар и в другия край на света. Сякаш знаеше, че го наблюдава човек, който е сглобил парченцата от мозайката. След десет дълги години той сега играе пред публика, помисли си Мат. Играе за мен.

— Къде е вдовицата?

Въодушевлението в гласа на Дани Макгуайър не можеше да се сбърка.

— Това е най-добрата част. Хонконгската полиция я пази. Звъннах на човека, който отговаря за случая, и му съобщих какво е станало с останалите съпруги. Лиза Баринг няма да изчезне никъде.

Мат затвори със замаян поглед.

— Кой беше? — попита Клеър. — Предполагам, че не е била Ракел, нали?

— А? Не — разсеяно отговори Мат. — Трябва да си събера багажа.

— Да си събереш багажа? — изумено се вторачи в него Клеър. — Матю! Не чу ли и дума от това, което ти казах?

Мат се приближи до сестра си и я целуна по бузата.

— Чух. И съм съгласен с всичко. Ти си абсолютно права и обещавам да си потърся работа веднага щом се върна от Азия. Междувременно, как си с времето? Можеш ли да ме закараш до летището?